Православие и инославие

Какво е необходимо да знае съвременният православен християнин

архимандрит Лазар Абашидзе Съдържание (frames)


9. Как да се отнасяме към другите християнски (неправославни) вероизповедания

"Християнски църкви... освен нашата Православна Църква се наричат Латинската Църква и много протестантски християнски общности. Но нито Латинската Църква, нито още по-малко протестантските общини не бива да се признават за истинска Христова Църква, защото те не отговарят на апостолското устроение на Църквата Божия." Светител Теофан Затворник (8).



"Отначало, както е известно, всички вярващи в Христа са представлявали една, света, вселенска и апостолска Църква, имали са една вяра, едни Свети тайнства, една глава - Господ Иисус Христос, и затова тогава всички са били православни и всички са имали едно учение, едно наставление.

Наистина още по времето на Апостолите в Църквата са се появявали еретици и разколници и колкото повече и по-далеч се е разпространявало християнството, толкова повече и по-разнообразни лъжеучения са възниквали - някои от древните еретици и разколници са образували значителни по числеността си общества, някои или са били кратковременни, или пък са били лишени от стройната организация на самостоятелна религиозна община: те са били само болни членове на Църквата, понякога отсичани, понякога търпяни, а не отделно болно "тяло", не отделна "Църква" (макар че с названието "Църква" неправилно се наричат неправославните християнски общини).

Но от края на IХ век разделянето на Църквата е придобило по-остър, по-решителен, устойчив и определен характер. Първо от истинската православна Църква са се отделели голяма част от западните християни и са образували Римокатолическата Църква; от Римокатолическата Църква на свой ред през ХVI век се е отделила Лутеранската Църква, наричана също протестантска, с нейните многочислени секти; и по такъв начин са се появили трите главни християнски изповедания: православното, римо-католическото и протестантското, и при всяко вероизповедание се е формирал свой собствен катехизис" (1, 2).


Римокатолическата (Латинската) Църква

"Латинската Църква има апостолски произход, но е отстъпила от апостолските Предания и се е повредила. Главният й грях е страстта да кове нови догмати по свое съждение и своя воля. Отначало тя е изобретила догмата за изхождането на Духа Свети от Отца и Сина, или чрез Сина - това е направила отдавна, в началото на отпадането й от истинската Църква, а по наше време е измислила още два: за непорочното зачатие на Божията Майка и за непогрешимостта на папата. Такива изобретения й се струват обогатяване и извисяване на съвършенството на Църквата, докато на дело това е повреждане на Църквата, и то много съществено.

Учението за изхождането на Светия Дух и от Сина или чрез Сина поврежда догмата за Пресветата Троица; учението за непорочното зачатие на Божията Майка изопачава догмата за повредеността на нашето естество в падението и отчасти за изкуплението; учението за непогрешимостта на папата самоволно присвоява Божествено свойство на човек и поврежда общото учение за Бога и за човека. Така в нея (Римската Църква). са повредени най-съществени части на християнското изповедание: за Пресветата Троица, за изкуплението и изобщо за естеството на Бога и човека.

Всички тези учения са чужди на Апостолското предание и са човешки съчинения и като такива приличат на пристройки към здание, неотговарящи на плана и стила му, не от същия материал, или пък на това, както ако някой в истинско вино от грозде долива някаква течност, противна на естествения му състав. Както с такава пристройка се разваля зданието, а с примеса - виното, така с тези учения латиняните са повредили и развалили светата вяра, предадена ни от Светите Апостоли.

Особенно разрушителен е последният догмат - за непогрешимостта на папата. Заради него човек недоумява дори как да се отнася към тази Църква." Светител Теофан Затворник (8, 229-230).



Светият старец Паисий Величковски пише до един свещеник на име Иоан, очевидно униат, който го моли да разреши недоуменията му:

"Първо и най-важно заблуждение на униатите е учението, което са възприели от римляните, че Дух Свети изхожда от Отца и от Сина. Това е най-първата и най-важната от всички ереси, защото тя съдържа в себе си неправилно и противоположно на Свещеното Писание мъдруване за Бога, един в Света Троица. Който изповядва, че Дух Свети изхожда от Отца и от Сина, си представя в Бога две начала: едното на Отца, другото на Сина.

Ние пък, православните, изповядваме в Божеството едно начало - Отца, както и Сам Господ наш Иисус Христос ни е научил в Светото Евангелие, казвайки, че Дух Свети изхожда от единия Отец. Той казва: "А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене" (Иоан 15:26). И Апостолът казва: "Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините" (Иак. 1:17).

Виждаш ли? Той казва: от Отца на светлините, т. е. Отецът е коренът и източникът на Божеството; двете светлини - Син и Дух, от единия Отец имат своето предвечно битие, Синът в рождението и Дух Свети в изхождението... А божественият пророк Давид казва: "Чрез словото на Господа са сътворени небесата, и чрез духа на устата Му - цялото им воинство" (Пс. 32:6). Виждаш ли, че той нарича Господ Отца, Негово Слово нарича Сина, като предвечно роден от Него, а Дух на устата Му (а не - Им) нарича Светия Дух, като изхождащ от единия Отец.

И много други свидетелства могат да се намерят в Стария и Новия Завет, които по-ясно от слънце показват, че Дух Свети изхожда от единия Отец и върху Сина почива, както това се открива и в Кръщението Господне. И всички свети тълкуватели на Свещеното Писание, вселенските учители на Църквата, като един казват, че Дух Свети изхожда от Отца и никъде не е написано, че изхожда и от Сина.

И така, ако униатите са единомислени с римляните в такава тежка ерес, каква надежда за спасение имат, ако не отхвърлят тази явна духоборна ерес и не се съединят отново със светата Православна Източна Църква?.."

По-нататък старецът Паисий убеждава свещеника, до когото пише, да бяга бързо от унията, както Лот е бягал от Содом:

"Не жали - пише той - ни имущество, ни роднини, ако не искат да те послушат, а всячески спасявай собствената си душа от погибел. Защото за тебе няма нищо по-нужно от душата, за която е умрял Христос. Като бягаш, не се обръщай назад в сърцето си заради погиващото имущество: по-добре е за теб да живееш в нищета, отколкото да похулиш Светаго Духа, както Го хулят римляните. Напусни и бягай от унията колкото се може по-скоро, за да не те застигне в нея смъртта и да не бъдеш причислен към еретиците, а не към християните. И не само ти я оставяй, но съветвай и другите да я оставят - такива, за които по съвест знаеш, че ще те послушат. Ако пък не те послушат, поне сам се освободи от вражите мрежи и се съедини с душа и сърце със Светата Православна Църква и по такъв начин, като пазиш заедно с всички вярата непорочна и изпълняваш заповедите Христови, ще можеш да се спасиш" (11, 217-218).



Теофилакт Български, блажен отец от ХI век, макар и да нарича всички латински разногласия несправедливи, смята за възможно да ги заличи с християнска любов. Той се бори най-вече против прибавянето към Символа на вярата на думите "и от Сина": "Тук - пише блаж. Теофилакт - е най-опасното зло и ако те не позволяват да се поправи то, не бива да отстъпваме, дори и да проповядват от престола, с който така се хвалят превъзнасящите се, дори и да изтъкват изповеданието Петрово, дори и да обещават блаженство, дори и да ни показват ключовете от Царството Небесно.." (Предисловие към "Благовестник").


Протестантските църкви

Светител Теофан Затворник пише в своите писма:

"Що се отнася до протестантските общини, макар че можем да ги наречем християнски, защото говорят за християнството, в никакъв случай не можем да ги наречем Христови Църкви. Христовата Църква е устроена от Светите Апостоли по начертание и план на Самия Господ, изяснен и утвърден от Духа Свети. А тези общини са устроени от хората самоволно и по план, който сами са си начертали. Те са взели много неща от Апостолското предание, но на всичко е дадена друга насоченост, друго място и друг смисъл. Те са разорявали предишното здание на Църквата, вземали са от нея онова, което им се е струвало подходящо за мислите им, прибавяли са свое и от сместа на едното и другото са формирали своята община.

Кое тук е Христово? Главното в зданието са идеята и планът по нея. Понеже при тях нито едното, нито другото са Христови, а свои, със своя ум измислени, несправедливо е тези общини да бъдат наричани Христови Църкви. Защото на Христос при тяхното устроение не е даден дял. Наистина те казват, че са заимствали указанията за устройването на общините си от Писанието. Но такава идея и план за построяване не са били предадени на Писанието и затова не биха могли да бъдат заимствани оттам. Могат да се правят някакви предположения за тях от написаното, но предположенията дават само вероятност, а не същинската истина.

Истинската идея и план на Църквата Божия Апостолите са осъществили на дело в устройването на Църквата. Който пожелае да ги познае, следва да се обърне към самата Църква Божия, да научи това от нея, а не да се наема да ги извлича от Писанието, когато те не са вложени там. Там те се виждат отчасти, но за да ги съзрем, трябва по-напред да се запознаем с тях от истинското устройство на Светата Божия Църква. А какво правят протестантите? Разоряват Църквата и след това от отломките й, добавяйки и по нещо свое, строят нова, измислена от тях. Можем ли да очакваме тогава да уловят следата от Божието начертание за истинската Църква?!"

"След това сам можеш да направиш правилното заключение за протестантските църкви - понеже те са устроени не по Божи, а по измислен план и по също такава идея, те не са истински Църкви Христови, а фалшиви. Те сa същото, което е фалшивата монета, или по-добре да се каже - подправеното вино. Изфабрикуваното, подправеното вино и по вид, и по вкус, и по аромат прилича на естественото, истинското вино, но по същността си съвсем не е същото, макар и да го надписват със златни букви, че е такова и такова вино. Така и тези църкви по име се наричат Христови, а в същността си не са такива. Те могат да се нарекат изфабрикувани църкви.

Пръв започнал това фабрикуване Лутер, а след това по неговия почин със същото се заели и други и са изфабрикували множество църкви, ала пак не са доволни. Фабрикуването на църкви стана бойна задача на протестантството. Затова сред тях то още продължава и, изглежда, ще продължава до края на света...

Всички създатели на църквите са изхождали и изхождат от мисълта, че Божия Църква, такава, каквато е устроена тя от Апостолите, на земята няма - и именно това аз наричам разорение на старото. Но понеже без Църква не може, тя трябва да се построи отново. И те пристъпват смело, смятайки, че са призвани към това, и то само защото им е дошло на ум. Но как да се строи, по какви указания? Разбира се, по Писанието, че как иначе? Грабват Писанието и се впускат да се ровят в него.

В Писанието, както казах, не е изложен планът на зданието на Църквата, а се съдържат само някои неясни намеци за него. Когато открият такива намеци и ги изтълкуват по свой начин, те ги полагат за основа на плана на зданието на църквата и незабавно пристъпват към устройването на самата църква. Понеже един взема едно за основа на своята църква, друг - друго, трети - трето, при всеки се получава своя църква, която не прилича на другите. Излиза, че колкото умове, толкова и планове на църкви има, и колкото планове - толкова църкви. А истинска ни една няма. Разнородността им, биеща на очи, трябва доста да ни вразумява, че нито един от фабрикуващите не е попаднал на следата на истината. Но понеже всички те имат в основата си по нещо от Писанието, всеки от тях трудно признава, че греши, а, напротив, твърди, че само той единствен е попаднал на нужната следа. Така си стоят тези създадени една след друга църкви и всички твърдят, че са истински, без нито една от тях да е такава...

Ако на земята няма апостолска Църква, как тогава с нашия слаб ум да постигнем как е била устроена тя от Апостолите? Затова няма какво и да се захващаме да възстановяваме Божията Църква. Пък и няма нужда. На земята има апостолска Църква по неотменимия обет на Самия Господ. Тези църковни създатели са двояко виновни - и за това, че се захващат с дело, към което не са призвани и нямат способности, и за това, че не виждат истинската Божия Църква, която по истинния обет Божи трябва да бъде на земята до края на вековете, или пък нарочно си затварят очите, за да не я видят, докато тя е право пред тях. Трудът на търсене и постигане на истинската Църква би бил достоен за похвала, а този труд - да се фабрикуват църкви - е направо смехотворен. Онзи е спасителен, а този довежда до пагуба и фабрикуващия, и ония, които се увличат след него...

Папата променил много догмати, повредил всички тайнства, ослабил правилата на църковното ръководство, и всичко тръгнало не по Господнето намерение, а все по-лошо и по-лошо. След това се появил Лутер - умен, но своенравен човек. Папата, казал той, променя всичко, което му скимне, защо и аз да не променям?! И започнал да строи и престроява всичко по своему, и така учредил нова вяра - лутеранството, далеч неприличаща на онази вяра, която ни е от Господа заповядана и ни е предадена от Светите Апостоли.

След Лутер се "усетили" философите. Ето, казали, Лутер си създаде нова вяра, уж от Евангелието, ала по своя ум. Защо тогава и ние, независимо от Евангелието, да не съставим учение само по единия си ум? И започнали да умуват и да гадаят - и за Бога, и за света, и за човека - всеки по своему, и създали толкова учения, че може да ти се замае главата само от изброяването им. И станало при тях така: вярвай, както решиш, живей, както искаш, наслаждавай се, както ти е угодно на душата. Широко е при тях: всички прегради са пометени. Но този широк път довежда в смърт, както е казал Господ. Ето докъде доведе отстъпчивостта в учението!...

Нито папистите, нито протестантите, нито англичаните (Имат се предвид последователите на Англиканската църква. Бел. ред.)... нямат истината Божия - истинската, чистата, пълната. Тя пребивава в едната истинска Православна Църква. Истина е, че изпаднали в прелест, те самите мислят, че притежават истината, но тя е далече от тях. Папистите първи отпаднаха от истината, но смятат, че именно те я притежават. Протестантите изобличиха несъстоятелността на папистите по много въпроси, но не намериха истината, а още повече се отдалечиха от нея, като построиха своя нова вяра по суетното си мъдруване, а не по истината Божия, но също като тях мислят, че са открили истината, докато папистите са чужди на нея. На англичаните не им хареса немската вяра и те построиха своя, също по суетното си мъдруване, а не по Божията истина, казвайки: при немците не е добро това и това, ние ще се съчиним своя вяра, която повече ни допада - и си съчинили, уклонявайки се от истината Божия още повече, като си мислят обаче, че стоят в нея по-твърдо от другите. При англичаните, също както и при немците, по-късно са се наплодили множество вери, които също се хвалят, че са открили най-после истината, докато всъщност са отстъпили още по-далеч от нея. Понеже са търсили не там, където я е положил Бог, а в своето суетно мъдруване, не са я намерили, а са сметнали за истина различни призраци на истината и върху тях с построили вярванията си..." Светител Теофан Затворник (8,9).


Сектите

Що се отнася до всевъзможните секти и събрания, които се кичат с името Христово, но са чужди на Свeтата Църква и все повече и повече се отдалечават от нея, уместно е да напомним правилата на Светите събори.

"Който съставя извънцърковни събрания и презирайки Църквата, иска да извършва нещо църковно, нямайки със себе си презвитер по волята на епископа, нека е анатема."

"Който невъзбранно учи да се пренебрегва домът Божи и събранията, които стават в него, да е анатема" (Поместният Гангърски събор, пр.6, пр. 5).

"Никому не бъде позволено да произнася, пише или съставя друга вяра освен установената от Светите отци, събрани от Духа Свети в град Никея" (Ефески събор, пр. 7).

Необходимо е да се помни, че християнството ни е възвестило истина Божествена, следователно абсолютна, навеки неизменна и не подлежаща нито на поправки, нито на допълнения, нито на усъвършенстване. Щом е така, християнското вероучение трябва да бъде както в началото, така и през всички следващи векове вероучение, напълно тъждествено по своето съдържание. И немислимо е Църквата, на която затова са преподадени като "образец здравите думи" (2 Тим. 1:13), за да бъде тя "стълб и крепило на истината" (1 Тим. 3:15), да проповядва учението на вярата на едни векове и поколения с една пълнота, а на други - с друга...

През ХVII век Източните патриарси са писали за това:

"Нашите догмати и учението на нашата Източна Църква вече отдавна са изследвани, правилно и благочестиво са определени и утвърдени от Светите Вселенски Събори: да се добавя или отнема каквото и да е от тях е непозволително."

В Окръжното послание Източните патриарси още по-ясно потвърждават своята вярност към традициите на Вселенската Православна Църква.

"И ние ще предадем святата вяра на бъдните поколения такава, каквато сме я получили сами, без всякакво изменение, за да могат и те, подобно нам, без срам и укор да говорят за вярата на предците си."

Православното вероизповедание допуска прогрес в християнството, но той трябва да се разбира не в смисъл на създаване на някакви нови догмати, а като по-задълбочено и разширено разбиране на една или друга догматична истина" (10, 11-113). "Бягайте от новости в делата на вярата и благочестието и се пазете от тези лъжливи пророци, които идат в овчи кожи, а отвътре са хищни вълци - виждайте лъжата в привлекателните думи на лъстците, които искат да ви развратят под маската на доброжелателството. Имам предвид всички неправомислещи и неправоходещи не поради немощ, а от упорство и с желание да привлекат и другите на своя страна.." Светител Теофан Затворник (9, 19).


Православната Църква

"Но когато на Запад се умножаваше това разнообразие от вери, повече или по-малко лъжливи, на Изток неизменно стоеше в своята вяра Православната Църква - една, истинна, пазеща Божията истина, онази истина, която е възвестена от Господ Спасителя и насадена в Църквата от Неговите Свети Апостоли. Ние, синовете на Православната Църква, пазим тази истина и стоим в нея. През много векове премина неотменимата истина в Православната Църква и достигна до нас. В истина стои Светата Църква: стоим и ние в нея. Благодарение Господу, благоволил да се роди нам в недрата на истинската Православна Църква!" Светител Теофан Затворник (8).

Истините на православната вяра

Иеромонах д-р Антим Шивачев

Съдържание на книгата (frames)




Що е това Църква? Коя е истинската Църква?
Учението Й в общи черти

Под това название в широк смисъл на думата се разбира установено от Бога общество от вярващи в Христа, които са съединени помежду си с една вяра, едно учение, еднакво църковно управление, едни тайнства. Така съединени помежду си, те имат за невидим глава на Църквата самия неин основател Господа наш Иисус Христос. Сам Той видимо чрез Светите Апостоли и техните приемници - пастирите на Църквата, при невидимото съдействие на Светия Дух ръководи Църквата към нейната цел: освещаването на грешното човечество, неговото нравствено усъвършенстване и най-после - възсъединението му с Бога.

Средства за достигане на тази цел Господ е дал, като е наредил в Църквата да има пастири и учители, които да просвещават хората в Христовата вяра и изобщо да ги ръководят към вечния живот с помощта на спасителните благодатни таинства. Затова и протестантите, които отричат Свещеното Предание и повечето от таинствата, както това ще се види по-нататък, не са Църква. Мнозина грешат, като употребяват термина "протестантска църква". Протестантите са едно религиозно общество от хора, които се основават уж само на Библията, но тълкувана лично от всекиго, както той си я разбира. Те нямат свещенство чрез ръкоположение по апостолско приемство, а само така наречените пастори - ministres. Последните се предлагат или от вярващите, или от ония лица, които се смятат сами, че представляват тези вярващи. Протестантите отстъпиха от апостолското правило на вярата, запазено непокътнато само от Православната Църква. За тях, за тяхното отстъпничество са предсказвали още Апостолите, които пишат:

"И между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси... И мнозина ще последват тяхното разпътство и поради тях пътят на истината ще бъде похулен" (2 Петр. 2:1-2);

"Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога" (1 Иоан 4:1);

"Но ако дори ние, или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде" (Гал. 1:8);

"Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл" (1 Кор. 1:10).

"Вие, прочее, възлюбени, като знаете това от по-рано, пазете се, да не би увлечени от заблуждението на беззаконниците, да отпаднете от твърдостта си, но растете в благодат и познаване на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа. Нему слава и сега и в ден вечний. Амин" (2 Петр. 3:17-18).

Православните пазят като ценен завет тези думи на Апостолите, придържат се към учението на древните Отци и църковни предстоятели, спазват неотклонно правилото на вярата. Православната Вселенска Църква по волята на Всевишния е поставила истината като безпристрастен посредник и неизменен свидетел между римската църква и протестанството. Онова от техните препирни за вярването и благочинието, което тя не потвърждава, не може да бъде учение и правило на вселенската църква.

Поради това римските богослови и техните противници - протестантите и др., при взаимното си изобличаване и до днес често посочват за свидетелство притворно уважаваното от тях източно християнство. За безпристрастния и наблюдателен ум това гледище е твърде поучително. Например Римската Църква предимно усвоява непогрешимостта за престола на древния Рим. Протестантите оспорват тази непогрешимост, а православната църква учи, че непогрешимостта в догматите принадлежи само на Вселенската Църква. Тя по силата на обетованията на Спасителя и действието на благодатта Божия произнася своя съд за догматите чрез законно свикани Вселенски събори.

Протестантите отхвърлят задължителната сила на Вселенското църковно предание и се ограничават само със Свещеното Писание. Обяснението му те предоставят на частното разбиране на всеки християнин. Римските богослови пък, напротив, приемат Свещеното Предание, а Църквата считат за изтълкувателка на Свещеното Писание, на което християните са длъжни да подчиняват своите частни съждения. По този въпрос Православната Църква дава преднина на тези последните. Защото тя изначално се придържа към същото учение. Но добавя, че властта и бдителността на Вселенската Църква, които са ни запазили Словото Божие в оригинален, неповреден вид, са най-добрата гаранция за нейното правилно тълкуване. При това и уставите на нейните събори предварително са разрешили всичките недоумения относно догматите на вярата и правилата на християнския живот. Поради това тя не признава правилността и задължителната сила на станалите след разделянето на църквите западни събори, решенията на които не са съгласни с постановленията на древните православни събори. Последователите на Римската Църква приемат седем таинства; протестантите приемат само две. Кои от тях са правите и какво е истинското учение на Православната Църква, в подробности ще се види по-нататък, където ще се посочат и различията във вероизповедните истини.

Българинът в криза - езичник, християнин или неверник

Славка Гребенарова



Социологическите проучвания след 1989 г. показаха, че общото равнище на религиозност сред българите-християни, измервано с определена религиозна идентификация, се е повишило. Изтъкнато бе, че през 1992-1993 г. е налице т.нар. междинна фаза във възстановяване на религиозността в страната след 45 години войнстващ атеизъм. След рухването на бариерите, налагани от тоталитарния режим, дори се заговори за "религиозен бум".

Този факт е силно впечатляващ като се има предвид, че България традиционно се отличава с по-ниска степен на религиозност в сравнение със страните от Централна Европа и Русия (Георгиева 1993: 67; Митев б.г.: 170-172). Разнообразието от религиозни прояви и нахлуването на нови вероизповедания в България не остана извън полезрението на изследователите, които маркираха неговите рамки и обърнаха внимание на някои от изявите му. Посочени бяха ежедневното свободно посещение на храма, което по време на празници се превръща в истинско стълпотворение; нарасналият избор на религиозна литература; усиленото строене на нови храмове или възстановяване на стари; ознаменуването на всяко важно начинание с водосвет; отслужването на литургии по тържествени поводи и официални празници; посещението на свети места и чудотворни икони и пр. (Елчинова 1999: 7; Богомилова 1999: 72-88; Иванова 1995).

За активизираното религиозно поведение на съвременните българи роля изиграха множество фактори. От една страна, то бе закономерен процес, в резултат на отпадането на насила наложени забрани. Връщането към религиозни практики като ходене на църква или участие в църковни обреди, свързани с важни моменти от живота на човека като кръщение, венчавка и опело, е в унисон с изконните християнски ценности и семейната традиция.

Но докато според народната традиция кръщавката се извършва скоро след раждането на дете, то през първите години след "Голямата промяна" масово се кръщаваха и лица в младежка или зряла възраст. Въпреки известната неловкост на ситуацията (вече "пораснали" хора да се топят в купела), която даваше поводи за шеги, потърпевшите най-често възприемаха акта зряло, със съответната сериозност. Това предизвикваше искрено вълнение не само у кръщелника и кръстника, но и у останалите присъстващи. Кръщенетата на 30- или 50-годишни лица не бяха само модно увлечение, а съзнателен избор на едно възпитавано в атеизъм поколение. То смяташе за свой дълг да приеме църковното тайнство, което родителите му по обясними причини не бяха сторили. Навярно кръщенето не се осмисляше от всички новопокръстени като духовно раждане, но със сигурност бе свързано с желанието отделната личност да се приобщи към традицията на дедите си.

Възвръщането към църковните заупокойни служби стана също бързо и непринудено. Съответните граждански ритуали по времето на социализма не можаха да ги изместят изцяло поради по-голямата устойчивост и консервативност на традиционната погребално-поменна система.

Разбира се, за разнообразието от форми на религиозен живот повлия и познатият компенсаторен механизъм за наваксване на дълго пропусканото. Но, докато потапянето в купела на "пораснали" люде вече приключи и се установиха традиционните кръщенета предимно на деца, то венчавките в православния храм все повече нарастват .

Тенденцията голяма част от младите хора да се венчават с религиозен ритуал е общоевропейска. И също както в Западна Европа (Войе 1995: 12), и в България това не става по религиозни убеждения, а поради по-голямата тържественост на църковния брак в сравнение с гражданската церемония, извършвана на места у нас в помещения, които малко се различават от обикновена канцелария. За някои брачни двойки важи и наблюдението на Лилиан Войе (върху католиците в Западна Европа), че църковният брак се вписва и в респекта към семейната традиция, която въплъщава ритуалът на прехода.

Друга причина за видимо засиленото присъствие на религията в публичното пространство е етническото идентифициране с отново придобилата официален, държавен статут религия. Този процес е наблюдаван от изследователите и в друг отрязък от българската история - между двете световни войни (Димитрова 1999: 425), а днес е особено ярко изявен в районите със смесено население . Не са изключение случаите в големите градове, когато определени лица демонстрират религиозно поведение, за да изтъкнат националистически позиции или поне за да се разграничат от определена религиозна общност. Тази етноразграничителна функция на религията се активизира вероятно и под влияние на сложните конфликтни ситуации на Балканите, възникнали и незатихващи през последното десетилетие.

Друг фактор, който повлия хора, откровено изповядващи марксистко-ленинската идеология и довчерашни яростни застъпници на пропагандния лозунг "Борбата против религията е борба за социализъм" (Субашки, Йотов 1985: 232), да се изявяват като смирени миряни, е издигането на религията в символ на демократичните промени. Както правилно забелязва Магдалена Елчинова, възприет бе негласно принципът "Ако си демократ, значи си вярващ (и/или обратно)" (Елчинова 1999: 7). Той подтикна известни лидери с леви и атеистични убеждения при удобни поводи да стоят смирено със запалени свещи в храма, за да афишират християнско поведение. А от обикновената членска маса привърженици на бившата БКП, някои се ориентираха със страст към различни религиозни секти и намериха ново "призвание". Така "религиозното" прие очертанията на това какво се афишира, а не какво всъщност се изповядва.



След 1989 г. към православните храмове се стече невиждано доскоро множество от хора. Какво показва обаче опитът на църковни служители от два православни храма в София - "Св. Троица" (в кв. Разсадника) и "Св. Неделя", както и прилаганият в етнологията и социологията метод на включеното наблюдение, които са в основата на сведенията, събрани и анализирани в настоящето изследване? За да се отговори възможно по-правдиво доколко в България има позитивна промяна в отношението към Църквата и Православието, трябва да се изяснят мотивите, с които българите днес все по-често търсят утеха в храма. Една от посоките на този нееднозначен отговор се съдържа в сведенията, получени от наблюдения в няколко столични църкви.

Храмът "Св. Неделя" се намира в центъра на столицата и подобно на патриаршеския храм "Св. Ал. Невски" се радва на голяма посещаемост. Поведението на миряните обаче и въпросите, с които те се обръщат към свещенослужителите, са свидетелство за фрапантно непознаване на християнските догми. В отговор на това невежество църковните дейци правят опити да разясняват съдържанието на понятия като "освещаване", "маслосвет", "литургия" и пр., а понякога и да насочват питащите към определен вид литература, която днес е лесно достъпна.

В повечето случаи обаче миряните не са удовлетворени, влизат в спор със служителите и като се позовават на "врачки и екстрасенси", на "баба ми и една позната", изричат гневното: "Вие нищо не разбирате" и поемат към друг храм.

Ето някои въпроси, с които през последните години миряни са се обръщали към църковните служители. В храма "Св. Неделя" жена попитала: "Като църквата е на жена, къде мога да запаля [свещ] за Исус Христос?". В храма "Св. Троица" били задавани следните въпроси: "Къде да запаля свещ за Дева Мария като е умряла - горе или долу [в смисъл 'където се пали за живите или за мъртвите']?" и "Къде във вашата църква са мощите на Света Троица?" .

Църковните лица отбелязват, че миряните обикновено разграничават Господ от Св. Троица, смятайки последната за светица. Масови са случаите, когато се пита: "Къде е картината [в смисъл 'иконата'] на света Петка?" или: "Къде мога да си купя картичка с кандилце [в смисъл 'икона с кандилце']?", "Има ли млад поп да ми пее молитва [в смисъл 'да извърши литургия']?" или: "Къде се пали за жените и къде за мъжете?", "Може ли да се палят свещи едновременно за живите и за умрелите?" и т.н., и т.н., за да се стигне до онзи неподлежащ на квалификация въпрос, зададен небрежно от млад мъж (около 30-годишен): "Има ли поп да ми направи опело на гривната? Той си знае там ще я топи ли, какво ще я прави".

Възрастна жена, редовно посещаваща черквата, предложила да направи панихида за "Бог да прости на Исус Христос", а когато свещеникът поискал да й подари Библията, тя отказала с аргумента: "За какво ми е? Не ми трябва". Мирянка на средна възраст поискала да закупи от книжарницата в храма "Св. Неделя" Библията и Стария завет, но скоро след покупката се върнала ядосана, че е подведена, защото в съдържанието на Библията открила и Стария Завет .



Описаните случаи, макар да звучат анекдотично, са свидетелство за крещящо непознаване на религиозната догматика и свещените текстове. Доказателства за тяхната истинност се откриват и в социологическите проучвания, според едно от които 63 % от анкетираните през март 1996 г. отговарят, че не познават свещените книги, а само 5 % твърдят, че са ги чели (Богомилова 1999: 73). За тези факти безспорно допринася дългогодишната липса на религиозно възпитание и атеистичната пропаганда.

При все това обаче тенденцията към намаляване интереса към религиозната догматика не е уникална само за нашата страна. Както отбелязва Нонка Богомилова тя е характерна за повечето развити европейски държави и е свързана с намаляване авторитета на традиционните религии и търсене на индивидуален облик на вярата в Бог. В тази връзка е и малкият брой миряни в България, които се обръщат към църковните инстанции, за да получат развод.

Получава се следният парадокс: понастоящем венчавката се предпочита пред гражданския ритуал заради по-голямата зрелищност на църковния обред, а разводите се извършват предимно от гражданските съдилища. При това пристъпващите към нови брачни договори не се смущават (поради незнание или поради неверие), че не са получили разтрогване на предишния си църковен брак и нерядко отново предпочитат венчавката.



За съвременното състояние на религиозността у нас са налице особен вид "писмени" източници. Специфичен извор за анализ по поставената тема са листчетата, на които се записват имената при извършване на литургия.

Светата литургия е център на православно-християнското богослужение. Днес в православната църква литургията се състои от три главни части: проскомидия (приношение); учителна или "литургия на оглашените", на която се четат апостолските послания и св. Евангелие - на нея могат да присъстват и готвещите се за св. кръщение; третата част се нарича "литургия на верните", защото на нея могат да присъстват само приелите св. кръщене (тогава се освещават даровете). Свещеникът отделя от хляба (просфората) средната част (Агнец) и налива в чаша вино и вода в памет на кръвта и водата, изтекли от ребрата на прободения Христос, после отделя и други малки частици в памет на Св. Богородица, на ангелите, пророците, апостолите, светителите, мъчениците и др., а след това - за живи и покойници християни. Тези частици от просфората се поставят в чаша с молитвата да умие Господ греховете на поменатите (Нашата вяра 1996: 252-262).

Това подробно описание на част от православното богослужение се налага, за да се осмисли "голямото разминаване", което се открива с народната религиозност. По време на литургията свещеникът отронва частица от просфората и при всяка отронена частица прочита по едно име.

Най-често списъкът с имена се изготвя от служителка в храма - тя ги записва, съобщени от миряните. Не е изолирано явление обаче и предаването на предварително подготвено, т.е. написано, листче. Обикновено то съдържа имената на живи представители на рода и семейството, както и на покойници. Към имената на живите често има добавка: например, срещу името на болен човек се записва - болящ, срещу името на войник - служещ, срещу името на ученик или студент - учащ и пр., която да насочва каква е конкретната цел на "общението с Бога". Имената се четат от свещеника заедно с добавката.

Срещат се и такива листчета, разделени от пишещия на две части, където във втората се посочват враговете на съответното лице. Очевидно мисленето на автора на този тип бележка е, че Господ трябва да е осведомен за неговите врагове и вероятно да има "особен подход" към тях.

Тук отново става дума за недостатъчно познаване на християнството, защото нали именно Господ ни учи: "Обичайте враговете си и молете се за тия, които ви гонят!" (Мат. Гл. 5: 44). Още по-недоумяващи са желанията на миряни, които искат да се служи "Света Четиридесетница", т.е. 40 литургии, за: "всички работници от транспорта и железниците", за "всички здравни работници и болници - ракови, туберкулозни и други"; за "всички знайни и незнайни пенсионери"; "с молба към Бог за амнистия на затворниците с по-леки грехове"; за "трудящите се и пролетариата, както и за безработните"; за "спасение на България от мафията, корупцията, спекулата, престъпността, наркоманията, проституцията и разложените филми по телевизията"; за "обединение на всички вери в едно общохристиянско семейство".

Тази извадка от трудно съвместими с християнската догматика желания напомня поздравителен концерт по радиото или писания в пресата за състоянието в държавата. Те са доказателство и за дълбоката криза в съвременното българско общество, което търси в църквата спасителната институция за решаване на всички лични и обществени проблеми.



Още по-откровено доближаване до "езичеството" демонстрира днес широко разпространената практика в храма да се оставят листчета, изписани с желание-молба, отправена към определен светец.

Тази вече ритуална форма намира приложение в столицата най-масово в Руската църква "Св. Николай" в близост до бившия княжески дворец. Ежедневно десетки хора посещават гробницата на Архиепископ Серафим, починал през 1950 г., който макар да не е канонизиран от църквата, е почитан от народа като светец-чудотворец. Всеки желаещ пуска в специално определена кутия, поставена до гробницата му, писмо с молба-желание.

В преддверието пред гробницата има маса и полици, върху които хората пишат молитвените си писма. Малкото помещение обикновено е пълно - има по десетина души, които пишат листчета "за светеца", а после изчакват чинно реда си, за да се поклонят пред гробницата и да пуснат писмото-молба в кутията. Всеки ден се натрупват стотици молби-желания, които Св. Серафим има нелеката задача да реализира.

Според неговите ученици, Серафим Соболев преди смъртта си сам завещал този начин на общение на хората с него. На духовните си чада казал: "Ако имам дръзновение пред Господа, няма да ви оставя", а днес някои от посмъртните му чудеса вече са популяризирани чрез обнародването им (Кратко жизнеописание 1991: 26, 103-126; Тодорова, Христова 2000).

Практиката да се оставят бележки или писма-желания до даден светец е позната и в други столични храмове, където обаче за целта няма определени места. Миряните ги пъхат най-често между рамката и стъклото на иконата на съответния светец/светица, към когото се обръщат. В Руската църква след едно денонощие листчетата биват изхвърляни, а напоследък ги изгарят.

В проучените от мен църкви те обикновено са отстранявани от иконите още щом бъдат забелязани, тъй като спомагат за повреждането им (изкривяване или счупване на рамката или стъклото). Освен това тази ритуална форма не среща одобрението на църковните служители, които понякога дори се борят срещу по-широкото и налагане. Обикновено там листчетата са унищожавани, но някои от тях, поради необичайното им съдържание, бяха запазени.

Съдържанието на тези писмени източници е изключително любопитно и показателно за житейските проблеми и религиозността на българите през десетгодишния посттоталитарен преходен период. Авторите на листчетата са неизвестни, тъй като в повечето случаи те не са подписани или пък съдържат само инициали или лично име. За целта на настоящето изследване този факт е особено благоприятен, защото запазва тайната на молещия се и служи единствено за извор на етнологията.

Представяните тук молби-желания са двадесетина, написани са върху малки или по-големи по размер листчета, някои от които очевидно откъснати набързо от тефтери, тетрадки и бележници, а една от тях е написана върху част от салфетка. Най-често те са оставяни на иконата на Св. Мина. Молбите съдържат ясни и конкретни желания, свързани с важни моменти от жизнения цикъл на човека. Съдържанието им е кратко - две-три изречения, но има и дълги "писма" - изписани нагъсто от двете страни с четлив почерк. Насочени са към създаване на семейство, сдобиване с рожба, закрила на деца, за здраве и блогополучие.

За илюстрация на желанията ето няколко примера: "Моля те свети Мина направи ме богата и ме ожени (омъжи) за Антонио". Молбата нерядко е свързана с желание любимият да се раздели с друга жена: "Моля те раздели Ангел от онази жена Роса - тя само го използва, наранява и измъчва, а аз го обичам истински" или: "Моля те Йордан да заживее с мен и до гроб друга жена да не може да погледне".

Срещат се обаче и молби-желания, твърде необичайни от гледна точка на християнския морал: "Моля те свети Мина помогни ми да не съм бременна. Амин!". Отправени са молби за уреждане на жилищни въпроси: "...помогни ми да приключа успешно с жилището, ако трябва и да го продам". Пространната молба на една майка, която се тревожи за двете си дъщери, попаднали в лоша среда, е свързана с желанието "Цветелина да се отърве от онзи противен шофьор", но също и "да не пуши, да не пие, да не е бременна, да не яде сладолед".

Масовият икономически колапс на населението през трудния посттоталитарен преход прозира осезателно в три бележки, в две от които авторите отправят горещи молби към Св. Мина "екстрасенсите да лекуват без пари" (първата) и "да няма кондуктори, нито кондукторки по превозните средства в града, да не повишават цените на нищо, а да намаляват и ние да имаме пари и здраве" (втората). Третата бележка е оставена на иконата на Св. Йоан, като авторът и надлежно е записал точното си име и адрес. Просителят е жена, която моли светеца да й съобщи печелившите числа от тотото за джак-пота, а после да даде знак каква награда иска за отплата.

Цитираните откъси от желания-молби на "простосмъртните", отправяни към християнските светци, макар и твърде ограничени на брой, са симптоматични за състоянието на религиозността в посттоталитарния и десакрализиран свят на съвременната българска държава. В тях, както и в цялостното поведение на миряните, се отразяват социалното битие и дълбоката духовна криза на модерното българско общество.

Това силно консумативно отношение към Бога и светците, както и търсенето на помощ от определен светец по конкретен повод (Св. Мина - за откраднато, болест и брак, Св. Петка и Св. Ирина - за брак, Св. Бонифаций - за алкохолиците и пр.) напомня на традиционното схващане на българите за разделението на света между четирима светци - например Илия, Никола, Петър и Павел. В унисон с традиционните, според съвременните представи светците сякаш са разпределили небесното пространство на отдел за брак, отдел за раждания, отдел за откраднати вещи и пр.

Не са изключение въпроси като този, отправен от мирянка към църковна служителка в храма "Св. Неделя", кои трима светци да "извика" (т.е. да им запали свещи), за да и пазят къщата от крадци. Уповавайки се на "чудото", всеки индивид търси божествената намеса без да разсъждава върху изразните средства.

Необразован в християнски дух, но добре информиран от осъвременени "фолклорни" разкази, екстрасенси и ясновидци, той интуитивно се опитва да се впише в картината на необикновеното, свръхестественото, чудесното. И Божията помощ му се струва по-достижима чрез прилагането на познати от традицията магически практики. В църквата "Св. Петка" (също в центъра на столицата) върху стъклата на иконите на Исус Христос и Богородица, разположени на втория етаж в храма, през последните години неведнъж се появяват лични имена на хора, изписани с восък. Очевидно асоциацията е за по-силно въздействие на писаното слово, нанесено върху самата икона.



Историци, философи, етнолози, културолози и други специалисти неведнъж са посочвали, че общото отношение на българина към света е проникнато от един първичен житейски рационализъм, който обуславя и неговата натуралистична религиозност. Изтъквано е, че преди много векове езичеството тихо се промъква в християнството, приема неговата ритуалност и култ, неговите празници и светии, и така се образува "чудната амалгама на битовото християнство" (Гандев 1976: 167-175; Страшимирова 1992: 70-79) .

В периода на посттоталитарното общество, белязано с остра икономическа криза в България, религиозната профанация се засилва още повече. Термините 'битово'/'примитивно християнство' или 'християнско езичество', обозначаващи конгломeрата от простонародни представи с "езически" привкус, започват да се заменят в научните съчинения с понятието 'утилитарна сакралност'.

Независимо от това обаче с какъв термин ще се обозначи тази специфична изява на религиозно поведение, безспорно е, че в нея се отразяват прастари суеверия и вярвания, активиризани от новите трудни обществено-икономически условия. Масовото желание на хората днес да бъдат осветени в църквата различни предмети, влизащи в пряк допир с тялото им като гривни, синджири, гердани, синци, зодии, буквички, полускъпоценни камъни и всякакви други амулети, снимки и статуетки, както и освещаването на бинго-зали, барове и "други недотам богоугодни заведения" (израз на М. Елчинова) едва ли е свещенодействие, чрез което се осъществява връзката между първообраза и образа. Очевидно обаче от хората то се възприема като религиозна изява.

Тук отново се сблъскваме с наблюдаваните от древността до наши дни примери на взаимодействие и непрекъснато преливане между т.нар. "официална" и "народна" религия . Днес дори е налице свръхупотреба на доскоро забранените символи, което бързо ги пренасити със значения и доведе до десемантизацията им (Елчинова 1999: 7). Те спечелиха симпатиите и на невярващите, които, водени от различна мотивация, също започнаха да ги предпочитат.

Всъщност според Мирча Елиаде не-религиозният човек "в чист вид" е рядко явление дори и в най-десакрализираното модерно общество. Освен масата суеверия и табута, модерният човек разполага с цяла прикрита митология и множество деградирали ритуали (Елиаде 1998: 147). Така че масовата днешна религиозност също носи белези на свободно битуване на религията без канонични предписания, с деградирали ритуали. Причината за тази обърканост и безверие на народа някои автори търсят в църковния клир и борбата му за власт. Ала тя, макар и епизодична, избуя по-ярко едва през последното десетилетие, докато битовото християнство не е от вчера.

И все пак повишеният интерес на днешните българи към църквата е факт. Факт са и множеството ревностни поклонници, които се стичат към свети места като Рилския и Бачковския манастир, а през последното десетилетие - към Кръстова гора и редица други локални сакрални центрове. При локалните култове обаче специалистите откриват по-силна връзка между религия, култура и традиция, докато в анонимността на големия град профанизацията сякаш се изявява по-открито. Макар че и в столицата наскоро (май 2000 г.) се стече невиждано множество от хора в патриаршеския храм "Св. Александър Невски", за да се докосне до Йерусалимската чудотворна икона на Божията майка и частицата от св. Кръст Господен.

"Връщането" в храма навярно е подтикнато и от търсенето на благодатно присъствие и закрила на всяка цена в едно време на несигурност и неясни хоризонти. Съвременното сакрално поведение често пъти се определя от "профанните" механизми на удобството, на интереса и парите, които "често се оказват устойчиви двигатели за съчетаване на несъчетаемостите" (Иванова 1995: 102).

Затова смятаната от някои автори за пресилена теза на Христо Гандев, макар и отнесена към друго историческо време, изглежда в известна степен правдоподобна. Авторът твърди, че предаността на българския селянин към църквата (през епохата на Възраждането) се дължи на простонародното убеждение, че именно "църквата държи ключа към спасението" (Гандев 1976: 167).

И днес, в амалгамата между канонично и неканонично, при натрапващо се религиозно невежество и еклектика, съвременните българи се обръщат към църквата, защото имат нужда от нейната освещаваща благодат и подкрепа в живота си. Възпитаван през последния половин век в атеизъм, пренесъл през вековете "езическите" си вярвания, модерният българин внася тази културно-историческа смесица в православния храм, може би с надеждата, че там са "и пътят, и истината, и животът".


Библиография

* Богомилова 1999 Богомилова, Н. Религията - дух и институция. София.
* Войе 1995 Войе, Л. Религията в постмодерността. - Изток-изток, бр. 16-17, 9-22.
* Вълчинова 2000 Вълчинова, Г. Проблемът за религиозното в антропологията на Средиземноморския ареал. - Антропологични изследвания, 1, 23-38.
* Гандев 1976 Гандев, Хр. Проблеми на Българското възраждане. София.
* Георгиева 1993 Георгиева, Цв. Структурата на властта в традиционната общност на помаците в района на Чеч (Западни Родопи). - Етническата картина в България (Проучвания 1992). С., 65-77.
* Гребенарова, Минчева, Ризова 1998 Гребенарова, Сл., Е. Минчева, Г. Ризова. Якоруда и Девин - традиция и модерност. София.
* Димитрова 1999 Димитрова, Н. Православие и езичество в българската хуманитаристика между двете световни войни. - Религия и църква в България. С., 423-426.
* Елиаде 1998 Елиаде, М. Сакралното и профанното. София.
* Елчинова 1999 Елчинова, М. Религията: промяна и традиция (Образи на религиозното). - Български фолклор, 4, 4-14.
* Иванова 1995 Иванова, Е. Утилитарната сакралност - откриване на поносимостта. - Български фолклор, 1-2, 102-117.
* Кратко жизнеописание 1991 Кратко жизнеописание на Архиепископ Серафим (Соболев). Тесалоники (Гърция).
* Митев б.г. Митев, П.-Е. Връзки на съвместимост и несъвместимост в ежедневието между християни и мюсюлмани в България (социологическо изследване). - В: Връзки на съвместимост и несъвместимост в ежедневието между християни и мюсюлмани в България, С., 165-212.
* Нашата вяра 1996 Нашата вяра. Свещена история на Стария и Новия завет. Православен катехизис и православно богослужение. Съставители: Макариополски еп. д-р Николай и архимандрит д-р Серафим. Пловдив.
* Страшимирова 1992 Страшимирова, Св. Българинът пред прага на новото време. Ориентири на възрожденския светоглед. София.
* Субашки, Йотов 1985 Субашки, В., С. Йотов. Безбожието на българина. София.
* Тодорова Христова 2000 Тодорова, А., М. Христова. Форми на поклонничество в Руската църква "Св. Николай". - ХVII четения на младите етнолози, 26-27 май 2000, Пловдив (под печат).