Вяра, неверие и съмнение

I. Що е Вяра ?

Какво е Символ на вярата?

Символът на вярата е молитва, в която са изложени накратко и точно основните истини на православната вяра.

Човек без вяра е като слепец. Вярата дава на човека духовно зрение, помагащо му да вижда и разбира същината на това, което ни заобикаля: как и защо е сътворено всичко, каква е целта на живота, кое е правилно и кое - не, към какво трябва да се стремим и т. н.

Още от древността, от апостолски времена, християните използвали така наречените символи на вярата, за да запомнят основните истини на християнската вяра. В древната Църква съществували няколко кратки символа на вярата. През IV век, когато се появяват лъжеучения относно Бог Син и Светия Дух, става необходимо да се попълнят и уточнят предишните символи.

В какво вярваме съгласно Символа на вярата

Символът на вярата започва с думата "вярвам", защото съдържанието на нашите религиозни убеждения се основава не на външен опит, а на приемане на Богооткровената истина. Предметите и явленията от духовния свят е невъзможно да бъдат проверени по лабораторен начин и логически доказани - понеже те влизат в сферата на личния религиозен опит на човека. Колкото повече човек преуспява в духовния живот, например колкото повече той се моли, мисли за Бога и прави добро, толкова повече се обогатява у него личният вътрешен духовен опит и толкова по-ясни и очевидни стават за него религиозните истини. Така за вярващия човек вярата представлява предмет на неговия личен опит.

Вярваме, че Бог е пълнота на съвършенството: Той е Дух всесъвършен, безначален, вечен, всемогъщ и премъдър. Бог присъства навсякъде, всичко вижда и знае, преди да се е случило. Той е безкрайно добър, справедлив и всесвят. Той не се нуждае от нищо и е първопричина за всичко съществуващо.

Вярваме, че Бог - един по същество и троичен по лица: Отец, Син и Дух Свети, - е Троица единосъщна и неразделна. Отец не се ражда и не изхожда от друго от лицата; Синът предвечно се ражда от Отца, Дух Свети предвечно изхожда от Отца.

Вярваме, че всички лица или Ипостаси на Бога са равни помежду Си по божествени съвършенства, величие, власт и слава, а именно - вярваме, че Отец е истинен всесъвършен Бог, и Син е истинен всесъвършен Бог, и Дух Свети е истинен всесъвършен Бог. Затова в молитвите си едновременно прославяме Отца, Сина и Светия Дух като един Бог.

Вярваме, че целият видим и невидим свят е сътворен от Бога. Отначало Бог сътворил невидимия, великия ангелски свят, или така нареченото в Библията небе, после - нашия материален, или физически свят (в Библията - "земя"). Физическия свят Бог сътворил от нищо, но не изведнъж, а постепенно в продължение на периоди, означени в Библията като "дни". Бог сътворил света не по необходимост или нужда от него, но според Всеблагата Си воля, за да могат и другите сътворени от Него същества да се наслаждават на живота. Бидейки безкрайно добър, Бог сътворил всичко добро. Злото в света произлиза от злоупотребяване със свободната воля, с която Бог надарил ангелите и хората.

Вярваме, че Бог държи всичко в Своя власт, т. е. Той всичко управлява и насочва към добра цел. Бог ни обича и се грижи за нас като майка за детето си. Затова и нищо лошо не може да се случи с човек, надяващ се на Бога.

Вярваме, че Синът Божи, нашият Господ Иисус Христос, заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Светия Дух и Дева Мария. Той, бидейки от вечност Бог, в дните на цар Ирод възприе нашето човешко естество - душа и тяло, и затова Той е едновременно истински Бог и истински човек, или Богочовек. В една Божествена Ипостас Той съединява двете естества - Божественото и човешкото. Тези две естества навеки ще пребъдат у Него неизменно, без да се сливат и превръщат едно в друго.

Вярваме, че Господ Иисус Христос, като живя на земята, със Своето учение, пример и с чудесата Си просвети света, т. е. научи хората в какво да вярват и как да живеят, за да наследят вечен живот. Със Своите молитви към Бога Отец, съвършеното изпълнение на Неговата воля, страданията и кръстната Си смърт Той победи дявола, изкупи света от смъртта и греха.

С Възкресението Си от мъртвите Той сложи начало на нашето възкресение. Като се възнесе с плътта Си на небето, което станало на 40-ия ден след Възкресението от мъртвите, Господ Иисус Христос седна "отдясно на Бога Отец", т. е. като Богочовек прие една власт със Своя Отец и оттогава заедно с Него управлява съдбините на света.

Вярваме, че Дух Свети, Който изхожда от Бога Отец, от началото на творението заедно с Отца и Сина дава на тварите битие, живот и всичко управлява. Той е източник на духовния благодатен живот както за ангелите, така и за хората и на Светия Дух подобава слава и поклонение наравно с Отца и Сина. Дух Свети в Стария Завет е говорил чрез пророците, после, в началото на Новозаветната епоха, говорил чрез Апостолите а днес действа в Христовата Църква, наставлявайки в истината нейните пастири и православните християни.

Вярваме, че Иисус Христос за спасението на всички, които вярват в Него, създаде на земята Църква, изпращайки на Апостолите Дух Свети в деня на Петдесетница. Оттогава Светият Дух пребъдва в Църквата, в това благодатно общество или съюз на вярващи християни и я пази в чистотата на Христовото учение. Освен това благодатта на Светия Дух, пребъдваща в Църквата, очиства каещите се от грехове, помага на вярващите да преуспяват в добри дела и ги освещава.

Вярвам, че Църквата е Една, Света, Вселенска (Съборна) и Апостолска.

Една е затова, защото всички православни християни, макар и да принадлежат към различни национални поместни църкви, съставляват едно семейство заедно с ангелите и праведниците на небето. Единството на Църквата се гради на единството на вярата и благодатта.

Църквата е Света затова, че верните й чада се освещават от Божието слово, молитвата и Светите тайнства.

Църквата се нарича Вселенска (Съборна), защото е предназначена за хората от всички времена и националности;

Църквата се нарича Апостолска, защото тя пази апостолското учение и апостолското свещеническо приемство, което се предава без прекъсване от апостолските времена до наши дни от епископ на епископ в тайнството Свещенство. Църквата според обещанието на Господа Спасителя пребъдва непреодолима от враговете си до края на вековете.

Вярваме, че в тайнството Кръщение се прощават всички грехове на вярващия, и чрез това тайнство вярващият става член на Църквата. На членовете на Църквата е открит достъп и за другите й спасителни тайнства. Така в тайнството Миропомазване на вярващия се дава благодатта на Светия Дух; в тайнството Покаяние или Изповед се дава прошка на греховете, извършени след Кръщението, в тайнството Евхаристия, извършвано по време на Светата Литургия, вярващите се причастяват с истинското Тяло и Кръв Христови; в тайнството Брак се установява благословеният съюз между мъжа и жената; в тайнството Свещенство се ръкополагат служители на Църквата: дякони, свещеници и епископи; а в тайнството Елеосвещение се подава изцеление от духовните и физическите болести.

Вярваме, че преди края на света Иисус Христос, съпровождан от ангели, пак ще дойде на земята в слава. Тогава всички, по думите Му, ще възкръснат от мъртвите, т. е. ще стане чудо, при което душите на умрелите хора ще се върнат в телата, които са имали преди смъртта, и всички умрели ще оживеят. При всеобщото възкресение телата на праведниците, - както на възкръсналите, така и на живите, ще се обновят и ще станат одухотворени по образа на възкръсналото тяло Христово.

След възкресението всички хора ще застанат пред Божия съд, за да получи всеки съответно на това, което е извършил с тялото си приживе, добро или зло. След съда неразкаялите се грешници ще отидат във вечна мъка, а праведниците ще наследят вечен живот. Тъй ще започне царството Христово, което няма да има край.

Със заключителната дума "Амин" свидетелстваме, че приемаме с цялото си сърце и признаваме за истинско това изповедание на православната вяра.



Символът на вярата се чете от човека, който приема Светото Кръщение ("оглашен"), по време на извършване на тайнството. При кръщаване на дете Символът се чете от възприемниците. Освен това Символът на вярата се пее в църква по време на литургия и следва да се чете ежедневно на утринните молитви.

Внимателното четене на Символа оказва голямо влияние на нашата вяра. Това става така, понеже Символът на вярата не е просто вероизповедна формула, а е молитва. Произнасяйки с молитвено настроение думата "вярвам" и другите думи на Символа, ние оживяваме и укрепваме нашата вяра в Бога и във всички истини, съдържащи се в Символа. Ето защо е така важно за православните християни ежедневно или поне редовно да четат Символа на вярата.

Брошурата е издадена в книжно тяло от Издателство за православна литература "Тавор", София. Използвано е заглавието "Какво е Символ на вярата". Препечатана тук без изменения със съгласието на издателя.


II. Блажеи невиделите

Блажени невиделите...



Св. ап. Тома



Горан Благоев

Божият гроб е единствената точка във Вселената, където Светата евхаристия - символизираща саможертвата на Сина Божий, се отслужва на същото място, където е извършена истинската саможертва. Чашата с причастието - пресътворени и съединени в едно хляб и вино като плът и кръв Христови - се освещава върху същата гробна плоча, върху която е било положено Христовото тяло. И пак тук - пред входа на гроба-пещера се четат евангелските слова, които разказват за събитието, станало тук 33 години след раждането на Христа. Пред духовния взор на поклонника се разиграва великото тайнство на Възкресението - камъкът, който закрива пещерата, е отместен от невидимата ръка на Бога, гробът е празен и младеж с искрящи бели дрехи посреща жените-мироносици с думите: "Защо търсите живия между мъртвите? Няма го тука. Той Възкръсна!"

Така от стари времена всяка нощ мистичният дух на Православието възкресява в душата на поклонника при Божи гроб Възкресението на Христа. То става винаги нощем, защото през нощта стана великата победа на Духа над плътта. То става всяка нощ - защото оттогава всяка нощ на това място се превръща в нощта на Възкресението, в която всяка вярваща душа може да усети безмълвното и извечното присъствие на Възкръсналия Бог, без да го е видяла с очите си...

Жените мироносициХристиянството - най-голямата монотеистична религия в началото на ХХI в. - е започнало в една-единствена точка в света - Божия гроб в Йерусалим. И тук то е можело да завърши още преди да възникне - ако гробът, в който беше положено Христовото тяло, не се беше оказал празен.

Днес няма истински християнин, който да не вярва, че Христос възкръсна, съединявайки в едно душата и тялото си, което три дни е стояло в гроба. Но не така е било в началото.

Първите, сред които се прокрадва съмнение във Възкресението на Христос, са не други, а неговите ученици. Когато вижда празния гроб, Мария Магдалена изплаква: "Дигнали са Господа, моего, и не зная, де са го турили?" Известна е случката с апостол Тома, който казва: "Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в ребрата Му, няма да повярвам."

Въпреки че цялата човешка цивилизация е осенена от изначалния стремеж към духовното, към нематериалното и трансцеденталното, в същността на всеки един от нас като че ли рационализмът има водещо начало. Колкото и да вдига очи към небето, човекът си остава същество, вкоренено дълбоко в земята. Още тогава, преди две хилядолетия заедно с вярата в Христа се ражда и скептицизмът... в неговото Възкресение.



В края на ХIХ в. най-напред на френски, а след това на английски, немски и испански се появява книгата на покръстения в православната вяра руски евреин Николай Нотович "Непознатият живот на Свети Исса". Католическото духовенство е потресено, докато интелектуалният и научен елит на Запад тържествува. Въз основа на преразкази от стари будистки ръкописи, пазени в манастири в района на Ладак в Северна Индия, авторът развива тезата, че преди да проповядва в Юдея, Иисус се подвизава в будистки манастири, където изучава Ведите, получава умения как да лекува с молитва и как да гони зли духове. Според Нотович Исса бил изключително почитан от будистките монаси като едно от превъплъщенията на Буда. Той не е умрял на кръста, а изпаднал в клинична смърт, използвайки древна йогийска техника да превърне в незабележимо своето дишане. След полагането му в гроба Исса се съживил и не след дълго напуснал учениците си, за да се върне в Северна Индия. И досега в района на Сринагар има гробница, която се сочи за място, където наистина бил погребан Иисус.

Тезата на Нотович и досега има своите последователи, въпреки че не може да отговори на най-елементарния въпрос - защо вместо Йерусалим, Сринагар не е станал свещен център за християнството?! Вероятността Христос да е завършил земните си дни в Северна Индия отдавна е оборена с безспорни исторически и археологически доказателства.

Но тезата на Нотович е интересна с друго - тя е едно продължение на развивания през вековете скептичен подход към вярата на християните във Възкресението.

Първи юдейските първосвещеници осъзнават, че актът на Възкресението може да бъде обезсилен, като се обяви, че тялото на Иисус е "изчезнало" - римската стража, която през нощта пазела гробницата, задрямала и Иисусовите ученици отнесли своя Учител, като започнали да разправят, че Той уж бил жив. Така най-старата монотеистична религия се е опитвала да пресече зараждането на новата вяра. И досега юдаизмът и ислямът възприемат Иисус като велик пророк, но не и като Бог - т. е. той е надарен със свръхестествени способности, но си остава смъртен човек.



Христос Пантократор, икона от 6 век, СинайПодобни доктрини естествено пренебрегват уникалната същност, която има християнството. То е единствената световна религия, в която не само човек търси Бога, но преди всичко Бог търси човека.

Докато другите религии предлагат различни пътища към Бога, то християнството е самият Бог, който, въплътен в образа на човек, идва сред хората и прави възможно общението със самия него. Всички останали монотестични религии имат за посредници между човека и Бога специални, мъдри хора - пророците - и единствено християнството прави възможно сближаването между небето и земята с посредничеството на самия Бог - чрез него и в него. Така вярата във Възкръсналия Христос не е пътят, по който да достигнеш до трансцедентния Бог, тя е самият Бог, с който човек може да се съедини, да стане едно - негов образ и подобие. Затова без Възкресението на Христос и вярата в него християнството не може да се развие като религиозно учение. Историкът д-р Пол Майер казва: "... всеки, който би извадил на показ тялото на мъртвия Христос, би нанесъл съкрушителен удар в самото сърце на току-що роденото християнство, запалено от вярата във Възкресението Му!"

Свещеното предание разказва, че когато вестта за празния гроб стига до учениците му, Йоан пръв идва до мястото, но не влиза вътре - той само поглежда през ниския вход и вижда нещо толкова смразяващо, което веднага го кара да повярва. Това са погребалните повивки на Христа - цели и непокътнати, но празни - запазили формата на тялото му. Както пише изследователят на историческите факти за Възкресението на Христос Джош Мак-Дауел: "Това е било достатъчно, за да накара когото и да било да повярва. Той никога не би го забравил."



С акта на Възкресението човечеството се изправя пред един феномен, който според всички закони на физиката е парадоксален. Хората получават надеждата за победа над тлението и смъртта - когато говори за възкръсналия Христос, Свети апостол Павел говори за "тяло духовно".

Преди две хиляди години в един гроб край Йерусалим е станало най-великото тайнство, единствената по рода си победа на Духа, който, без да унищожава плътта, й дава нова, висша форма на съществуване. Православният свещеник Александър Шмеман казва:

"Камъкът е бил отвален, само за да видят учениците, че гробът е празен, че Възкръсналият занапред не ще познава прегради. Преминавайки през агонията на смъртта, Той по непостижим начин придобива друга, духовна телесност. Апостолът говори за нея като за степен на битието, което очаква всички хора, но в онзи момент Богочовекът е първият, предвардил всеобщото преображение."

Божи гроб в ЙерусалимОт IV век насам, когато византийският император Константин се заема да открие местата, свързани със земния живот на Христос в Йерусалим, този вечен град е притегателен център за всеки истински вярващ християнин. По-късно над Божия гроб Юстиниан Велики изгражда базилика, опожарена впоследствие от арабите, върху чиито руини през ХI век кръстоносците дострояват нова църква, която пази и днес най-голямата християнска светиня. Самата свещена скала, която в продължение на три дни е приютявала Христовото тяло, е покрита с мраморни плочи. Така благолепно украсени, с много сребро и позлата, които греят с мистичната светлина от отблясъка на множество запалени кандила, Голгота и Божи гроб са позагубили автентичния си вид от времето на Христа.

И въпреки че това е безспорното място, където преди две хиляди години се разигра Великото тайнство на Възкресението, човек неволно си припомня думите, изречени в същия този град: "Ако не видя на ръцете Му белега... и не туря пръста си в ребрата Му..." От Христа насам "виждането" и "турянето на пръста" остават най-честите и понякога единствени измерения на човешката вяра - човешкият стремеж да постави в рамка безкрайното, да придаде определени измерения на вечното, да материализира чрез красотата прославата си към Бога нерядко се е израждал в самоцел. Защото е по-лесно да видиш Бога в дивно изписания му лик, заобиколен от скъп позлатен обков, отколкото да го съзреш в най-интимните кътчета на душата си или в образа на твоя ближен.

Човек винаги е имал нужда да опознава свещеното чрез сетивата си - да го види или докосне. И когато не е имало какво да осъзнае, го е обявявал за плод на въображението, измислено събитие, което да послужи за създаването на едно учение. Затова и в района на Сринагар, соченият за гроб на Иисус стои непокътнат - пълен, той е много по-осезаем и стимулиращ вярата в един велик мъдрец, но не и Бог... Свещеното писание показва, че Синът Божий е проникнал в човешката душа и е видял дълбоко вкоренената ни склонност да търсим във всичко сетивно и рационално обяснение. Затова и на вечно съмняващия се апостол Тома казва: "Ти затова повярва, защото Ме видя. Блажени, които не са видели и са повярвали."

III. Двете бебета и Мама

Двете бебета и Мама

Съвременна притча



Две бебета си говорят в корема на бременна жена.

Невярващото бебе: Вярваш ли в живота след раждането?

Вярващото бебе: Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота.

Н: Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това?

B: Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и ядем с устата си.

Н: Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си крака и да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот – пъпната връв – и без друго е твърде къса.

B: Въпреки това, сигурно съм, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само.

Н: Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи, животът не е нищо друго, освен страдание в мрака.

B: О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас.

Н: Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш е Тя?

B: Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме.

Н: Дрън-дрън! Никога не съм виждало никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че Тя не съществува.

B: Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Убедено съм, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти?

IV. Християнството ли е утопия или социализмът

Християнството ли е утопия или социализмът

Алексий Библиофил



Една от причините за непопулярността на християнските идеи и ценности сред съвременното общество е, че са смятани за отвлечени, нереални и неизпълними. "Имаше само един християнин и Той умря на кръста", мислят си хората в духа на Хегел и така оправдават собствените си недостатъци и грешки. И наистина - накъдето и да погледнем: като че ли всичко свидетелства не в наша полза. Ето вече 2000 г., откакто се проповядва св. Евангелие, а светът си е все същият и все същите страсти и пороци го владеят. Хората не са станали по-добри, а напротив - като че ли са загубили и човешкия си облик. Отчуждили са се. Увълчили са се. Homo homini lupus est (човек за човека е вълк) са казали още преди Христа. Казваме го и ние днес. Тогава - променил ли се е с нещо светът в нашето съвремие? С други думи: успяло ли е християнството, или е претърпяло съкрушително поражение?

В наши дни вече не е популярно да се говори за комунизъм и социализъм. Но все още има хора (и то доста), които продължават да смятат комунистическите идеи за съвършени, макар и неизпълними. Като християнските. Затова някак съчувствено се обръщат към нас и ни "утешават": "Християнският и социалистическият идеал са твърде близки и затова еднакво неизпълними; нито ние успяхме да построим земен рай, нито пък вие вече толкова години. И все пак - важна е идеята." Действително, ако един агностик случайно прочете Деян. 2:44-45 (или друг подобен текст), има опасност да вземе обществото от Христови последователи за "първобитна комунистическа община". Привидно приликата е поразителна - поне в постулатите. А всъщност каква бездна ни дели! Само този, който не познава духа на християнството, може с увереност да твърди, че християните били "първите комунисти" или пък, че християнският идеал е неосъществим!

За комунизма човекът не е нищо друго, освен частица от обществото (класата). При християнството - обратно: самият човек е призван да променя обществото (света). Човекът е един малък свят, "микрокосмос" (св. Григорий Богослов). Всичко намира своята цел и оправдание в човешката личност, а не в безличностното общество. Иисус Христос не е обещавал спасение на цели класи. Спасението винаги е индивидуално (и това съвсем не звучи егоистично) и тук е много важен личният духовен опит на всеки християнин поотделно. Аз не мога да спася обществото, нито пък то - мене. Аз мога да спася единствено себе си чрез Божията милост. Затова призивът на Христос е отправен конкретно към всяка една личност: Петър, Йоан, Павел, Матей, Закхей... При това обявява: "Който придобие цял свят, а навреди на душата си, загубил е всичко", а комунистът издига в лозунг думите на своя поет: "Аз паднах... Друг ще ме смени и толкоз. Какво тук значи някаква си личност?"

Христос действително основа църква (т.е. общество) и призова към братски отношения между хората, но при запазване на собствената им идентичност, а комунизмът изврати всичко това в безличен "интернационализъм". След всичко това ние не можем да се съгласим, че християните били "първобитни комунисти" и да обявим техния и социалистическия идеал за сходни и еднакво неприложими.

И тъй, чий идеал е утопичен?

Социалистическият идеал може - и той доказа това! - да се нарече утопичен и нереален, но не и християнският. Именно защото ние работим с личности, а те - с общества. Ако разгледаме въпроса в тази светлина, много лесно ще се убедим, ние и нашите опоненти (разбира се, ако те желаят това), че Христовият закон в цялото му съвършенство е не само една напълно приложима към днешните условия за живот реалност, но че и много пъти досега този съвършен закон е бил достиган и изпълняван.

- Как?! Нима?! - ще се учуди някой. Ето как.

Ще зададем един и същи въпрос едновременно на социалист-утопист и на християнин и само ще сравним получените отговори. Въпросът е: "Ако убедите един човек, който е издигнал в свой идол парите си, изведнъж, под влияние на добро разположение да ги раздаде на бедните - осъществен ли е вашият идеал?" Социалистът би се замислил само за миг: един богаташ-буржоа, осъзнал класовото неравенство и разкаял се за предишния си експлоататорски живот да подари имота си на онеправданите, на пролетариата - изглежда добре, но целта не е постигната, комунизмът още не е факт. Такива като него - с хиляди, "какво тук значи някаква си личност". И уверено би отговорил: "Не".

Съвсем друг би бил отговорът на вярващия, който добре познава християнството. Той разсъждава така. В какво се състои целият закон - в една-единствена заповед: "да любим един другиго" (1 Иоан. 3:11, срв. 1 Иоан. 2:10; 3:23; 2 Йоан. 1:5; 3 Йоан. 1:11). Иисус Христос казва: "По това ще познае светът, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си". Затова този богаташ, който, възлюбвайки бедните и отвръщайки се от примамките на греха, раздал имота си, е изпълнил Христовия закон в цялото му съвършенство, защото Сам Господ обявява: "Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето" (Мат. 19:21). И към него се отнасят думите на Христа, исторически отправени към разкаялия се сребролюбец Закхей: "Днес стана спасение на този дом" (Лука 19:9). Нима - ще се изненада скептикът - толкова лесно било! Да - ще отговорим ние - и лесно, и едновременно много трудно. Защото да победиш себе си, да надвиеш навика, който е втора природа, е трудно нещо. Imperare sibi, maximum est imperium (да управляваш себе си е най-голямата власт), са казвали древните. И едновременно - сравнително лесно, защото тук всичко намира смисъл и изпълнение в конкретната личност, а не в целостта на обществото, иска се да промениш себе си само, а не всички хора по земята.

Нека отговорим на въпроса и по друг начин. Ние ежедневно се молим: "Отче наш... да дойде Твоето царство..." Значи можем да приемем установяването на царството Божие "на земята" като цел на християнството изобщо. Но кое е царството Божие: царството Божие не е тук или там, уверява Христос, а е вътре във вас. И пак - целта е концентрирана в личността, смисълът и постигането се заключават в нас самите. Не в построяването на "християнска империя", в която да царуват Свободата, Братството и Равенството, защото ако беше така, Иисус Христос, с дадената Му от Бог Отец власт, би го постигнал. Вместо това обаче Го виждаме разпнат на кръста заради нашите грехове. Царството Божие не е деспотично, а мистично, скътано в тайните ъгълчета на човешката душа. Както всеки може да се убеди - не е толкова трудно и неосъществимо, колкото изглеждаше на пръв поглед. Защото не се изисква "морета да прекосиш, нито котва да хвърляш в пристанища, нито пешком да ходиш, нито безкраен път да поемеш, нито сребро да дадеш, нито през бурно море път да проправиш" (св. Йоан Златоуст); нито да управляваш и променяш класите, а само себе си (вж. Мат. 5:48).

Ето защо можем смело да заявим: ако под влияние на християнската проповед един богат човек раздаде имота си на бедните или един непоправим пияница скъса с алкохола, или един крадец и разбойник се откаже да граби и убива, то във всеки от тези случаи целта е постигната: човекът е променен. Още една душа е спечелена за царството Божие - ХРИСТОС Е ПОБЕДИЛ!

Църковен вестник, брой 20 от 24 декември 1997 година