Божията любов и нашият свободен избор

Божията любов и нашият свободен избор

"Бог е любов", ни казва св.евангелист Йоан (1 Йоан: 4:8). И наистина, това е Неговата най-вярна характеристика, чрез която ние, хората, разбираме какво е Бог.

Разбира се, по думите на св. Дионисий Ареопагит, както и според апофатическата теология на Църквата, Бог не е нито дух, нито слово, нито сила, нито светлина, нито живот, нито субстанция, нито време, нито наука, нито истина, нито Царство, нито мъдрост, нито милосърдие... (вж. "За мистичната теология", гл. 5).

Всичко това показва, че Бог е отвъд всяко човешко знание.

Но нека ми бъде позволено да кажа, че трябва да се посочат някои изключения, свързани със самото име "любов": Бог не е нищо друго, освен Любов.

И наистина Бог, Който е Бог на нашите отци, единственият истинен Бог, не е нито отмъстителен, нито дори "справедлив", според нашите човешки представи и очаквания. Той не прилича на полицай, който налага ред, като отбелязва и най-малките ни провинения, нито на съдия, чийто дълг е да съди безпристрастно, с цел да накаже виновния за назидание на останалите.

Не, нашият Бог не е "справедлив" в този смисъл. Горко ни, ако беше! Нашият Бог е наш Отец. Нашият Бог "е любов".

Но много от нас поставят въпроси и изразяват съмнения, които са следствие от нашата немощ:

"След като Бог е любов, защо тогава има толкова скърби и страдания, толкова несправедливости и нещастия по света?"

В отговор бихме могли да посочим думите на покойния о. Епифаний Теодоропулос:

"...Без Христа светът няма смисъл. Без Христа не бихте могли да обясните нищо. Защо са скърбите, защо са несправедливостите, защо са болестите? Защо? Защо? Защо? Хиляди "защо". Разберете това. Със своята ограничена, земна логика човек не би могъл да даде отговор. Всичко това може да бъде обяснено единствено чрез Христа. Тук, на земята, ние се подготвяме за вечния живот. Може би там ще бъдем удостоени да получим отговор на някои от тези въпроси..." (О.Епифаний Теодоропулос, "Диалог с един марксист", Каламата, 1989, стр.20)

Бог е любов и Той обича човека, Своето творение. Ето защо Бог желае да бъде в общение с него, в общение с любещи хора. Човекът като личност може да обича Личностния Бог, тъй като истинската любов може да бъде носочена единствено към личност. Животните, вещите, идеите или философските учения могат - и трябва - да привличат вниманието ни, но само отчасти, не напълно. По тази причина всяко чувство, което надхвърля естествения интерес към животните, вещите и т.н., винаги е следствие от някаква страст или духовна немощ. То никога не е - и не може да бъде - истинска любов. Истинската, личностна любов трепти в дълбините на цялото ни същество и привлича към нас обичания човек.

Нашият Бог Личност не е богът на философите, нито на скептиците. Той е Бог на нашите отци, Личност, а не идея.

Този Бог, поради безграничната Си любов към Своето творение (човека) се явява в Своята несътворена мощ и се свързва с човека в изпълнено с любов единство, в Своята Църква, в Христа.

В основата на тази дълбока, истинска любов е свободната воля. Невъзможно е да обичаме някого по силата на някаква необходимост или принуда.

Светият Бог от бащинската Си любов и почит към човека иска той да бъде свободен. Той никога не ни натрапва Себе Си, но търпеливо чака времето на нашия свободен избор. Иначе казано, Бог очаква човек да Го приеме в своя живот, но винаги му дава свободата дори да Го отхвърли.

Бог идва при нас и ни Се открива, но само след като със свободата на любовта сме Го приели в своя живот. Неговата слава и неизказаната Му милост ни се разкриват и ние се наслаждаваме на Неговото благословено присъствие. Чрез този опит ние научаваме какво е да живееш с Бога, научаваме също, че ако Той не ни се открие, ние сами по себе си не бихме могли да влезем в общение с Него, да Го открием и да Го срещнем, нашия Творец и Създател.

И обратното: когато не изпълняваме заповедите Му, ние Го отхвърляме, не Го обичаме и страним от Него, защото е казано: "Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който ме люби." (Йоан. 14:21) Така ние отказваме да се вслушаме в думите Му и оставаме сами, без Бога, неспособни да обичаме, потопени в горчивата агония на собствената си себичност.

Бог ни дава възможност да изберем сами, без да ни натрапва присъствието Си, и въпреки това внимателно ни помага да превъзмогнем своята немощ и да изберем това, което е за наше добро. За наше добро е, независимо дали го съзнаваме или не, да Го открием, да Го срещнем, да се съединим с Него и да останем с Него. Това е целта на нашия живот, целта, с която сме били създадени от Него.

"А вечен живот е да познават Тебе, Единия Истинен Бог, и пратения от Тебе Иисуса Христа." (Йоан. 17:3)

Бог има Свои Собствени пътища, по които да достигне до всяка душа и да я привлече към Себе Си, различни начини, по които да й даде знак за присъствието Си, да й говори, да й даде възможност да се приближи до Него и да Го познае - и тогава човек е щастлив и моли Бога да влезе в живота му и да пребъдва в него.

Ако душата се окаже отворена към Божията благодат и се стреми към общение с Него, тогава Бог започва една чудна, свещена "игра" с нея.

Понякога Той й говори с една особена мекота и благост - и душата, изпълнена с божествена любов, се издига към небето, забравяйки всичко земно.

Друг път Бог се скрива от нея, и душата, смутена от усещането за самотата, в която я е оставил, започва със сълзи да вика към Него, да Го търси, преминавайки през свято мъченичество - до момента, в който Той й се явява отново. И това повторно явяване събужда в душата по-силен копнеж по Него, още повече я очиства и я доближава до Него. Ето как Бог още по-тясно се свързва с тази душа и я води към по-големи радости и блаженства - от слава към слава.

Това продължава до самия край на човешкия живот, и в зависимост от своята възприемчивост, всяка душа става част от радостното, изпълнено с любов общение с Бога.

Но все пак има души - и за съжаление немалко - които поради егоизъм, себичност и леност отхвърлят своя Бог и Господ (Горко им!) и биват прелъстени от дявола. Техният живот е обладан от чувство за безнадеждност и липса на смисъл, безплодни търсения и празни занимания, или суетни, кратковременни удоволствия, които скоро се превръщат в непоносими страдания. Всички тези неща неусетно ги поробват и ги водят към вечна гибел.

Като следствие от това в тези души се разгаря бурна, ожесточена борба - те се сблъскват с дилемата на живота и смъртта всеки ден, всеки час, а може би и всеки миг:

Да отхвърлят ли веригите на своето робство и да поставят ново начало?

Да се отрекат ли от своята собствена, разрушителна воля?

Да започнат ли борба за освобождаване от примките на своя кръвожаден враг, дявола?

Да се върнат ли към изгубената свята връзка с Бога, чрез размисъл за духовните неща, въздържание и молитва?

Или да се оставят да бъдат завладени от отчаяние и да се предадат изцяло - без каквато и да било съпротива срещу светската суета и земното, срещу убийствените плътски удоволствия, срещу собственото си бездействие и безсилие, и така напълно да загубят стремеж към общение с Бога?

Ако, по Божията милост, надделеят първите мисли, решението бъде взето и последвано от действие, блудната душа, в покаяние и сърдечно съкрушение, се връща в Дома на своя Господ с думите:

"Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син." (Лука. 15:21)

И всеблагият Отец се втурва да посрещне душата, прегръща я и я отвежда в Своя Дом, в Своето Царство. Тогава тази душа се изпълва с радост и с неизказана благодарност към Бога заради Неговата безгранична любов и милост.

Но ако душата, обладана от себичност, се противи и не иска да се обърне към Отца, страданията й продължават и стават още по-тежки. Трудно е да си представим тези страдания - те съществуват дори когато човек не говори за тях и външно изглежда щастлив, радостен и доволен, дори когато самият той не осъзнава, че страда.

Така душите, които някога са били чисти и благословени, стават жертва на дявола.

Те тънат в калта на зли страсти и пороци, съвестта им е омърсена от безсрамни дела, Божият образ е помрачен и потъпкан.

Хората и от двата пола, от всички възрасти и националности са духовно парализирани и осакатени, те страдат.

Душевната им красота е погубена, божествено изтъканата дреха на Светото Кръщение е разкъсана. Величественият дух е унизен и посрамен и хората, които са били създадени за небесната слава и блаженство, сега представляват печална гледка пред очите на злия враг на нашето спасение.

Дори чертите на лицето им и движенията им, които преди са свидетелствали за божественото начало в тях, са станали нечовешки и уродливи.

Тяхната "красота" е отблъскваща, противна.

Тяхното "благородство" и усмивката им - лицемерна и демонска.

Тяхното "приличие" и "добри маниери" - измамно прикритие на падението им.

Техните думи и дела, тяхната "цивилизация" са повърхностни и фалшиви, цялото им съществуване излъчва тежката воня на духовно разтление и смърт.

Техният живот във всяко едно отношение е белязан от отсъствието на Бога.

Каква скръб за нашия Бог, Който "иска всички да се спасят и да познаят истината"!

Каква скръб за Църквата!

Каква мъка за нас е да знаем всички тези неща, да ги виждаме в толкова много души, "за които Христос е бил разпънат"!




Фалшивата маска на света

Борейки се в Христа, монахът страда за братята си в света. Той се оттегля от света не защото го отрича или защото не изпитва любов към него, а защото чувства, че именно така ще може да се отдаде по-пълно на своите братя в света. Монахът води своята борба така, както Бог иска от него: той е като една запалена свещ за света пред иконата на Господа, на Света Богородица и на светиите.

Той се моли за света, защото страда за него, и преди всичко за онези, които живеят далече от Бога и Неговите радости.

* Страда, защото знае, че нашето време - с помощта на дявола - е построило високи стени, които пречат на хората да се стремят към Божия град, към Църквата.

Дяволът е създал достатъчно примамливи изкушения (които не са нищо друго, освен печални заместители на Истината), за да привлича към себе си хората и те да бъдат изцяло обладани от духа на светската суета, направил е така, че хората да забравят за Бога, за душата и за вечния живот. Със своите изкусни лъжи врагът на нашето спасение е успял да отклони душите им от почитането на Единствения Истинен Бог и да ги накара да се покланят на съвременните идоли.

* Монахът страда за този измамен, фалшив свят, в който хората са обречени на духовна смърт.

Чувствените наслади замъгляват ума и пораждат съмнения във всичко истинно и свято в нашата вяра. Това лесно подтиква хората към неверие и безбожност, които на свой ред създават материалистична нагласа към живота, събужда желанието за удоволствия и низките страсти.

Във философски план се получава едно смесване на идеите с крайната цел, което служи като оправдание на относителността и субективността на всяко човешко твърдение, на всяка мисъл - след като човекът, а не Бог, е мярката на всички неща.

Така попадаме в царството на себелюбието и стремежа към власт, в което "Homo homini lupus" (Човек за човека е вълк).

Неограниченото, егоистично отдаване на всяко позволено и непозволено материално и чувствено удоволствие, без каквито и да било по-високи и благородни желания, при всички случаи служи на временни, ефимерни цели.

В този смисъл съществува една добре устроена "джунгла" от хора, които напълно са забравили за смъртта, за Страшния съд, както и за желания вечен Дом, за Рая.

* Монахът страда за греховете, за тежките, страшни грехове, за които Апостолът казва, че "дори е срамно да се говори". (Еф. 5:12). Греховете, които безчестят душата, които й отнемат високото място, дадено й от чистотата на общението й с Бога, и я хвърлят в бездната на ада, където обитават нечистите духове.

* Той страда заради безразличието на хората един към друг, заради липсата на общуване между душите и потъпкването на всичко свято в отношенията им, страда заради:

­ Пълната липса на доверие.

­ Комерсиализирането на приятелството.

­ Опорочаването на великото тайнство на брака.

­ Разпиляването на великите Божии дарове на майчинството и бащинството.

­ Разпадането на семейството.

* Страда заради духовното невежество на човека, следствие от отстъплението му във всякакъв план:

­ Невежество по отношение на себе си.

­ Невежество по отношение на тайната на живота и смисъла на творчеството.

­ Невежество по отношение на неговия Бог и Творец.

* Монахът страда и за безутешната скръб на хората в света, заради липсата на надежда и подкрепа в трудни моменти, защото Бог, Утешителят Светият Дух отсъства от живота им.

Нашият Бог Отец вижда всичко - ето защо Той използва болката като последна възможност за душите да се обърнат към Него. Това може би означава тези хора да бъдат принудени да вникнат в хаоса, който ги заплашва, когато са далече от Него. По този начин Неговата спасителна любов ги изцелява от духовната им парализа. Той допуска нещастия и скърби, катастрофи и бедствия и всякакви страдания и болки в живота им, "за да се напълни къщата Му" (Лука. 14:23), за да поискат да се обърнат към Него.

* Монахът страда и заради "радостите" на този свят, за "развлеченията" и "удоволствията", които внасят смут в съзнанието и погубват душата, вместо да я изпълват с духовен мир и радост.

Всичко това е тежко и мъчително, но ти страдаш и заради онези неща, за които обикновено се смята, че са добри и съзидателни:

* Страдаш заради работата на хората, или по-точно казано, заради това, което всъщност се нарича "работа".

Защото в действителност то не е нищо друго, освен робство, (дори когато в него на пръв поглед няма нищо незаконно и срамно), което отклонява вниманието на човека от неговата главна цел. Тя се затваря в себе си и се лишава от онова съдържание и смисъл, които би трябвало да има - служенето на любовта, което да ни съедини с Бога и с ближните.

* Страдаш заради празномислието на немалко интелектуалци, според които човек трябва преди всичко да стои твърдо на земята, които със своя глупав скептицизъм затварят за хората и последните прозорци към Небето.

* Страдаш заради политиката и нейните поддръжници, където лъжите и измамите са добре замаскирани и властват над измамници и измамени, където хора без всякакъв морал и духовност (с малки изключения, достойни за похвала!) са избрани да водят другите и да бъдат "спасители на човечеството".

Страдаш заради управниците, които не управляват според казаното в Свещ. Писание:

"И ще ви дам по сърце пастири" (Иерем. 3:15), което означава да бъдат водачи по Божия воля. Боли те, задето управляват, без да зачитат всемогъществото на Божията воля. Ето защо те не са избрани, не са помазани от Него. Те действат срещу Него, в съответствие с егоистичните, грешни желания на своите поданици. Те са като онези, за които най-точно подхождат думите на Пророка: "Моят народ е глупав, не Ме познава: те са неразумни деца и няма у тях разсъдък: те са умни за зло, ала не умеят да вършат добро." (Иерем. 4:22)

* Страдаш заради националната образователна система, която е изключила от себе си Бога, и така се е лишила от истински смисъл и бъдеще.

Не са малко училищата, от които излизат все повече и повече безполезни, атеистично настроени учители. Такива учители възпитават младите в дух на празност, леност, суетност и себелюбие, в дух на безразличие към обществените неща. Има достатъчно такива училища, които св. Козма Етолийски днес би затворил.

* Страдаш, задето информацията, достоверна или не, контролира всичко. Страдаш заради новините, рекламите и немалко други вредни програми, излъчвани от т.нар. "масмедии".

Всичко това създава усещането за един безсмислен, безинтересен живот на хората-маса, като събужда в тях низкото, порочно любопитство, жаждата за сензации и скандали, както и за всичко суетно, ексцентрично и чувствено.

Страдаш заради празните фрази и душегубните гледки, които въздействат преди всичко върху сетивата на хората и неусетно ги превръщат в пасивни консуматори.

Страдаш, задето земните управници използват тайни оръжия, за да могат, когато поискат, да осъществяват пъклените си планове. Тези хора на властта държат в ръцете си всичко и дърпат конците на своите нерешителни, без своя собствена воля поданици, а това погубва всичко ценно, което е останало в душите на хората и най-вече на младите, доколкото изобщо е останало.

Като резултат от натрупването на разрушителни страсти в душата, се сблъскваме с пасивност, с безразличие към страданието на ближния, отсъствие на всякакво желание за вътрешен мир, себеизследване и молитва.

* Монахът също така страда заради липсата на сериозни и просветени духовни водачи, които като пророци на своето поколение да виждат в бъдещето и които да бъдат в състояние да поемат верния път към Царството Божие и да водят и другите по него.

* Той страда заради нашите деца, които израстват в това фалшиво общество и биват възпитавани в лъжи, които всеки ден замърсяват все още чистите им души. Боли го, задето тези деца получават различни духовни отрови, към които твърде рано привикват и се научават да гледат на себе си като на "достойни" чеда на съвременната цивилизация.

* Страда заради тежкото състояние на страната ни, страната на нашите славни свети отци. Въпреки че тя е дала живот на една истинска православна култура за толкова много народи и ги е въздигнала, сега самата тя погубва своята православна култура. Днес тя е достигнала до състоянието да проси и от Изтока, и от Запада, жертвайки твърде много от себе си, и с ненаситна жажда поглъща духовната кал на западния начин на живот. С разлика единствено във времето, страната ни с гордост възприема всичко, което носи в себе си атеизма и материализма на Запада, всичко, което заличава всяка следа от чистота и човечност.

* Монахът не по-малко страда и заради тежките, нечовешки условия на живот, създадени от всички тези "постижения" на отстъплението ни от Бога на нашите отци:

­ Екологическият срив и тоталното замърсяване на околната среда.

­ Стресът и мъчителното напрежение, с които е изпълнен животът в големите градове.

­ Застрашителното нарастване на броя на незаконните действия от всякакъв характер, на престъпленията и самоубийствата.

­ Неконтролируемото, катастрофално разпространение на наркотиците.

­ Тероризмът и анархията.

­ Войните.

­ Потресаващата липса на разбиране, безредието от всякакъв характер, както и епидемичното разпространяване на толкова много неща - всичко това е сигурен знак за духовното разложение, което обхваща почти всичко.

Разбира се, трябва да признаем, че нашият свят би бил непоносим, безнадеждно изкривен, отблъскващ и безсмислен, ако не бяха истинските християни и светиите. Това са хора, в чиито благословени души обитава животворната благодат на Светия Дух, която вътрешно ги укрепява - тях и целия им живот - и така преобразява всичко наоколо: природата, градовете, отношенията и живота на другите.

* И след всичко това, монахът дълбоко страда заради узаконяването на всяка неправда, беззаконие и греховност. Най-същностната характеристика на съвременния свят е узаконяването на греха - и това всъщност е най-страшното, което се случва.

Монахът страда и заради онези закони и постановления, които влизат в противоречие с вечния, с божествения закон. Такива закони са създадени, за да "освобождават" бедния човек от всякакво чувство за вина и необходимост от покаяние за греховете му, както и от вярата в Божията любов и закрила, от Неговите свети заповеди и от страха Божи.

Тъй като в тях отсъства стремежът към Небето, тези хора създават една фалшива, изкуствено разкрасена картина на света. Те разкрасяват своя блуден живот, обличат го в дрипите на една празна, лишена от смисъл "култура" и дяволската нечистота, с която подхранват душите си, за да могат да скрият колко са гладни, голи и бездомни.

Те се осмеляват да организират всичко това в идеологии и системи, в дисертации, статии и "научни съчинения" - но всички тези човешки изобретения са безсмислени, глупави, душегубни и омразни на Бога!

"Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто - зло, тъмнината считат за светлина и светлината - за тъмнина, горчивото считат за сладко и сладкото - за горчиво!" (Ис. 5:20)

При това изкривяване на божествения образ на човека и в трагичната му невъзможност да създаде едно свято общество, една свята цивилизация (това, за което е бил призован от своя свят Творец), малцина са онези, които ясно съзнават, макар и до известна степен всичко онова, за което стана дума дотук.

Но най-мъчителната, най-непоносимата болка е причинена от мисълта за множеството хора, които не знаят нищо за просветления свят на вярата.

Те не знаят от какво се лишават с това, че не са част от Христовата Църква и с това, че живеят далече от своя истински Дом.

Цялата тази болка кара смиреното монашеско сърце да извика:

Братя, нека очистим сърцата си!

Нека се върнем към Христа, нека се вдигнем от съня на този измамен живот, който живеем!

Братя, нека се покаем!

В нашето покаяние е скрит ключът към всички затворени врати, към всички пътища без изход в живота ни.

Нека се борим за Истината, за Христа, за Бога на нашите Отци. Нека се върнем към истинската радост, към истинския мир в Него.

"Светът и неговите похоти преминават." (1 Йоан. 2:17). Светът ще бъде унищожен, лъжата ще се появява и ще изчезва, и тогава какво ще правим?

Нека открием Христа. Нека Го приемем в своя живот.

Нека Го последваме!




Нашето смирено лично свидетелство и свидетелството на светиите

С Божията благодат и по Неговата неизказана милост ние сме родени от вярващи родители и възпитани в християнски дух. На тях отдаваме благодарност, както и на своите благочестиви учители, които са се погрижили да ни научат на истините на вярата.

Те не са ни оставили да гладуваме духовно и да погинем без Бога, под предлог, че когато пораснем, ще можем сами да изберем своята вяра. Знаели са, че ако ни оставят да избираме сами, това вече означава да ни оставят да се лутаме по опасната пътека на съмненията, по дяволската пътека на неверието. Нашите родители са ни кръстили още като деца и от най-ранна възраст са ни водили към Църквата.

Благодарни сме им, задето не са постъпили като онези либерали, които, ако не поради ясно осъзнато неверие и атеизъм, то поради престъпно нехайство оставят Божиите деца некръстени. Наистина, много от тях казват, че трябва да уважаваме свободата на детето и да не му налагаме своето мнение. Но нали същите тези родители, без да питат децата си, ги водят на лекар, когато е необходимо?

Те с голямо внимание се грижат за телесното здраве на децата си, но проявяват учудващо нехайство към тяхното психическо и духовно здраве и развитие, което е невъзможно без присъединяването на детето към тайнството на живота на Богочовека Христа.

Така ние с цялото си сърце и душа благодарим на своите благочестиви родители и учители, и на всички, които са ни водили към Христа, и се молим Бог да ги удостои с духовна награда тук, на земята, и със спасение в Неговото Царство.

Но ние сме християни не само защото сме израснали в християнско обкръжение и от ранна възраст са ни водили в църква и са ни давали Свето Причастие, и сме били учени на "Божиите неща". Всичко това са безценните Божии дарове в нашия живот, Божията милост, "за която не сме достойни".

Ние сме станали християни, защото с Божията благодат сме търсили, чели сме книги, задавали сме си въпроси и сме разговаряли за това коя е правилната вяра, били сме убеждавани, борили сме се и накрая сме достигнали вътрешен мир.

В своя живот сме преминали през съмненията на младостта и противоречията на зрялата възраст, през човешката немощ и невъзможност да се приеме "безсмислеността" на евангелския закон, докато накрая Бог ни е дарил Своя мир.

Ето защо ние сме станали християни и - с Неговата помощ - оставаме такива.

Научили сме за другите религии, за множество философски системи, теории и идеологии и някои от тях са привличали вниманието ни за известно време. Стремели сме се да бъдем в крак с времето и сме следвали някои от тях, но нищо не е могло да ни даде истинско удовлетворение.

Ние сме останали християни преди всичко защото сме били убедени от личен опит. Били сме убедени от своето лично участие във великото, неизразимо с думи тайнство на Живия Бог, на Спасителя Христа, колкото и недостойни да сме за това.

Но също така сме били убедени и по пътя на логиката, че вярата ни в Христа е единствената вяра, която не е някакво човешко откритие и творение, но се разкрива на хората от Самия Бог.

Били сме убедени, защото само Христос, историческият Иисус от Назарет, водачът на нашата вяра, е Единственият Истинен Бог, Който

"...раздели Историята на две..."

"...Кой друг някога е дръзвал да проникне в отношенията между хората и Бога и да каже: "Всеки, който обича баща, майка или деца повече от Мене, не е достоен за Мене"?

Кой друг с такава увереност е казал за себе си, че човек трябва да Го обича дори повече от своя собствен живот? Никой и никога. Единствен Бог би могъл да направи това.

Кой друг е дръзвал да каже АЗ СЪМ истината и АЗ СЪМ животът? И Той не се е спрял само до това, което е казал - Той го е подкрепил с множество чудеса, извършени от Него:

­ слепите са проглеждали;

­ парализираните са ставали да ходят;

­ с две риби и пет хляба Той е нахранил пет хиляди мъже и много жени и деца;

­ заповядвал е на природните стихии и те са Му се покорявали;

­ възкресявал е мъртви, един от които е бил Лазар, след като трупът му вече бил започнал да мирише..." (О. Епифаний Теодоропулос, цит. съч., стр.12)

Но още по-дълбоко духовно удовлетворение и радост изпитваме, когато четем написаното от моя духовен отец, моя Старец:

"Има един Бог, Отец, Всемогъщ и Творец. Този един Бог съществува като една субстанция в три лица: Отец, Син и Свети Дух. Отец е родил Сина преди всички векове. Синът е роден от Отца. Светият Дух изхожда от Отца. Синът, поради Неговата любов към човеците, се въплътил и станал Човек. Така Той има две съвършени естества, божествено и човешко, съединени в една личност, в личността на Иисуса Христа. Именно в Бога има три Лица, но една субстанция, и следователно един Бог, така в Христа има две естества, но една личност, един Христос.

Иисус Христос е Богочовек. Това е уникално явление, непостижимо за нашата логика. Ако Той не е Богочовек, Той не би могъл да ни спаси.

След грехопадението на Адам човешкото естество отпада от Бога и наследява вечната смърт. Христос като Бог се въплъщава чрез Света Богородица, приемайки падналото, отделено от Бога човешко естество и го въз-кресява, оживотворява и съединява с Бога. Така Той го спасява.

Ние сме спасени не просто защото следваме моралните принципи, които проповядва Христос, но защото се съединяваме с Бога, ставаме едно с Него и така нашето отделено от Бога, подвластно на смъртта човешко естество отново се изпълва с живот, възстановява връзката си с Бога, става безсмъртно и божествено.

В това е, накратко, тайнството на нашето спасение..."

(Архимандрит Георги, "Нашата Православна вяра и заблудите на "Свидетели на Йехова", Атон, 1993, стр. 30-31)

Нравственото учение на Христа стои несравнимо по-високо от която и да е друга етика и философия. Християнството е единствената вяра на любовта.

Освен това никоя друга религия или идеология не ни дава един толкова съвършен поглед към целта и смисъла на човешкия живот, такива, каквито ни ги открива Христос: единението с Бога и освещаването на човека чрез Божията благодат.

Христос е говорил не просто за издигането или за нравственото усъвършенстване на човека, но за неговото оживотворяване и превръщането му в част от божествения живот. Той ни е дал Своя изключителен пример за нравствено съвършенство и чистота и ни е спасил чрез Своята смърт и Своето Възкресение.

Според светите отци "Словото Божие се е въплътило, за да можем и ние да бъдем обожествени". (Бог Слово е станал Човек, за да можем и ние да станем богове.) (Св.Атанасий, "Слово за въплъщението", Солун, 1973, стр. 366)

Неповторимостта на нашата вяра и фактът, че тя стои над всички други теории и философски системи, се състои в това, че Христос е спасил човека не просто защото е проповядвал една нова нравственост и начин на живот.

Христос като Богочовек (съвършен Бог и съвършен Човек) ни е дал възможността да приемем в себе си Неговото свято Тяло и да станем членове на Неговата Църква, да участваме в Неговото божествено Преображение и Възкресение, и така да постигнем целта на своя живот - единението с Бога.

Ние сме православни християни, защото сме вкусили истинността на православната вяра, единствено правилната вяра в Христа, вярата на апостолите, мъчениците и светиите, чистата вяра на светите наши отци.

Ние не се хвалим със своите собствени добродетели, нито със своята собствена святост, а с Христа-Бога на нашата вяра, единствената истинна вяра в истинния Бог.

Чувстваме се като окаяни просяци, които държат в недостойните си, грешни ръце своето велико, безценно съкровище: чистата вяра в Христа, единствения, Когото Сам Бог е пратил тук, на земята, към Когото нищо не може да бъде прибавено, нито отнето.

В действителност единствено православната вяра в Христа се е запазила непокътната. Тя с нищо не се е променила, към нея нищо не е било прибавено, нито отнето, от времето на първите християни и на Седемте Вселенски събора до днес.

И точно в това е предпоставката Божията благодат да живее във вярващите.

Христос вярно е казал: "И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно." (Мат. 5:19)

Ние не сме доверчиви и наивни, ние внимателно изследваме и търсим истината в другите религии и философии, в другите "християнски" деноминации, без да можем да получим отговор, който да ни удовлетвори.

Нещо повече: виждаме техните уязвими, слаби страни. Откриваме за себе си техните сложни, но празни системи и мъгляви теории, които повече от всичко объркват човека. Някои от тях преценяваме като неясни, на други гледаме с насмешка като на митове, на лишени от правдоподобност детинщини и безсмислици. Трети убедително отхвърляме като фалшиви и несъстоятелни, неспособни да отговорят на въпросите на съвременния човек и да утолят неговата духовна жажда. Всички тези философии, религии и т.н. са крайно недостатъчни за него, измъчения от собственото си неправилно мислене и поведение, чиято душа жадува за чистата, свята вода на Истината.

След всичко това ще кажем:

Нищо не е в състояние да ни даде истинско удовлетворение, да изпълни цялото ни същество. Нищо, с изключение на нашата православна вяра в Христа.

И също така нищо, дори и най-малкото и незначителното, не е в състояние да събуди в нас съмнение по отношение на Православната църква. И нищо не може да ни "предаде" или да отслаби в нас вярата в истинността на Православната църква, единствената Божия Църква.