Възпитанието в духа на християнството

Способен ли е безбожникът учител за възпитател и какви резултати ще се получат от неговото възпитателно дело?

Преди всичко: 1) той е неспособен за възпитател и 2) той е способен за превратно възпитание.

1. Той е неспособен за делото на възпитанието, защото не вярва в съществуванието на дух, на душа като отделна, самостоятелна, свободна личност. Функциите, проявленията или деятелността на духа той обяснява с физическо-механическите движения на мозъчните молекули, на веществените атоми. Оттук той естествено отхвърля основния принцип на възпитанието, че духовете на маловъзрастните, на по-слабите се влияят от духовете на по-силните. Поради това безбожникът възпитател, бил той учител или родител, като счита за излишно преражданието на възпитаника чрез кръщението, той оставя в пренебрежение:

А. Нуждата, щото детето от най-малката възраст да се пази от поднебесните духове на злобата (Еф. 6:12), защото той нито в съществуванието на зли духове вярва, нито във възможността за влиянието на духовете.

Напротив, християнинът възпитател счита за необходима преди всичко нуждата от преражданието на отрочето чрез тайнството на кръщението и миропомазанието, за да расте отрочето в благодат, а не под влиянието на прародителския и родителските грехове. Зле правят онези от родителите, които забавят кръщението на децата си, защото с това дават възможност на злото да расте, да се развива наедно с растението на децата. От съприкосновението на злите духове детето се пази чрез средствата на църквата: с честото причестяване, с носението детето в църква, с горение ден и нощ кандило пред иконостаса, гдето спи детето, с често покаждание със смирна, с чести водосвети и други молитвословия. Най-късно от седмата година детето трябва да се подвежда често, най-малко един път в месеца, под изповед.

Б. Също така оставя в пренебрежност безбожникът възпитател и нуждата да се опази детето от влиянието, от съприкосновението на хора с нравствен запас от долна проба. Колкото по-малко е детето, толко повече подлежи под влиянието на чужди духове; затова с толко по-голяма осторожност и внимание трябва да се пази от съприкосновението, от очите на лоши, невисоконравствени хора. Не е празна приказка мисълта за урочасвание на децата от погледите на лоши очи. Лошите очи, в които е съсредоточен електризмът на душевното превратно настроение на субекта, като се устремят върху крехкия и слаб организъм на детенцето, пронизват последното, произвождат поражение като от удар на стрела – и физическо, и психическо. Много лошо правят ония от родителите, които малките си деца дават за забавление на лица със съмнително душевно настроение, с долна проба нравственост и груб характер, защото върху душата на детето ще се отпечата техният нравствен запас. Още по-голямо престъпление правят ония от майките, които без особена нужда оставят грижата за кърмение на децата си на чужди майки, толко повече, ако последните не бъдат от известно честно семейство, с доказан благ характер и с чиста нравственост. Не е майка оная жена, която е родила детето, но е майка оная, която откърмува, която отгледва, която държи в прегръдките си и забавлява с любов отрочето. Отрочето ще получи настроенията и характера на последнята, ако тя и да го е не раждала. Значи тя е действителната майка.

В. Практиката, която се упражнява у нас, може би по икономически съображения, щото момчета и момичета да се учат наедно в първоначалните училища, във всякой случай указва на факта, че ний сме далеч от това да разбираме принципите на възпитанието. Освен ония обикновени лоши последствия от постоянното съпребивание на момичетата с момчетата, за които всякой се сеща, има и други, които ще се отразят печално върху характера на бъдещите майки. Резултат от това постоянно, в занятие и в игри, съприкосновение на момчета с момичета ще бъде заличението на нежния характер на момичето, затриванието на многоценното девическо срамуване, усвояванието на момчешки, мъжки нрав, обръщанието им в суровички, в грубички – от постоянното търкание с шалавите момчета, под влиянието на техните улични псувни и ругателства, на техните безобразни приказки и движения. Какво възпитание за девиците! Най-драгоценните преимущества на момата – срамежливостта, "скритият човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух" (1Петр. З:4; 1Тим. 2:9) се принасят в жертва в смесените училища.

Г. Злото зима големи размери във възпитателното дело както в смесените, тъй и в несмесените училища още от това обстоятелство, че някои, ако не повечето от учителите, вън от занятната стая, вън от времето за преподавание не считат себе си за обязани да следят за поведението на учениците вън от училището, зад стените на училището, в двора на училището и в стаите на училището. Пълният простор, безграничната свобода да се сношават и да влизат в зимание-давание децата на неблаговъзпитаните семейства с децата на благовъзпитаните е едно обстоятелство, което указва на факта, че нашите училища, така поставени във възпитателно отношение, служат за разсадници да се разпространява заразата на нравствения упадък на потомството. "Полаганието на усилия и трудението с ревност над развитието на своите питомци" не е достатъчно за оправдание на учителя, че си е изпълнил своето послание без да земе надлежните грижи и за възпитанието на юношеството, чрез надлежен надзор за сношенията им и за тяхното поведение вън от занятните часове. Невменяванието на себе си в обязаност да се бди за поведението и сношенията на учениците не намира ли своето оправдание в атеистическия принцип, че каквото и да правят учениците, всичко е добро, защото нищо не правят, освен онова, което им налага физиологическият процес на мозъчните молекули? Защо е тогава надзор? Не намира ли своето основание в тоя принцип и обстоятелството, щото в главните центрове, гдето има гимназии и се стичат множество ученици от областите за образование, да не се земат надлежните мерки за откриванието на добре устроени пансиони с добър надзор за благовъзпитание? Да се оставят учениците да живеят във всякакви семейства, без никакъв надзор, и да се скитат в най-непотребните места не значи ли да се допусне несъзнателно тяхното развращение или да се обясни това допущание с факта на поменатия атеистически принцип? Може ли подир туй един атеист да ръководи възпитателно дело, когато той според своето учение не допуща, че един ученик, който влиза в сношения и сделки с развратни хора, ще се повлияе от тях, тъй като немислимо е да се влияят духовете, когато тяхната деятелност е поставена в зависимост от движенията на мозъчните молекули?



2. Ако атеистът е неспособен за възпитание, той е твърде способен и годен за опакото, за превратното възпитание.

Преди всичко той, на основание закона за влиянието на силните духове, под което са подложени неминуемо по-слабите духове, ще направи учениците си атеисти, ще присади в техните души своите инстинкти, своите настроения, макар той и да ги не учи на атеизъм Ученикът е непременно като учителя. Той е образ на своя прообраз – учителя атеист. Запасът на вътрешното, нравствено състояние на ученика като еднороден, еднокачествен с оня на учителя намира се в положението да се електризира при всяко движение, при всяка приказка на учителя и да отговаря с дума и поведение съгласно със своето съдържание.

Неуважението, непослушанието и непокорството на учениците са явленията, които служат като необходимо отражение на нравственото състояние на учителя. Каквото е посял, това и ще жъне. Духът на непокорството, на произвола, на вироглавството, усетен в поведението на учениците, е образ, отпечатък на духовния склад на учителя атеист. Може би някои от учителите, за да се не обвинят пред общественото мнение, че дават узда на учениците да буйствуват, да развратничат, полагат старания да обуздаят учениците, но напразно, защото по вътрешното свое настроение, съгласно със същото това настроение на ученика, думите на учителя, обърнати към ученика, се взимат от последния не по смисъла на понятието им, а по вътрешното им съдържание, по качеството на източника, от който се черпят.

Имат значение тук не думите, наставленията на учителя сами по себе си, а въпросът какви са неговите убеждения и възгледи, какво е настроението му и запасът на нравственото му състояние. Думите, които той ще каже на ученика във формата на съвет, няма да подействуват според понятието, което съдържат, но ще предизвикат в ученика едно движение, което ще бъде съгласно с вътрешното настроение на учителя, с източника, отгдето са почерпнати думите.

Така например учителят ще съветва ученика да мирува и ученикът ще почувствува едно възбуждение, което го заставлява да не мирува, защото думата на учителя мирувай, като почерпната от източника на немирството, ще има значението не мирувай. Ще каже например учителят на ученика да не се сношава с лоши хора, да не се ругае, да не прави всичко, що е безнравствено. Тези съвети ще се обърнат за ученика в съвети да се сношава с най-лошите хора, да буйствува, да не се ограничава пред нищо, а всичко, каквото му се поиска, да прави.

Справедлива е пословицата, която казва, че кучето, което не умее да лае, със своето лаение докарва вълк. Това странно, но истинско явление се обяснява с това, че тези думи на възпитателя не са съгласни с неговото вътрешно убеждение. Той мисли съгласно с материалистическото учение, че всичко, каквото человек говори и прави, не е под ничие влияние и прави го не от свободна воля, а заставен неволно от механическото движение на мозъчните молекули. Ето отгде неговите съвети, обърнати към ученика, независимо от понятието, което съдържат, произвеждат за ученика противоположни действия – да направи не онова, което го съветва учителят, но онова, което мисли и чувствува учителят. Така изискванието на покорност е предизвиквание на непокорност.

Подир туй отчаяните учители пред факта, че нямат сили да умиротворяват учениците, сядат да се оплакват, да обясняват, че учениците им не им се подчиняват, не слушат, защото от дома ги разваляли. Пред факта, че учениците не отговарят на положението си като ученици – покорни и послушни, някои от тези учители атеисти в свое оправдание сядат да питат чрез печата:

"Нека един баща излезе да каже, че детето му е било учено от учителя си на подобни гнусотии. Истина е, че голяма част от нашите деца са развалени, но въпросът е, где са добили те тая развала, в училището ли или вън от него, при учителите си ли или при своите улични другари и при грубите си и невъзпитани родители?"

Ние обяснихме, че не е нужда един атеист учител да учи децата на гнусотии, защото, както казахме, неговите вътрешни убеждения се предават на учениците и без приказки. Макар и да не е лишено от основание оплакванието на учителите от домашното възпитание на децата като неправилно, но същността на злото се крие там именно, гдето говорим. Как може да се обясни непокорството и неуважението, което показват учениците към своите учители, освен с атеистическото настроение на последните? Ако учителите не бяха били атеисти, т.е. ако биха били в нормално нравствено състояние, как може да не ги слушат и да не им се подчиняват учениците, когато принципът на възпитанието, основан на факта с влиянието на духовете, има за свой необходим резултат съвършеното, абсолютното послушание и подчинение на учениците? Анормалното нравствено състояние на безверника учител предизвиква в учениците отзив на анормални проявления, обнаружени в непослушание и бунтове.

От друга страна, той, атеистът учител, като не вярва в съществуванието на дух като отделна личност; като не вярва във факта на грехопадението, следователно като не счита за истинно, че в душевните сили на человека съществува елемент на разстройство, на превратно направление; като счита всичките тия превратни проявления, които съставляват дисхармонията на душата, следователно и нейното отпаднало състояние, като ги счита за природни, за естествени, следователно за правилни, за нравствени като резултат на движенията на мозъчните молекули, той с това получава посланието на ръководител за превратно възпитание. Тъй като основният принцип на неговото учение се състои в мисълта, че "человек носи правото в себе си да извършва исканията на природата си", той ще мисли, че неговото послание е да даде възможност на ученика да се развие в това направление, защото "само по тоя начин може да бъде силна нравствената натура". Разумът, под влиянието на разтленното сърце, се намира в превратно направление. Безбожникът учител в своите старания да развие разума на възпитаника в неговото превратно съдържание, той ще съдействува да получи развитие, от една страна, помраченото състояние на разума в познавателните заблуждения, в заблужденията на материализма, а от друга, под тяхното влияние – в егоистическите стремления – на демагогията, на шарлатанията и на тиранията, и в плотските страсти – на сладострастието и чревоугодието.



Възпитанието предполага съществуванието на идеал на висшата нравственост, който служи за образец, за модел, по който трябва да се усъвършенствува възпитаникът и към който трябва да се стреми като към цел на своето призвание. Кой е тоя идеал, тоя образец, който атеистът възпитател ще представи на своя възпитаник? Природата, материята.

От тоя принцип, от учението, че материята е творецът на всичко, и на человека, излиза учението, че като няма Бог, като няма душа и задгробен живот, призванието на человека за достижение на неговий идеал на блаженството му е да се стреми за да се уподоби на своя творец – материята, и да се съедини с него. Степените, прочее, на напредъка му към идеала са степените на назадъка, на повръщанието назад, както казахме по-горе, от цивилизовано във варварско състояние, от варварско в скотско, от скотско в органическо, от органическо в неорганическо състояние.

Тъй като стремлението на плотския человек е съсредоточено в удоволствията, идеалът на неговото признание се ограничава в удовлетворението на страстите му – скотски и егоистични. Образованието е полезно, доколкото може да служи като средство за доставление на удоволствията. Тук се обяснява фактът, че учениците на атеистите учители самички, без да има нужда да ги учи някой, си дохождат до заключението, че не струва трудът да се обучават с предмети, усвоението на които е свързано с особено напрежение и труд и които няма да им послужат в бъдещото им демагогическо поприще за докопванието до власт, следователно до положението, което ще им достави удоволствията.

Има си своите основни причини, произлезли от принципите на атеистическото възпитание, стремлението на речените ученици да се премахнат от учебните програми подобните предмети. Условията, диктувани от природата на атеиста, като съставляват целта на неговото призвание, изискват, вменяват му в обязаност да се стреми за тяхното осъществление. Следователно идеалът, нормата за урегулирование на неговата деятелност се заключава в полезното.

Призван е, прочее, атеистът, като нравствено същество, да употребява без разлика всичките средства, които ще му посочи неговият развит разум, като единствено способни да му доставят възможността да достигне идеала – полезното, удоволствията. Оттук способният атеист, когато не е на власт, се преструва, че много го боли сърцето за милия народ, кичи се с всичките либерални титули, являва се против капиталистите и си дере гърлото да вика за тяхното уничтожение, макар и да ги няма у нас; ревнува с полуда за свободите на народа, милее за просвещението на простата маса, та става-ляга, все за отварянието на неделни и вечерни училища приказва, все с откриванието на читалища и библиотеки и други общополезни учреждения се занимава. А

пак когато дойде на власт – являва се страшен тиранин. Но ако е лишен от способност, той всякогаш служи за елемент на тиранина като шпионин, сопаджия, джелатин, изтезател. Като чадо на природата той, за достижение на удоволствията, се ръководи пак от майката природа. Както лисицата има право да се преструва докато турне на ръка кокошките, тъй и атеистът тиранин. Както по-силният звяр има право да разполага за своето поддържание с по-слабите животни, така и той, по правото на по-силния, главите на хората счита, че струват за него толко, колкото и зелките в градината. Оттук принципът "борба за живот".

Ето защо вчерашният не на власт безбожник – патриот, либерал, радикал, демократ, социалист, когато дойде на власт, става звяр тиранин и целият народ служи за него като елемент, който да му доставлява удоволствията, елемент не по-ценен, отколкото зелките в градината. Оттук се обясняват и ограниченията на печата, и екзекуциите, и интерниранията, и затворите, и торбите с пясък, и застрелванието, и бесилките, и шпионите, и шайките сопаджийски, и всичките средства на безбожника тиранин, за да удовлетвори своите егоистически страсти и да натрупа милиони, за да даде простор на своите удоволствия, на своя разврат. Това е идеалът, в това се заключава съвършенството му. Не ще ли да бъде такъв възпитаникът на безбожния учител?

От откриванието на тази истина се обяснява действителната причина за бунтовете в средните учебни заведения.




В что се състои секретът на посланието на възпитателя?

В нищо друго секретът на посланието на възпитателя не се заключава, освен да направи възпитаника като себе си, да се изобрази в него, да му внуши своите стремления и направления, за да му станат природа, натура на духа му. Възпитаникът, когато се усъвършенствува, става като възпитателя си, или егоист и тиранин; сладострастен, невъздържан и наклонен към лекото и неограниченото и пр.; лишен от чувството на любовта, на уважението и на благоприличието, или напротив.

По психологическо обяснение тиранинът атеист, докато не е на власт, е страшен и непримирим враг на всичките проявления на тиранията. Това негово стремление против тиранията се обяснява с това, че той в нейното функционирание вижда същественото препятствие за достижение на неговите егоистически стремления, както и в нейното отстранение той вижда възможността да се докопа до властта. Оттук се обяснява подвигът на именуемите социалисти атеисти против всяка тирания като пряка противоположност на техните стремления – те да бъдат на мястото им. Ученикът атеист най-големия си враг вижда в тиранина властител като елемент, който служи за ограничение на неговите пориви. Учител атеист като властно лице и ученик атеист като подчинено лице са два съвършено противоположни един другиму фактори. От съприкосновението им избухва разрив. Отношенията на атеиста учител, като лишени от всяко чувство на любов, се приемат от ученика по сещанието на вътрешното чувство за тиранически, произволни и несправедливи, а отношенията на ученика атеист като отражение на ония на учителя, почерпнати от същия негов източник, се обнаружват във взрива на непокорност, на упоритост и буйство. Ето фитиля – упоритостта на ученика, който подпаля горителния егоистически запас на учителя атеист, та пламнува в гърдите му всичката ярост на отмъщението против буйните ученици. Ето ти обяснението на бунтовете от страна на учениците и отчисленията от страна на учителите. Кой страда? Кой се наказва? Обиденият, пострадавшият, развратеният от безбожника учител ученик на мястото на действителния виновник на всичкото зло – учителя!! За да има хармония между учениците и учителите, трябва тези последните да отпуснат съвършено свободно уздите на учениците, както са се изхитрили някои от учителите в Казанлък, за да бъде съгласна практиката им с тяхната теория. Ето защо учениците в Казанлък са солидарни с учителите си.

От казаното явно става, че от деятелността на атеисти учители тряба да се чака приготовлението на едно потомство: а) от хора демагози, шарлатани, развратители, разорители, егоисти, тирани - от категорията на способните ученици, и б) от подли, низки, пияни сопаджии, шайкаджии, слепи оръдия, безхарактерни твари, готови на послушание да извършат всяка мерзост, всяко нечестие – от категорията на неспособните ученици. Значи създават се и самите тирани, и самите елементи, необходими за тяхното вирение.



Нека се обърнем сега да погледнем на някои примери, които могат да ни представят нагледно какъв може да бъде безбожникът а) за себе си, б) за обществото и в) за държавата.

А. Безбожникът има един идеал, ако може да се рече, че има идеал, гони една цел – удоволствията. За него животът е едно явление случайно, безцелно, безсмислено, предизвикано от случайни, несъзнателни движения на материята. Оттук животът за него няма никакъв смисъл, никаква цел, никакво предопределение. Удоволствията, които съставляват една приятност на живота, могат да служат като една възможност да се носи животът, следователно в тях се съсредоточава целта на живота за безверника. Но, от друга страна, факт е, че удоволствията имат това свойство, щото когато бъдат удовлетворени, да отварят път за чувствувание на по-голяма потребност от тях, като останат подире си следи на грустни (скръбни) чувства и колкото повече биват удовлетворявани, толко повече да създават обстоятелства за неудоволствия. Затова те скоро обръгват и се явяват в своето ничтожество; или, развивани, съсипват дееца. Блудникът не получава удовлетворение до разкапванието си; чревоугодникът – до разстройството на здравието му; пияницата – до оскотяванието му, и егоистът тиранин – до събарянието му в дъното на ада или до възкачванието му на въжето. Удоволствията – плотски и егоистически – отварят, с една дума, вратата на широката пустота на духа на человека, от мъченията на която той може да се избави само със самоубийство.

От друга пък страна, животът е свързан необходимо с труд, с грижи, със скърби, с лишения и с болезни. За атеиста да търпи подобен живот е повече от безсмислица, повече от невъзможно. Без удоволствията животът за безбожника е настоящий ад; със скърбите и лишенията животът за него е по-ужасен и от самия ад. Оттук той бива неспособен за никакъв подвиг, който не би му обещавал удоволствия – егоистически и плотски; за никаква трудна работа; не може, не е в състояние той да понесе никакви лишения, никаква скръб.

Ето отгде се обяснява обстоятелството, че социалистите въобще, за да приготвят народните маси към подвига на безделието и бунтуванието за охолен без труд живот, който е предначертан от тях като единствено средство за достиганието на техните действителни егоистически цели, имат за своя главна грижа да проповядват преди всичко безбожническите идеи. Колкото повече се разпространяват тия идеи между работническата класа, толкова повече тия последните чувствуват, че им е лошаво и нетърпимо положението, защото толкова повече отпада у тях енергията, следователно толко повече изчезва у тях силата за носение на живота. Развитието на нуждата да искат работническите класи в Европа все повече и повече намалението на работните часове, все повече и повече увеличаванието на надниците, за да има по-обширна възможност за охолен живот, се дължи именно на развитието, на усвоението безбожническите идеи. Краят на това направление са отчаянието, бунтовете, опустошенията и развалините. В развалините социалистите виждат осъществлението на техния идеал – равенство в ничтожеството, а в своите конечни цели са съгласни с целите на безбожниците песимисти – в самоуничтожението.

Не може да се не признае фактът, че безбожникът по своите идеи е поставен в едно настроение, съвършено противно на природата на своя дух като на образ Божий, като на духовно същество. Ако тряба да бъде последователен в своите идеи, то блаженството на атеиста трябва да се заключава в неговото приближение към плотското състояние, към оземлението, т.е. в приближение към материята; но колкото той, чрез своя плотски живот се приближава към това материализиране, толко повече се развива в него духът на неудоволствията, на отчаянието, защото това направление към оскотяванието е противно на неговата действителна природа. Ето как описва това състояние на безверника Ламене, един бивший верующий, но който е попаднал в безверието...

"Страшно нещо се случава с тогози, който остави вярата, която го съединява със Създателя и Небесния Отец. Душата пада ниско, валя се в калта и в паданието си причинява смях на умоповредения. Всяко благородно чувство се умъртвява, а предстоящите тайнствени сили в сътворението на нравствения свят изчезнуват в него. Слезни, прочее, слезни до степента на скота, до неорганическото вещество, за да си починеш. Старае се, но не може и всред бездната, в която е паднал, носи със себе си неизгладимите елементи на человеческата природа; мъчи се в болестта и в отчаянието като ладия, разтласквана от противните ветрове всред пустинята на океана."

Душата на человека по своята природа намира своето удовлетворение, своето успокоение и утешение само в храната на духовните идеи, на възвишените чувства, на сладките надежди за достижението на нейния идеал – Бога. Материалистическите идеи са отровата за нейното съществувание, които изсушават всичките сокове на нейния живот и докарват человека до отчаянието, до самоубийството. Това положение поетът атеист Леопарди описва така:

"Чувствам нуждата от любовта, но аз изсъхнах като тръстика. Никакво чувство не влиза в окаяната ми душа и самата височайша и вечна сила на любовта се уничтожи в мене. Земята не е достойна нито за стенание. Животът ми е горчивина и удар, а светът – тиня. Нито на земята, нито на небето съществува приятел или утешител за человека, а самото утешение е ножът и уничтожението на живота." 26

Един пример, като резултат на тези идеи, виждаме в постъпката на прокурора в един италиански град, на когото едничкото момиченце било болно. Той, като прочитал съчиненията на поета Леопарда, често повтарял на съпругата си песимистическите думи на поета за отчаянието: "Нито на земята, нито на небето съществува приятел или утешител за человека, а самото му останало утешение е ножът и самоуничтожението." Когато момиченцето му умряло, той в отчаянието си хвърлил се върху трупа на умрялата дъщерка, изпразнува в сърцето си револвера и биде погребан наедно с момичето.



Б. Безбожниците по своето положение не могат да бъдат освен волею-неволею врагове на всичко, що е възвишено, свято и благородно в обществото, гонители и опустошители на всичко, що съставлява благосъстоянието на ближните, следователно те са врагове на отечеството, на неговите свободи. Това се обяснява с туй, че опората, върху която може да се счита за търпим животът на безбожника, се заключава в елементите, които служат за удовлетворение идеала на безбожника.

Поради това всякое явление, което може да се появи като противоположност на нравствения склад на безверника, е едно отрицание на неговия идеал. Всичко, каквото може да послужи като причина за нарушение на неговия живот – удоволствията, и да увеличи елементите на неудоволствията, съставлява всичко това за него предмет, за уничтожението на който той е повикан да употреби всичките хитрости на своето лукавство. И кои са тия елементи, които съставляват врага на безбожника? Идеите на християнството, те са врагът на безбожника, тези идеи внушават на безверника съществуванието на вечната правда – Бога, на душа, на задгробен живот; те служат за пряка противоположност на идеите на атеиста, следователно те създават за него предмет, който постоянно го безпокои; който му внушава съзнанието, че той отива в погибел; който му припомнюва, че той противоречи на природата на своя дух и който му представлява картината на неговото паднало състояние и му очертава голотата на неговото и умствено, и нравствено положение.

Както явлението на красотата служи за обнаружение силата на грозотата, така и блясъкът на християнските идеи обнаружва грозотата на материализма; както мисълта за правосъдието служи за страх и трепет на злодейците, така и ученията на християнството служат за показвание на окаяното положение на атеистите. Тези идеи възбуждат в тях страх и трепет при мисълта за тяхното ужасно бъдеще, за положението им в задгробния живот, в който те се мъчат да не вярват, не могат да се избавят от внушенията на духа, че ги чака бъдеща съдба. Страстта на атеистите да разпространяват всячески своите безбожнически идеи и неудържимото им стремление да уничтожат християнството се обясняват с това тяхно положение. Както сатаната намира едно утешително подобрение на своето окаяно положение само в увеличение на числото на своите съпричастници, тъй също и безбожниците – в увеличението числото на своите съмишленици съзират едно послабление на мисълта, едно намаление на страха за тяхното ужасно задгробно бъдеще. Заради това както дяволът развива една трескава деятелност, за да въведе хората в пътя, който ще ги въвлече в ада, така също и безбожниците по същите побуждения, като несъзнателни оръдия на сатаната, упражняват такава усилена деятелност да разпространяват безбожническите идеи – пътят, който ще въвлече хората в злосчастията в настояще време и в окаянство в бъдещий живот.

По същата причина и благосъстоянието на ближните, под названието буржуа, като съдържание, което служи за намаление на тяхното без труд благосъстояние, представлява се от тях като причина, която, от една страна, създава ограничението на тяхното завидно положение, а от друга, обнаружва като свой контраст тяхното незавидно положение поради тяхната неспособност и ленивост. Кой вика, кой си дере гърлото против капиталистите, против състоятелните? Нели само оня, който счита за цел на своя живот удоволствията, заключени в капитала, от който той се лишава, и който мисли, че само като се разтурят капиталите, ще минат без труд в техни ръце? Оттук благосъстоянието на ближните печално се отразява върху живота на атеистите социалисти, които поради това мислят, че могат да намерят своето утешение само в уничтожението на заможните хора. Заради това чрез разпръсванието на атеистическите идеи гонят да се достигне резултат, щото народът, като стане неспособен за работа, в отчаянието си да произведе разорение да уничтожи благосъстоятелните.



От друга страна, само в удовлетворението на егоистическите инстинкти атеистът намира удоволствие, намира смисъл на живота. Следователно всяко явление, което може да послужи за тяхното ограничение, е в състояние да предизвика в атеиста избухванието на всичкия запас на егоистическите инстинкти. Той ламти, докато не е на власт, за свободиите на народа, не допуща никакво ограничение на печата, изисква свободен вход в отечеството на всякакви журнали и на последнята отвратителна литература; той се кичи с названията либерал, демократ, прогресист, социалист; ляга-става, все за благото на народа приказва, все за доброто на селяните плаче и, с една дума, преструва се така, щото всичко, каквото може, да служи за покривание на неговите същински намерения. Всичко това той употребява с най-гъвкава лукавщина и неуморима йезуитщина като единствено средство, чрез което може да се докопа до властта.

Опитът показва, че по тоя начин са дохождали на власт егоистите тирани. Щом като се намери на власт, изменява на часа физиономията, хвърля маската и се явява какъвто си е по същност – настоящий тиранин. Окови на свободната мисъл; китайски крепости на външната литература; вътрешното, егоистичното убеждение вместо свободните поставления и законите на страната са първите грижи на неговата деятелност. Затворите, заточенията, изтезанията, бесилките, гилотината са средствата, чрез които той уничтожава противоположните елементи – честните, независимите, благочестивите и благонравните граждани.

Освен всекидневните примери из живота на опита както дома у нас, тъй и по целия свят, които потвърждават тази истина, Французката революция е по-богата с фактове, които показват какво могат да направят безбожниците, наречени комунисти-социалисти, за затриванието на отечеството, когато се намерят с власт в ръцете си. Подир третята година, когато материалистите и безбожниците под ръководството на лекаря Марат, Дантон и пр. основали република, се подигнало страшно гонение за изтребление на семейството, за изтребление на християнската религия.

"Кои ще изпроводим на ешафода?" – публиката питала един ден Марат.
"Всички ония, които не приемат нашите принципи" – бил отговорът. "От кои признаци ще узнаем? "
"Ето – отговорил, – всички, които ходят с кола, всички, които се обличат с копринени дрехи, и всички, които излазят от публичните зрелища, са достойни за смърт."

Колко невинни жертви паднаха на зверския атеизъм?! Само в града Париж около 10 000 жители, и то само жени, били обезглавени като подозрени в християнството!

Ламартин казва: "Единствен закон за народа беше смърт за почтения. Ножът му предпочиташе праведния. Невинността: ето наказваното престъпление!"

Че идеите на безбожието са в своите резултати, отричание на всяко человеческо чувство, на патриотизма, засвидетелствувал сам Мерте в своята реч, казана всред съвета на петтяхстотин представители:

"Законодатели, философи и вий, които презирате Божеството, вий сте началниците на обществените нечестия и злодеяния, вий сте, които разклатихте религиозната вяра, без която нищо не може да се осъществи в обществото. Вий разрушихте елементарните базиси на нравствеността, вий уничтожихте человека и го свалихте в положението на скота, който се води от инстинктите! Ти изсуши всяко человеческо чувствувание от сърцата на нашите убийци, ти научи палачите на обществото, че не съществува Бог, нито някоя духовна сила. И по кой начин подир такива учения можеха да уважават обязаностите към человечеството и към отечеството? "

И великият мъж Жул Симон в своето съчинение "Бог, Отечество, Свобода" излага идеята, че безбожието води към опустошения и към създавание на долни и звероподобни хора. Той писал:

"Франция изгуби чувството на истинската свобода и тръгна към нихилизма. Опасността е толкова по-важна, колкото се полагат старания, за да скрием величината є. Тъй наречената неутралност, която правителството на републиката показва, и индиферентността към религията е по-лоша и от самия нихилизъм. Силни убеждения във вярата създават велики граждани и велики народи. Какво ли направихме ний, републиканците, през последните тези години? Нищо друго, освен опустошения и развалини. Подчинихме и смирихме високото умствено чувствувание на народа, като изсушихме първо всичките източници на Вярата."

Ний видяхме какви са резултатите от атеистическото образование както за самата личност, тъй и за обществото. Видяхме как възпитава безбожникът учител своите ученици и какви превратни следствия се получават.




Социалистическото стремление за уничтожение на държавния строй е пагубно за интересите на отечеството

Защо атеистите, наречени социалисти, въстават против системата да има организирани войски, военни управления? По своя взгляд на человеците, като чада на природата, те отричат личното различие на человеците, следователно не признават националното разделение на народите и племената. Като имат за основа това безразличие, тогава за какво може да послужи националната армия, когато нация, отечество за тях не съществува? В такъв случай според тяхното учение посланието на военната сила остава за сметка да ограничава, да потушава местните, вътрешните произволи, буйства и посегателства. Да пази, с една дума, реда и тишината. Но защо тогава са партизани за уничтожението на системата на организираната войска и полиция? За да се обясни тяхното стремление за уничтожение на военната сила, трябва да се предположи, че те, като плотски и егоисти, намират естествено, че неудържимото стремление на техните идеали може да намери пълно удовлетворение в разрушението на съществующия обществен и господарствен строй, а това разрушение те могли би да достигнат само при условието да няма организирана военна сила. Възпитайте юношеството под влиянието на атеистите учители, ако искате да погребете отечеството. В своето екзалтирано заблуждение, под влиянието на плотските и егостическите страсти, те искат уничтожението на военните сили, на обществения и държавния строй, без да могат да разберат най-елементарната, най-очевидната истина, че те в това свое стремление се явяват несъзнателно предатели на отечеството, готвят почвата, за да бъде то изложено на нападенията на всякой вънкашен и вътрешен враг, плячка на всичките зверове.

При тяхната хитрост и лукавщина как може да се обясни тяхното ламтение за уничтожението на военната сила, кога е известно, че отсъствието на бранителната военна сила ще предизвика врага да нахлуе в отечеството? Като се има предвид фактът, че за тях всичките человеци без различие на нация са техни братия, лесно се разбира, че в техния интерес, в интереса за достигание на техните заветни цели е да им дойдат на помощ и вънкашни врагове за разрушение на съществующия обществен и господарствен строй в отечеството. Крайните социалисти-комунисти в Париж във време на войната с Германия намериха благоприятно обстоятелство за осъществление на своите адски замисли, когато враговете на отечеството им тъпчеха страната им, и в тях намериха своите съюзници. Те се явиха по-ярки, по-люти врагове на своите съотечественици, на своето отечество от самите неприятели, вънкашните врагове. Допуснете възпитанието на юношеството под влиянието на атеистическата насока, допуснете разпространението на тези безбожнически идеи под лъжливата маска на социални благожелателства, и вий сте допуснали да се образуват из нашата среда най-върлите врагове на отечеството, най-способните съюзници из самите нас на всичките външни врагове на земята ни, допуснали сте поробването на страната, злосчастието на семейството, на обществото, на народа.

В християнството се достига истинският социализъм – пълната свобода – и политическа, и гражданска, и лична, следователно и общото благосъстояние и равенство



Ако са искрени, ако не се подбуждат от плотски и егоистически страсти, проповедниците на тези така наречени социални идеи, ако те наистина желаят уничтожението на войните като разрушителни за человечеството и отменението на системата за поддържанието на военни национални сили като тягостни за материалното благосъстояние на страната, то те трябвало би да станат апостоли на християнството, проповедници на християнските идеи и разпространители на евангелските начала.

В християнството се достига истинският социализъм със запазвание личните интереси и националните особености. Защото само когато личностите във всяка нация и племе станат святи, според изискванията на Евангелието, и когато, съгласно на това свое нравствено състояние, не само те имат личен интерес да пазят целомъдрието на семействата и благосъстоянието на народите, но по чувството на любовта, те се възбуждат от едно неудържимо стремление да работят, да служат за благото на ближния без разлика на нация, само тогава, при такова състояние на личностите, които съставляват обществата и народите, ще се уничтожи сама по себе си войната и ще се яви за излишно подържанието на военните сили; тогава съдилищата ще останат без работа и полицейските не ще има кого да преследват и пр., и пр.

Ако те не са лъжливи социалисти, защо не проповядват християнството, защо не се стремят чрез въплощението на евангелските начала да се достигне в най-широкия си размер социалното благосъстояние – в равенството на почестите и в изравнението на нуждите?

Християнството преследва достижението на това изравнение на почестите и нуждите в обществото върху основата на освящението на личността, върху основата на любовта, когато лъжливите социалисти се стремят да се достигнат тези резултати върху основата на насилието, на бунтуванието, на разрушението, върху основата на омразата, на зверството. Те оставят настрана личността и се стремят да докарат благосъстоянието на обществото без усъвършенствуванието на личността.

В какво се заключава благоденствието на обществото, в какви порядки в обществения живот те мислят да се достигне това благополучие на обществото?

Първо, в уничтожението на държавния строй – да няма господар, да няма войска, да няма правителство, за да няма бюджет, за да няма следователно и нужда за плащание на данъци; второ, в уничтожението на буржоата, т.е. в уничтожението на личната собственост, на личния труд и другите съвременни порядки, за да има равенство във всичките слоеве на обществото. Ако положим, че такъв един порядък би обещавал земния рай на хората, то кои са средствата на социалистите за възстановлението на такъв порядък? Бунтовете, насилията и разорението. Нека положим, че подир едно социално въстание, след едно всеобщо разрушение се възстанови желаемото равенство; тогава, като ще няма правителство, войска и полиция, не ще ли да станат пак тирани егоистите из средата на самите социалисти, не ще ли те да грабнат в ръцете си благата, а народа да оставят пак да робува, но на нови, по-усилни, по-жестоки господари? Не видяхме ли техните у нас предшественици – какви тирани се показаха, когато падна в ръцете-им властта? Християнството лекува социалните болести чрез освящението на личността, без никакви потрясения. Нека вземем за пример уничтожението на робството.

До християнството робството съставляваше едно правилно социално явление, вследствие на което служело за предмет на господарствени постановления у всичките народи. Повечето от атинските и римските жители били роби; нямало свободна къща да няма по няколко роби, над които господарите имали правото на живот и на смърт. За уничтожението на робството трябвало би да въстане древното общество и чрез кървава борба да се измени съществующият порядък.

Робството било противно на ученията на Исуса Христа за равенството. Но нито Исус Христос, нито апостолите предприели поход за уничтожението на робството. Чрез освящението на личността робството самỏ по себе си се уничтожава. Господарят се обръща в служител.

"Пред Христа няма роб, няма свободен, няма мъжкий пол, няма женский – всичките са равни." Побягналият от Филимона раб Онисим след покръстването му в Рим апостол Павел го повръща назад на Филимона, за "да го приеме не вече като роб, а по-горе от роб, като брат възлюбен, твърде много за мене, а още повече за тебе - и по плът, и в Господа" (Филим. 1:16). На основание на духовната свобода, на християнското равенство в Христе Църквата приема раба в тайната вечеря при господаря му и господарят разменил с раба си целованието на мира и на братството во Христе.

Духът на братството и на равенството действувал в християнското общество и изменявал закони и обичаи и постановления без стълкновение и насилствени изменения. Такава е силата на християнството за лекувание социалните болести – тиранията и робството.

Лъжливите социалисти, покритите, маскираните егоисти и тирани презират социалните учения на християнството. Защо? Защото според първото условие, което се изисква от тях по учението на християнския социализъм, те трябва да станат святи, т.е да пожертвуват своето егоистическо "аз" и да уничтожат плотските си страсти чрез лишения и ограничения, за да могат по тоя начин да бъдат полезни на ближните. Могат ли те, служителите на страстите и на егоизма, да се откажат от себе си, от своите страсти? Идеите на християнството не са съгласни с техните егоистически и плотски инстинкти; затова те търсят идеи, които могат да докарат удовлетворение на техните скотски инстинкти, и в това удовлетворение те виждат социалното благосъстояние: "Ние не искаме рай на небето, на нас ни трябва земният рай." Съгласно със своя нравствен склад, като егоисти и плотски, те се стремят да всеят омразата, разстройството, убийствата и опустошенията, в развалините на които да намерят пълно удовлетворение на своите страсти.



Отношенията на благовъзпитания християнин към обществото и държавата се отличават от ония на атеистите, наречени социалисти. Християнинът, каквото и положение да занимава в обществото и държавата, неговите отношения биват равни, неизменни, все еднакви, тъй като той и в тези свои отношения има за своя основа вътрешното свое нравствено състояние. Измененията на външното положение не са в състояние да повлияят за изменението на неговото вътрешно състояние, на неговия нравствен склад. В силата на това обстоятелство, че той обладава с пълна вътрешна, духовна свобода, каквото и положение да занимава в обществото, на подчинен или властвующ, той еднакво в първия случай счита себе си нестеснен, но свободен, а в последния – невластвующ, но свободен и доброволен служител на подчинените.

На князете, на властите, на мундирите той гледа като на учреждения, установени от Бога, за личното благо в частност на всекиго и за благото на обществото въобще. Пред факта, че съществува зло в мира, че това зло действува чрез своите органи – лошите хора, естествено, следва да се признае необходимостта от организирането на ограничителни средства против върлуванието на злото, чрез неговите оръдия. Както християнинът против своя вътрешен враг, страстите и егоизма зима ограничителни мерки, употребява строга дисциплина, така също той счита за благодетелни за частното и общото благо властите като учреждения за налагание ограничителна дисциплина на лошите и развратните хора. Кои имат сериозни причини да се боят от князете, да негодуват от властите и да се стремят за тяхното уничтожение? Християнинът ли, изправният ли человек, онзи ли, който счита за свое благо да бъде ограничен, за да не може да направи злото, от което има отвращение, или лошите хора, егоистите, развратниците, злонамерените? Разбира се, последните, които се крият под маската на социализма. "Защото началниците не са страшни за добрите дела, а за лошите. Искаш ли пък да се не боиш от властта, прави добро и ще получиш похвала от нея; защото началникът е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло" (Рим.13:3–4). Християнинът, който против своите страсти изпълнява посланието на власт, на не-заспиващ страж, не чувствува никаква тежест, никакъв страх от властите, от господарите. Защото сам той изпълнява за себе си посланието на властта. Лошите и злонамерените хора негодуват от властите по същите причини, по които и вълците се възмущават от безумието на господарите да държат при овцете кучета, които трябва да се хранят и да се увеличава бюджетът на хазаина. Може ли да има съмнение, че вълците се бунтуват против властите от социалистически побуждения, от желания за благосъстоянието на овцете? Когато цар Кир при обсадата на остров Сира предлага на островитяните като условие да дигне обсадата, да му предадат Езопа, тоя последният каза на народа една притча, която показваше значението на Кировото условие. Вълкът влязъл в преговор с овцете и ги убеждавал, че ако съществува за тях опасност, то тази опасност се дължи именно на факта, че се държат кучета, враговете на вълка, и като условие да ги остави на мира искал да се премахнат кучетата. Само вълците имат интерес в премахванието на военните сили, на властите като препятствие за удовлетворение на техните вълчи инстинкти.

За християнина имат еднакво значение различните системи на държавния строй на страната, бил той монархически или републикански, консервативен или конституционен. Неговата вътрешна свобода, свободата на духа му нито се стеснява – в първия случай, нито се обръща в произвол – в последния случай. Безбожникът като плотски, като лишен от вътрешна свобода, при монархически или консервативен режим се чувствува за угнетен роб, а при републиканския или конституционен се являва за неудържим произволник, шарлатанин. Християнинът при ограничението свободата на словото чувствува призванието и силата на възбуждението да изкаже безбоязнено истината открито навсякъде и пред всекиго, защото никакви вънкашни ограничения не могат да свържат неговото свободно слово. А пак при пълната свобода на словото християнинът пази умереност и не злоупотреблява с тази своя свобода, защото неговият нравствен склад служи за ограничение на произвола и в словото.

Напротив, плотският, атеистът, при ограничения режим трепери и се таи, а при свободния става неукротим звяр, ругател, сквернослов – порнограф. Когато някой рече да освободи един вързан вълк, тоя последният ще се устреми, вързан-неотвързан, да нападне, да напакости преди всичко на своя освободител; също така постъпват, по същия начин отплащат шарлатаните егоисти на своите освободители – ще наченат да нападат и да се ругаят на онова правителство, което им е дало свободата. С това те служат за виновници на ограничителни режими: "Вържи куче, да те не лае." Ето как се обяснява фактът, че злоупотребителите със свободните учреждения служат за причина да се полагат режими ограничителни, следователно демагозите и неискрените социалисти създават благословни причини за ограничение на свободата, тъй като те злоупотребляват с нея и я обръщат в средство за прокарвание на своя произвол, на своята тирания. Само онова общество, което се състои от християни благовъзпитани, е способно да се радва на пълна свобода, защото по своето нравствено състояние ограничението на произвола съставлява интереса на всяка отделна личност, така щото при пълната свобода съществува пълното ограничение на произвола. Изпълнението на обязаностите в такова общество се налага не от законите на страната, които не могат да предвидят всичките обстоятелства на произволния живот, но от самото нравствено състояние на личностите, които съставляват обществото, от съзнанието на дълга, по съвест (Рим.13:5). За онова общество, в което изобилуват невъзпитани, плотски, шарлатани, демагози и лицемерни социалисти, свободата е едно злосчастие за народа, защото служи в ръцете на демагозите като едно най-удобно средство да прокарат произвола на своите егоистически инстинкти в ущърб интересите на страната.



Осъществлението на лъжливия социализъм се проявлява в последнята степен на социалното ничтожество

От казаното следва, че благосъстоянието на обществото, могъществото на отечеството, на държавата са резултат на освящението на личността чрез благовъзпитанието в духа на християнството. Земното счастие, временното благополучие, т.е. земният рай, се дават като дар на ония, които се готвят за небесното блаженство, за вечния живот, за духовния рай. "Ищите прежде Царствия Божия, и сия вся приложатся вам." Оттук възпитанието в духа на атеизма – образованието от учители безбожници – води към разврат, към помрачението. Злосчастията на личността и на обществото са неговото наследие. Липсуванието на патриотизма, следователно пропаданието на отечествената свобода, на националното могъщество са негови необходими резултати. Дивите инстинкти на егоизма – завистта, гоненията, омразата, раздорите, шарлатанията и тиранството са спътниците на безбожническите идеи. Лъжливият социализъм е формата, в която се проявляват разрушителните елементи на егоизма и плотските страсти.

Идеите на шарлатанския социализъм – да няма държавен строй с национална войска – могат да получат своето осъществление само в един вид социален живот, подобен на социалния живот на катунарите. Ако обществото е в благосъстояние, ако личностите, които го съставляват, са ценни хора, тогава това общество, оставено без правителство и без войска, ще попадне било в политическо, било в социално робство или местни тирани, или чужди държави ще го поробят, за да го експлоатират. За да е свободно при един социален режим, т.е. без господар, без правителство и войска, трябва да представлява от себе си едно последно ничтожество във всяко отношение, щото никой да се не интересува да го завладее, т.е да представлява от себе си един социален живот, подобен на социалния живот на катунарите. Катунарите в своя живот представляват единствения образец на подобен социален живот. Те нямат нито отечество, нито господарство, нито правителство, нито войска, следователно те са в пълната смисъл социалисти. В тях няма разлика на граждани – буржоа и пролетариат; всички са равни – в праха, следователно те представляват идеалния социализъм. Нямат определено местопребивание, не им са потребни къщи, покъщнина; не носят не само копринени, но и чисти дрехи. Косите не си режат, нито ги решат, като настоящи социалисти; не притежават никакви лични имущества, нямат собственост, имот, следователно отговарят напълно на изискванията на социализма. Те не се нуждаят от никакво образование, защото образованието внася различие в социалния живот, тъй като учените ще се подигнат пред неучените. Катунарите съгласно със своя социален живот, нямат нужда нито от княз нито от правителство, нито от войска. Те са свободни и без войска, и без полиция, защото никой не може да намери в тях интерес, за да ги обладае. Стани катунар, за да си свободен без войска, без княз. Защото катунарите могат да живеят във всяка страна свободно. Следователно за да може да се допази свободата без господари, без войска, следователно без бюджети, тряба да се постигне като идеален социалният живот на катунарите.

Циганите, наречени на македонско наречие егюпци, т.е. египтянци, напуснали преди няколко хиляди години своето отечество – Египет, според някои историци вследствие на това обстоятелство, че те съставлявали в страната една социалистическа партия, която искала да приложи идеите на социализма. В наченатата ожесточена борба, като излязла победена, тази партия се изселила от страната и продължавала, както и днес продължава, да живее социално.

Катунарите, като чада на природата, живеят безцелно наедно с природата, та затова живеят под шатри. Те преди всичко, като продукт на материята, нямат никаква вяра, безверници са или, ако има нужда, като социалисти могат да принадлежат на всякоя вяра, без обаче да са верующи. Като излизат от гледната точка на атеистическото начало, че няма безнравствени средства, употребявани за удовлетворение на нуждите, за прокарвание на целите, те лъжат като социалисти, като катунари. Лъжата за катунарина е една социална потребност, без която е немислимо за него да прекарва социален живот – с гуляй, без труд. Оттук поговорката: "лъже като катунарин". Катунаринът, като последователен социалист, е враг на труда. Где можеш да видиш катунарин, социалист – орач, копач или работник при някоя фабрика, или в подземните мини, или при еснафските работилници? Никога катунарин работник не се наема с надница. Катунаринът, за да избегне труда, поставил своето социално положение в такъв порядък, щото той да прекарва един живот от удоволствия, без труд и с това е достигнал до апогея в осъществление на социалната конечна цел. Поради това катунаринът е предаден на музиката, на песнопението, на кючека, с една дума, на гуляя с всичките оргии на плотските удоволствия. От друга страна, той, като социалист, като чадо на природата, на майката материя гледа на всичките дарби на природата като на свои, като нему принадлежащи по правото на произхождението. Затова катунаринът, каквото намери чуждо, взима го като собственост и това действие да прибира чуждите вещи не го счита за кражба, нито се срамува, когато се открие, че е откраднал нещо. Оттук, съгласно социалния възглед, както лъжата, така и кражбата за катунарина социалист не съставляват нищо безнравствено. Влезе ли в къщата ти или в дюкяна, катунаринът ще ти открадне нещо. "Краде, казва поговорката, като катунарин." Просията у катунарина е една професия, основана на социалния възглед за изравнение на нуждите по правото на безличното произхождение от природата наедно с даруваните от нея средства. Оттук просията на катунарина социалист не носи характер на просение милостиня от собствеността на благотворителя, но като изисквание на правото социално и оттук се являва като едно принудително взимание на средства. Катунаринът, като пипне някого, със своето нескончаемо "дай ми, дай ми" не оставя человека на мира, докато не го изнуди да му подаде, макар и с гняв.

И в семейно отношение катунарите представляват олицетворение на социализма. Ограниченията в родствените връзки за тях нямат смисъл, като за чада на природата. В социалния живот на катунарите личността няма никакво значение съгласно ученията на социализма. Катунаринът зима насила момата, без да се пита нейната воля, или обществото я предава по "мунасип". Това социално начало се проявлява най-нагледно при обстоятелството, когато на един катунарин се случи някоя беда или процес (давия). Тогава всичките катунари като общество дигат се на крак и вместо един, говорят из едно гърло всички и неуморно и непрекъснато кряскат, гракат и говорят, като социално говорение. Добре, че нямат кЎмара; какви комедии щяха да се разиграват, ако бяха имали народно, социално представителство; наложило би им се щото по един въпрос да гракат и да си дерат гърлата по цели месеци като социалисти, като народници, за правото, за ползата на обществото!

Социалният живот на катунарите не представлява ли най-възможното сполучливо осъществление на социалните идеи в света? Стремленията на лъжливите социалисти имат предвид, види се, да докарат социалния живот на народа по образеца на социалния живот на катунарите, който е единственият в света възможен образец на социалния живот в пълния смисъл на думата. Само при условията на подобен социален катунарски живот може да няма нужда от господар, от правителство, от войска, следователно да няма и бюджети, да няма и данъци; само при катунарския живот няма нужда от фабрики, от търговия, от еснаф, от земледелие, следователно при такова само състояние ще може да се достигне идеята на лъжливите социалисти – да няма трудна работа, да няма собственост, да няма отличие в състоянието и пр.

Нашите социалисти трябва да са или искрени, или лицемери. Ако са искрени, ако мислят, че онова, което проповядват, това е наистина полезното за народа, тогава в такъв случай тяхното доброжелателство за народа се заключава в осъществлението на един социален живот, подобен на социалния живот на катунарите. Ако те наистина мислят, че счастието, призванието на человека се заключава в такъв социален живот, тогава защо те не са последователни в живота си с идеите, които проповядват? Какво чакат, та не образуват от своите съмисленици едно подобно общество или да се слеят с това общество? Защо не земат предвид катунарите? Ето, те, без да обръщат внимание какъв социален живот прекарват другите хора, живеят чисто социално, макар другите хора да не желаят да живеят като тях. Защо нашите социалисти не са последователни в своите учения? Докогато ние виждаме лъжливите социалисти да живеят несоциално, да получават стипендии от гърба на народа, да притежават имущества, да градят палати, да присвояват печатници в името на социализма, да получават заплати и да се контят и пр.,и пр., в правото сме да ги считаме, че не са искрени, следователно, че са лъжливи социалисти. Какво противоречие, каква подигравка се открива във факта, че корифеите на социализма у нас, социалистите представители, началниците и главатарите на социализма, които проливат крокодилски сълзи за бедния народ, които въстават против буржоазията, против големите заплати, взели по 20 лева дневни от потта на народа и други пътни за един представител по толко, по колкото са много за 20 селяни да отпътуват? Кой от народа, кой от селяните зима на ден не по 20 лева, ами по 2 лева? Не стигат ли на един народен човек на деня 2 лева? Нека земат 3, 5 лева даже; какво е това 20 лева? Колко възмутителен е фактът, че един от тях, избран от някоя далечна околия около Добруджа, като живее в София, имал коравата социалистическа съвест, според както ми казваше един представител, да земе пътни разноски, начетени за пътувание до поменатата околия? Отецът на социализма у нас, който съумя с помощта на екзалтираните младежи да турне на ръка една печатница, тъй жестоко се обръщал със словослагателите, щото първата стачка в града направили те. И какво излиза? Той бърза да повика евреи от Маджарско за словослагатели, за да смаже по тоя начин главите на ония, които той научи, докато турна ръка на чуждия имотец, да се бунтуват? Не показва ли всичко това, че те са лъжливи социалисти, които употребляват маската на народното доброжелателство като средство за достижение на своите инстинкти? Не се ли качиха на народната трибуна чрез това средство и да си пълнят кесиите с дневни и пътни? Не се ли ръкуваха и целуваха със самите свои довчерашни врагове, тъй наречените "либерални тирани"?

Но тази демагогия какъв разврат не ще произведе в обществения, господарствения живот в страната?




Коренът на злото за анормалното положение на учебното дело лежи в материалистическата безбожническа подкладка в преподаванието

Всичките тия язви в обществения живот са резултат на материалистическата насока в делото на възпитанието.

Ний видяхме, че интересите както на личността, така и на обществото и на държавата, интересите на настоящето и бъдещето изискуват, щото делото по възпитанието на поколението да се постави в надлежното му правилно положение.

Мнозина съзнават, че учебното дело е зле поставено у нас. Зимат се от надлежните места разни мерки, за да се поставят училищата ни на висотата на своето положение. Нашето убеждение е, че ни една от тия мерки няма да се докосне до същността на въпроса, не ще принесе следователно и ожидаемата полза, ако злото не се удари в корена му.

Материалистическата подкладка и безбожническата тенденция в преподаванието на предметите е основата, върху която се зида превратната насока в учебното дело. Когато във висшето училище занимават професорски катедри лица, прочути по своя нихилизъм, по своите скептически и материалистически тенденции; когато единият от тях счита за своя специалност да чете от катедрата лекции с предвзето намерение да излезе като доказано уж, че священото писание е съставено в последне време, измислица, състояща се от басни, а другият, че "мозъчните молекули раждат мисълта и обуславят духовната страна на человека", какви мерки биха биле в състояние да дадат друга насока на учебното дело, за да се възпита юношеството с благородни чувства? Четете лекциите на първия и ще се убедите, че са лишени от учена подкладка и че дишат с тенденциозност в ущърб интересите на вярата!

Позволява ли се на един професор, като чете лекции по един такъв важен въпрос, какъвто е въпросът за автентичността на священото писание, да привожда в доказателство на предумишлената си цел само мнението на скептиците, на отрицателите, и да премълчи какво казва противоположната страна в опровержение доводите на първите? Не е ли тука явна целта да се въведат студентите в заблуждение? И каква нужда да чете по священото писание, когато не го преподава?

Истинският професор, професорът на науката, излага обективно както мнението на ония, които са против, така и мнението на ония, които са за автентичността например на священото писание. Ако е скептик и не желае да наведе заключение в полза на вярата, то като безпристрастен, като човек на науката, да остави на своите слушатели те да си направят заключението. Професори с подобно тенденциозно направление се допущат до катедрите само в България.

Четете статиите на другия, на материалиста професор, и ще видите, че той, без всяка научна подкладка се старае чрез опити, които не могат да издържат критиката и на простия разум на селянина, както това ще докажем в особена за това статия, се старае да докаже, че "мозъчните молекули раждат мисълта и обуславят духовната страна на човека". От това материалистическо учение той изважда заключението, че "цялата възпитателна система трябва да се основе на приспособленията на молекулите". Като изважда нелогично заключение от своите опити, че " няма никакво съмнение, че молекулите могат с успех да се подложат на дресура", той решава въпроса на педагозите, които се опасяват за съдбата на учениците от натрупванието на програмите с много предмети, като казва, че молекулите, които подлежат на дресировка, могат да навикнат да се движат така силно, щото учениците биха могли с успех да усвояват и много повече предмети в по-малко време. Той казва: "На въпроса от педагозите, къде ще му излезе краят с програмите на нашите учебни заведения, молекулната физика отговаря на това така: молекулите са способни да привикнат към каквито и да било движения. Тъй като младите имат винаги възможността да увеличат тая подвижност чрез обучение, дресировка в училищата."

Видите, че по тоя начин въвеждат юношеството в заблуждение и поставят делото на възпитанието чрез своите питомци, бъдещите учители, на една насока, която е гибелна както за здравието на възпитаниците, така и за тяхното нравствено преуспявание.

Един от слушателите на тези професори, понастоящем преподавател по психология в едно от нормалните училища, ми разказваше, че психологията се изучавала само от материалистическата страна, т.е. физиологията на мозъка с нервната система, която учи за органите, чрез които душата проявлява своята деятелност. А за самия дух на человека – ни бъкел. Това е същото, като да имаш например за цел да изучаваш музикантина, та наместо музикантина да изучаваш само органа, с който той проявлява своето умение, упражнява своето изкуство, т.е. да изучаваш тръбата или фортепианото. Наистина, без инструменти музикантинът не може да свири, но това не значи, че инструментът свири.

В каквото заблуждение би бил тоя, който по тази причина мисли, че инструментът свири и че музикантин не съществува, в такъво също заблуждение са ония, които наместо психология изучават физиология, наместо душата – органите на нейното проявление, като че те са самата душа. Преподава се "психологията", душесловието, но наместо душата за предмет служат нейните органи – физиологията.

Защо се преподава с особено налагание психологията в нормалните училища? Не ли за това, че в тези училища се подготовляват бъдещите възпитатели на юношеството, които имат за свой предмет духа на человека? Как ще възпитават своите ученици тези учители, когато по заблуждение ще считат движението на мозъчните молекули за душа, а пък за самата душа не ще имат понятие? Как те ще обучат музикантина, когато наместо него зимат по заблуждение инструмента?

Материализмът не е наука. Той се основава на аргументи, основани на предположения, на софизми, които не могат да издържат критика, а пък у нас легнал като основно начало в нашите училища. Ето где е коренът на злото в нашите училища.

Старозагорски митрополит Методий Кусев
Из книгата "Възпитанието в духа на християнството", издадена в Казанлък през 1895 г. Първа електронна публикация razum.org

Митарствата

Преп. Василий имал послушница Теодора, която много усърдно му служела; след като приела монашески чин, тя починала в Господа. У един от учениците на преподобния, на име Григорий, се явило желанието да узнае къде се намира след представлението си Тоедора, сподобила ли се е с милост и отрада от Господа заради своето служение при светия старец. Като размишлявал често за това, Григорий помолил стареца да му отговори - какво е станало с Теодора; защото твърдо вярвал, че на Божия угодник всичко това е известно. Преп. Василий не желаел да огорчава духовния си син и се помолил Господ да му разкрие участта на блажената Теодора.

И ето че Григорий я видял насън - в светла обител, изпълнена с небесна слава и неизказани блага, която била приготвена от Бога за преп. Василий и в която, по молитвите му била въдворена Теодора. Като я видял, Григорий се зарадвал и я запитал - как се е отделила душата от тялото, какво е видяла по време на своята кончина, как е преминала въздушните митарства. На тези въпроси Теодора му отвърнала тъй:

"Чедо Григорие, ти ме питаш за нещо страшно; ужасно е да си спомням за него. Аз видях лица, които никога не бях виждала, и чух думи, които никога не бях чувала. Какво да ти кажа? Страх и ужас ми се наложи да виждам и слушам заради делата ми, но с помощта и молитвите на нашия отец, преподобния Василий, всичко премина леко за мене. Как да ти предам, чедо, тази телесна мъка, този страх и смущение, които се налага да изпитат умиращите! Както огънят изгаря хвърленото в него и го превръща в пепел, така смъртната мъка в последния час разрушава човека. Наистина страшна е смъртта на подобните на мене грешници!

И тъй, когато настана часа за раздялата на душата от тялото ми, аз видях около одъра си множество етиопи (негри), черни като сажди или като смола, с горящи като въглени очи. Те вдигаха шум и крясък: едни ревяха като скотове или зверове, други лаеха като кучета, трети виеха като вълци, а някои грухтяха като свини. Всички те, гледайки към мене, беснееха, заплашваха ме, скърцаха със зъби, сякаш искаха да ме изядат; те приготвяха списъци, в които бяха записани всичките ми лоши дела. Тогава бедната ми душа изпадна в трепет; смъртната мъка вече като че не съществуваше за мене; грозното видение на страшните етиопи беше за мене друга, по-страшна смърт. Аз извъртах очи, за да не виждам ужасните им лица, но те бяха навсякъде, от всички страни се носеха гласовете им. Когато вече съвсем изнемогнах, видях да идват към мен с вид на красиви юноши двама Ангели Божии; лицата им бяха светли, очите им гледаха с любов, косите на главите им бяха светли като сняг и блестяха като злато; одеждите им приличаха на светлината на светкавицата и бяха кръстообразно препасани на гърдите със златни пояси. Като дойдоха по-близо до постелята ми, те застанаха от дясната ми страна, разговаряйки тихо помежду си. Щом ги видях, аз се зарадвах; черните етиопи пък затрепераха и се поотдалечиха; единият от светлите юноши се обърна към тях със следните думи: "О безсрамни, проклети, мрачни и зли врагове на човешкия род! Защо винаги бързате да дойдете при одъра на умиращите с шум, като плашите и смущавате всяка душа, разлъчваща се от тялото? Не се радвайте толкова: тук няма да намерите нищо, защото Бог е милостив към нея и вие нямате част или дял от тази душа". Като изслушаха това, етиопите се замятаха, вдигнаха силен крясък и рекоха: "Как да нямаме част от тази душа? А тия грехове чии са?" - говореха те, показвайки свитъците, където бяха записани всичките ми лоши дела - "Не е ли извършила тя това и това?" И като казаха това, останаха да чакат моята смърт. Най-после дойде и самата смърт, която ръмжеше като лъв и беше много страшна на вид: подобна на човек, но без никаква плът, съставена само от голи човешки кости. Тя имаше разни оръдия за мъчение: мечове, копия, стрели, коси, триони, брадви и други непознати за мене оръдия.

Затрепера бедната ми душа, като видя това. Светите Ангели пък казаха на смъртта: защо се бавиш, освободи тази душа от тялото, освободи я тихо и бързо, защото тя няма много грехове.



Починявайки се на заповедта, смъртта дойде при мене, взе един малък косер и преди всичко отсече краката ми, после ръцете, сетне с други оръдия отсече останалите ми телесни части, отделяйки става по става, тъй че цялото ми тяло омъртвя. После, като взе тесла, тя ми отсече главата и тя стана като чужда за мене, защото не можех да я завъртя. Сетне смъртта приготви някакво питие в чаша и, като я поднесе до устата ми, насила ме напои с него. Това питие беше тъй горчиво, че душата ми не можа да го понесе - тя потрепера и изскочи от тялото, като че насила изтръгната от него. Тогава светлите Ангели я взеха на ръце. Аз се обърнах назад и видях тялото си да лежи бездушно, безчувствено и неподвижно; все едно някой е смъкнал дрехата си и като се обърне, я гледа - така и аз гледах тялото си, от което се освободих, и твърде се удивлявах на това.

Бесовете в образа на етиопи обкръжиха държащите ме свети Ангели и крещяха, показвайки греховете ми: "Тая душа има много грехове, нека ни даде отговор за тях!" Но светите Ангели почнаха да издирват добрите ми дела и, по Божията благодат, намираха и събираха всичко добро, което бях извършила с Божията помощ: кога съм давала милостиня, или съм нахранила гладен, или съм напоила жаден, или съм облякла лишения от дрехи, или съм поканила странник в дома си и съм го упокоила, или съм услужила на светиите, или съм посетила болен или в тъмница и съм му помогнала, или кога съм ходила с усърдие на църква и съм се молила с умиление и сълзи, или кога с внимание съм слушала църковното четене и пеене, или съм принасяла в църква тамян и свещи, или съм правила някакво друго приношение, или съм вливала дървено масло в кандилата пред светите икони и с благоговение съм ги целувала, или съм кога съм постила и във всичките свети пости в сряда и петък не съм вкусвала храна, или кога и колко поклони съм правила и съм се молила по нощите, или кога с цялата си душа съм се обръщала към Бога и съм плакала за своите грехове, или кога с пълно сърдечно разкаяние съм изповядвала Богу своите грехове пред духовния си отец и съм се старала да ги поправя с добри дела, или кога съм правила някакво добро на ближния, или кога не съм се сърдила на враждуващия против мене, или кога съм понесла някаква обида и укор, без да ги запомням и без да се сърдя за тях, или кога съм въздавала за злото с добро, или кога съм се смирявала и съм се съкрушавала заради чуждата беда, или сама съм била болна и съм търпяла безропотно, или съм съчувствала на други болни, или съм утешила плачещия, или съм подала някому ръка за помощ или съм помогнала в добро дело, или съм спряла някого да не върши зло, или кога не съм обръщала внимание на суетни дела, или съм се въздържала от излишни клетви и клевети и празнословия, и всички останали дори най-малки мои дела събираха светите Ангели, готвейки се да ги противопоставят на моите грехове. Етиопите, виждайки това, скърцаха със зъби, защото искаха да ме грабнат от Ангелите и да ме отведат в дъното на ада.

В това време неочаквано се яви там и преподобният ни отец Василий и каза на светите Ангели: "Господари мои, тази душа много ми е служила, успокоявайки старостта ми, и аз се молих на Бога, и той ми я даде". Като каза това, извади от пазвата си една златна торбичка, пълна, както мислех аз, със чисто злато, и я даде на светите Ангели, като рече: "Когато преминавате въздушните митарства и лукавите духове започнат да изтезават тази душа, откупвайте я с това от дълговете; аз, по Божията благодат, съм богат, понеже много съкровища си събрах с трудовете си, и подарявам тази торбичка на душата, която ми е служила". Като каза това той изчезна.

Лукавите бесове видяха това, изпаднаха в недоумение и с плачевни вопли се скриха. Тогава Божият угодник Василий дойде отново и донесе множество съдове с чист елей и драгоценно миро и, отваряйки един след друг всички съдове, изливаше всичко върху ми, тъй че от мене се разнесе благоухание.

Тогава разбрах, че съм се изменила и съм станала особено светла. Светият пък отново се обърна към Ангелите с думите: "Господари мои, когато свършите всичко необходимо за тази душа, отведете я в приготвения ми от Господа Бога дом и я поселете там". Като изрече това, той стана невидим, а светите Ангели ме взеха и по въздуха ние се отправихме на изток, като се издигахме към небето.



Митарства. Стенопис в Рилския манастир. Снимка © Мартин Митов, Галерия Словар

Митарства. Стенопис в Рилския манастир. Снимка © Мартин Митов, Галерия СловарМИТАРСТВО 1. Като се издигахме от земята към небесните висоти, първо ни срещнаха въздушните духове на първото митарство, на което се изпитват греховете на празнословието. Тук се спряхме. Изнесоха множество свитъци, където бяха записани всичките ми думи, които съм произнесла от младостта си, всичко което бях изрекла необмислено и още повече срамно. Тук бяха записани също и всички кощунствени дела на младостта ми и случаите на празен смях, към които е така склонна младостта. Аз видях тук и скверните слова, които някога съм произнасяла, и безсрамните светски песни, а духовете ме изобличаваха, посочвайки времето, мястото и хората, с които съм се занимавала с празни приказки, разгневявала съм с думите си Бога и в същото време не съм считала това за грях, затова не съм го изповядала пред духовния си отец. Гледайки тези свитъци, аз мълчах, като че лишена от дар слово, защото нямаше какво да отговоря: всичко записано беше истина. И аз се удивлявах, как нищо не е забравено от бесовете; нали толкова години бяха минали, и аз самата бях забравила за това. Подробно и по най-изкусен начин те ме разпитваха, тъй че малко по малко аз си спомних всичко. Но светите Ангели, които ме водеха, сложиха край на изпитанията ми на първото митарство: те заличиха греховете ми, като указаха на лукавите някои от добрите ми дела, а което не достигаше да изкупи греховете ми, добавиха от добродетелите на моя отец преподобния Василий и ме изкупиха от първото митарство, и ние продължихме по-нататък.

МИТАРСТВО 2. Ние доближихме друго митарство, наречено митарство на лъжата. Тук човек дава отговор за всяко лъжливо слово, а най-вече за нарушаване клетвите си, за напразно призоваване на Господнето име, за лужесвидетелство, за неспазване обетите си пред Бога, за неискрено изповядване на греховете и за всички подобни случаи, в които човек прибягва към лъжа. Духовете от това митарство са свирепи и жестоки и особено силно изпитват преминаващите през митарството. Когато ни спряха, те започнаха с най-големи подробности да ме разпитват, и аз бях уличена, че някога си съм излъгала на два пъти за неща, които съм считала съвсем маловажни, тъй че не съм имала това за грях, а също че веднъж от срам не съм казала цялата истина на духовния си отец при изповед. Като ме уличиха в лъжа, духовете много се зарадваха и вече искаха да ме похитят от ръцете на Ангелите, но те, за да покрият издирените грехове, посочиха добрите ми дела, а недостигащото допълниха с добрите дела на отца ми преподобния Василий и така ме откупиха от това митарство, и ние безпрепятствено продължихме нагоре.

МИТАРСТВО 3. Митарството, до което стигнахме след това, се нарича митарство на осъждането и клеветата. Когато спряхме тук, аз видях, колко тежко греши оня, който осъжда ближния си, и каква голяма злина е някой да клевети другия, да го безслави и хули, като се подиграва и присмива на чуждите грехове и не обръща внимание на своите собствени. Страшни духове изпитват грешниците за това, че са си присвоили сана Христов и са станали съдии и погубители на ближните си, докато сами са неизмеримо по-достойни за осъждане. В това митарство аз, по Божията благодат, не се оказах много грешна, цял живот съм внимавала да не осъдя някого, да не оклеветя някого, не съм се надсмивала, нито съм хулила някого; понякога само, слушайки, как други осъждат ближните, клеветят ги или им се присмиват, аз в мислите си съм се съгласявала с тях отчасти и по невнимание съм прибавяла мислено към думите им и от себе си, но, осъзнавайки се, веднага съм преставала. Но и това изпитващите духове ми поставиха в грях, и само със заслугите на преподобния Василий светите Ангели ме освободиха от това митарство, и продължихме нагоре.

МИТАРСТВО 4. Продължавайки пътя си, ние достигнахме ново митарство, което се нарича митарство на чревоугодието. Насреща ни изтичаха скверни духове, радвайки се, че при тях идва нова жертва. Външния им вид беше безобразен: те представяха разните видове сластолюбиви чревоугодници и гнусни пияници: носеха блюда и чаши с ястия и различни питиета. Храната и питиетата също бяха гнусни на вид, приличаха на смрадна гной и повърнато. Духовете от това митарство изглеждаха преситени и пияни, те танцуваха с музикални инструменти в ръце и правеха всичко, което обикновено вършат пируващите, и се подиграваха над душите на грешниците, довеждани от тях до митарството. Тези духове като псета ни обкръжиха, спряха ни и започнаха да показват всичките ми грехове от този род: кога съм яла нещо тайно , или на сила ( т.е. след като вече се е наситила, само от лакомия - бел. прев.), или повече от необходимото; или кога съм яла още от сутринта, като свиня, без молитва и кръстно знамение, или по време на светите пости съм яла преди определеното от църковните устави време, или от невъздържание съм вкусвала храна преди обяда, или пък по време на обяда съм се насищала без мярка. Те изчисляваха също и пиянството ми, като посочваха чашите и съдовете, от които съм се напивала, и направо ми казваха: еди-колко чаши ти изпи еди-кога си, на това и това пиршество, с тия и тия хора; а другаде изпи толкова и толкова и стигна до безпаметност и повръщаше, и толкова и толкова пъти пирува и танцува с музика, пляскайки с ръце, пя песни и подскача, и когато те отвеждаха в къщи, изнемогваше от прекомерното пиянство; лукавите духове ми показваха още и чашите, от които понякога съм пила сутрин или в постни дни заради гости, или когато поради немощ съм пила до опиянение, но не съм считала това за грях и не съм се каяла, а напротив, съблазнявала съм и ближните към това. Показваха ми и кога в неделните дни съм пила преди св. литургия, и много други неща ми показаха от греховете ми в чревоугодието и се радваха, като мислеха, че съм вече в тяхна власт и възнамеряваха да ме отведат на дъното на ада; аз пък като се виждах изобличена и нямах какво да им възразя, треперех. Но светите Ангели взеха от съкровищницата на преподобния Василий добри дела, покриха греховете ми и ме отнеха от властта на ония лукави духове. Те, виждайки това, почнаха да крещят: "Горко ни! Пропаднаха трудовете ни! Отиде надеждата ни!" - и почнаха да хвърлят по въздуха свитъците с моите грехове; аз бях радостна, след което безпрепятствено си тръгнахме оттам. По пътя към следващото митарство светите Ангели си говореха. Те казваха: "Наистина велика помощ получава тази душа от Божия угодник Василий; ако молитвите му не и помагаха, тя щеше да е в голямо затруднение, докато преминава въздушните митарства". Така говореха придружаващите ме Ангели, и аз събрах смелостта да ги попитам: "Господари мои, струва ми се, че никой от живеещите на земята не знае, какво се случва тук, и какво очаква грешната душа след смъртта?" Светите Ангели ми отговориха "Нима Божествените Писания, които постоянно се четат в църквите и се проповядват от Божиите служители, казват малко за това? Само пристрастените към земната суета не им обръщат внимание и намират особена прелест всеки ден да се пресищат и да пиянстват, и правят корема свой бог, без да мислят за бъдещето и без да си спомнят думите на Писанието: горко вам, които сега сте заситени, защото ще огладнеете, вам които се упивате, защото ще ожаднеете. Те считат Светото Писание за басни и живеят в небрежност към своята душа, пирувайки с песни и музика всеки ден, като евангелския богаташ, веселейки се бляскаво. Но тези, които са милостиви и милосърдни, и благодетелни към бедните и просяците - те получават от Бога прошка за греховете си и заради милостинята си без особени изтезания преминават през митарствата, по думите на Писанието, че милостинята избавя от смърт и опрощава всеки грях. Които вършат милостиня и правда, ще се изпълнят с живот, ала тези, които не се стараят с милостиня да очистят греховете си, няма да избегнат изпитанията, и тъмноликите князе на митарствата, които ти видя, ги похищават, измъчват ги жестоко, отвеждат ги на дъното на ада и ги държат там във вериги до страшния съд Христов. И ти самата нямаше да избегнеш това, ако не беше съкровищницата с добри дела на преподобния Василий, от която покриваме греховете ти."

МИТАРСТВО 5. Беседвайки така, достигнахме до митарството, наречено митарство на леността, където човек дава отчет за всички дни и часове, прекарани в безделие. Тук се задържат и тунеядците, които се хранят от чужд труд и не желаят сами да работят, също и получаващите заплата за несвършена работа. Там се изисква отчет и от тия, които не се грижат за славата на Божието име и ги мързи в празничните и неделни дни да отидат на Божествена литургия и на другите Божии служби. Тук се изпитват небрежността, унинието, леността и нерадението (безгрижието) за собствената ни душа, както при светските хора, тъй и при духовните, и мнозина се отвеждат оттук в пропастта. Много изпитваха и мене, и ако не бяха добродетелите на преподобния Василий, които допълниха недостатъка от добри дела, нямаше да се освободя от дълговете към лукавите духове на това митарство заради греховете ми: но те (добродетелите) покриха всичко, и аз бях изведена оттам.

МИТАРСТВО 6. Следващото митарство е на кражбата. Там не ни задържаха дълго и не се изискваха много добри дела да покрият греховете ми, защото не съм извършвала кражби, освен една незначителна в детството си, поради неразумие.

МИТАРСТВО 7. След митарството на кражбата ние дойдохме до митарството на сребролюбието и скъперничеството. Но и това митарство отминахме благополучно, защото, по Божията благодат, през време на земния си живот аз не се грижех за придобиване на имоти, не бях сребролюбива, а се задоволявах с това, което Господ ми изпращаше; не бях и скъперница, и каквото имах, усърдно раздавах на нуждаещите се.

МИТАРСТВО 8. Издигайки се нагоре, достигнахме митарството, нанаречено митарство на лихварството, където се изпитват ония, които дават назаем парите си с лихва и така получават неправедна печалба. Лукавите духове от това митарство старателно ме претърсиха, и, като не намериха в мен никакъв грях заскърцаха със зъби; ние пък благодарихме на Бога и продължихме нагоре.

МИТАРСТВО 9. Ние достигнахме митарството, наречено митарство на неправдата, където се изтезават всички неправедни съдии, които променят отсъждането си срещу пари, оправдават виновните и осъждат невинните; тук се изтезават и ония, които не заплащат дължимото на наемните си работници, използват неверни мерилки при търговия и други подобни. Но ние, по Божията благодат, безпрепятствено минахме това митарство, като с малко добри дела покрихме греховете ми от този род.

МИТАРСТВО 10. Също така благополучно преминахме и следващото митарство, наречено митарство на завистта. У мене не се намериха грехове от този род, защото никога не съм завиждала. И макар че тук се изпитваха и други грехове: нелюбов, ненавист към брата, вражда, ненавист, по Божието милосърдие аз се оказах невинна в тия грехове и видях как бесовете заскърцаха със зъби, но не се уплаших от тях и ние, радвайки се, тръгнахме нагоре.

МИТАРСТВО 11. По подобен начин преминахме и митарството на гордостта, където надменните и горди духове изпитват тщеславните хора, които се мислят за нещо голямо и се самовеличаят; особено щателно се изпитват тук душите на непочтителните към баща си и майка си и към поставените от Бога власти; разглеждат се случаите на неподчинение и на други дела на гордостта, и тщеславните думи. Потрябваха ми съвсем малко добри дела, за да покрия греховете си по това митарство и да получа свобода.

МИТАРСТВО 12. Новото митарство, което достигнахме след това, беше митарството на гнева и яростта: но и тук, независимо от свирепостта на изтезаващите духове, те получиха малко от нас, и ние продължихме пътя си, благодарейки на Бога, Който покриваше греховете ми чрез молитвите на моя отец преподобния Василий.

МИТАРСТВО 13. След митарството на гнева и яростта пред нас се изпречи митарството, на което немилосърдно изтезават ония, които хранят в сърцата си злоба против ближния и се отплащат със зло за злото. Оттук духовете на злобата с особена ярост смъкват душите на грешните в тартара. Но и тук не ме изостави Божието милосърдие: аз никога не съм имала против някого злоба, не съм помнила направеното ми зло, напротив - прощавала съм на враговете си и, доколкото ми е било по силите, съм проявявала любов към тях, побеждавайки по такъв начин злото с добро. Затова не се оказах грешна в нищо на това митарство; бесовете ридаеха, че свободна си отивам от лютите им ръце; ние пък с радост продължихме пътя си.

По пътя аз запитах водещите ме Ангели: "Господари мои, моля ви, кажете ми, откъде тези страшни въздушни власти знаят всички зли дела на всичките човеци, които живеят на света, както моите, и то не само явните, но и тези, за които знае само онзи, който ги е извършил?" Светите Ангели ми отговориха: "Всеки християнин от самото си свето кръщение получава от Бога Ангел Пазител, който невидимо охранява човека и през целия му живот, даже до смъртния час, наставлява го на всякакво добро и записва всичките добри дела, които човек извършва по време на земния си живот, за да може човекът да получи за тях милост от Господа и вечно въздаяние в Царството Небесно. Така и князът на тъмата, който желае да погуби човешкия род, поставя при всеки един човек един от лукавите духове, който винаги ходи подир човека и наблюдава всичките му зли дела от младостта, поощрява го със своите козни и събира всичко лошо, което човек е извършил. После той отнася на митарствата всички грехове, като записва всеки на съответното място. Оттам са известни на въздушните князе всички грехове на всичките хора, които живеят на света. Когато душата се отдели от тялото и се стреми да се извиси на небето при Създателя си, тогава лукавите духове и пречат, като и показват списъци с греховете и; ако душата притежава повече добри дела, тогава те (бесовете) я задържат временно, заключват я в тъмница, където тя не познава Бога (темница неведения Божия) и я измъчват, доколкото им позволи Божията сила, докато душата, по молитвите на Църквата и роднините и, не получи свобода. Ако пък някоя душа се окаже толкова грешна и недостойна пред Бога, че изгуби всяка надежда за спасение и я заплашва вечна гибел, те я смъкват в бездната, където тя се намира до второто пришествие Господне, когато ще започне за нея вечното мъчение в огнената геена. Знай също, че по този начин се изпитват само душите на хората, просветени със светото кръщение. Невярващите в Христа, идолослужителите и въобще всички, които не познават истинския Бог, не се изкачват по този път, понеже през земния си живот са живи само телесно, а душите им са вече погребани в ада. И когато умрат, бесовете без всякакви изпитания вземат душите им и ги смъкват в геената и в пропастта".

МИТАРСТВО 14. Докато беседвах така със светите Ангели, ние влязохме в митарството, наречено митарство на убийството. Тук се изпитва не само за разбойничество, но се иска отчет за всяко причинено някому страдание, за всеки удар по плещите и по главата, по страните или по шията, или когато някой с гняв блъска ближния си. Злите духове изпитват всичко това с подробности и го претеглят; ние пък преминахме безпрепятствено това митарство, като оставихме малка част добри дела, за да покрият моите грехове.

МИТАРСТВО 15. Безпрепятствено преминахме и следващото митарство, където духовете изпитват за чародейство, магьосничество, баене, заклинания и призоваване на демони. Духовете на това митарство приличат на четириноги гадини, на скорпиони, змии и жаби, с една дума страшно и гнусно е да ги гледаш. По благодатта Божия, духовете от това митарство не намериха в мене нито един подобен грях, и ние се отправихме нататък; духовете пък с ярост крещяха подире ми: "Ще видим, как ще се измъкнеш от блудните места, когато попаднеш там!"

Когато почнахме да се изкачваме, аз запитах водещите ме Ангели: "Господари мои, всички християни ли преминават тези митарства и няма ли възможност някой да премине тук без изтезания и страх?" Светите Ангели ми отговориха: "За душите на вярващите, които се изкачват към небесата, няма друг път: всички те минават оттук, но не всички биват изпитвани на митарствата като тебе, а само подобните на тебе грешници, които от срам не са открили на духовния си отец всичките си грехове на изповедта. Ако пък някой се покае искрено за всичките си грехове, то греховете по Божието милосърдие невидимо се заличават, и когато такава душа минава оттук, въздушните изтезатели отварят книгите си, но не намират нищо записано за нея; тогава те вече не могат да я заплашат и да и причинят нищо неприятно, и такава душа с веселие се издига към благодатния престол. И ти, ако беше се разкаяла за всичко пред духовния отец и беше получила от него опрощение, щеше да избегнеш ужасите на преминаването през митарствата; на тебе обаче ти помага и това, че отдавна си престанала да вършиш смъртни грехове и вече много години водиш добродетелен живот, а главно ти помагат молитвите на свети Василий, комуто усърдно си служила на земята".

МИТАРСТВО 16. Докато беседвахме, стигнахме до митарството, наречено блудно, където се изтезават човеците за всички плътски грехове и за всички нечисти страстни помисли, и за съгласието си на грях, за скверните докосвания и страстните прикосновения. Князът на това митарство седеше на престол, облечен в смрадна скверна одежда, поръсена с кървава пяна, която му служеше като царска багреница; пред него стояха множество бесове. Като ме видяха, те се удивиха, че съм достигнала до тяхното митарство, и изнесоха свитъци, на които бяха записани блудните ми дела; те почнаха да ги изброяват, като посочваха лицата, с които съм грешила в младостта си, и времето, по което съм грешила - денем или нощем, и местата, където съм вършила грях. Аз не можех да им отговоря нищо и стоях, треперейки от срам и страх. Светите Ангели, които ме водеха, почнаха да говорят на бесовете: "Тя отдавна е изоставила блудния живот и дълго време е прекарала в чистота и въздържание". Бесовете отговориха: "И ние знаем, че тя е престанала да води блуден живот, но тя не се е открила на духовния си отец и не е получила от него епитимия, за да поправи предишните си грехове, затова тя е наша, и вие или си вървете или я откупете с добри дела". Светите Ангели посочиха много от моите добри дела, но повече с добрите дела на преподобния Василий покриха греховете ми, и аз едва се избавих от лютата беда. Тръгнахме по-нататък.

МИТАРСТВО 17. Следващото митарство беше митарството на прелюбодеянието, дето се изпитват греховете на живеещите в съпружество; който не е опазил съпружеската вярност и е осквернил ложето си, тук трябва да даде отчет. Тук се изтезават и виновните в изнасилване. Също тук се изпитват и лицата, които са се посветили на Бога и са дали обет за целомъдрие, но не са спазили обета си: Изтезаването на такива е особено страшно. На това митарство аз се оказах много грешна; уличиха ме в прелюбодеяние, и злите духове вече искаха да ме похитят от ръцете на Ангелите и да ме отведат на дъното на ада. Но светите Ангели много спориха с тях и едва ме откупиха, като оставиха тук всичките ми добри дела до едно и прибавиха твърде много от съкровищницата на преподобния Василий. И като ме взеха оттам, отправихме се по-нататък.

МИТАРСТВО 18. После ние стигнахме до митарството на содомията, където се изпитват греховете, противоречащи и на мъжкото, и на женското естество, също и съвъкупленията с бесове и с безсловесни животни, и кръвосмешенията, и други тайни грехове от тоя род, за които е срамно и да си спомним. Князът на това митарство беше най-гнусен измежду всички бесове, които го окръжаваха, и беше покрит със смърдяща гной; безобразието му е трудно да се опише. Всички те горяха от ярост, бързо изтичаха насреща ни и ни обкръжиха. Но, по Божията благодат, не ме намериха грешна в нищо и затова със срам побягнаха назад; ние пък, радвайки се, излязохме от това митарство.

След това светите Ангели ми казаха: "Ти видя, Теодоро, страшните и скверни блудни митарства. Знай, че рядко някоя душа минава през тях, без да я задържат, защото целия свят лежи в злото на съблазните и нечистотиите и всички човеци са сластолюбиви и склонни към блуд. Човек от ранна младост е разположен към тези дела, и едва ли ще се опази от нечистота; малцина са умъртвяващите своите плътски похоти, които затова минават свободно през тези митарства; повечето погиват тук; лютите изтезания похищават душите на блудниците и с ужасни мъки ги отвеждат в ада. Ти пък, Теодоро, благодари на Бога, че по молитвите на свети Василий премина тези блудни митарства, и повече няма да срещнеш задържане".

МИТАРСТВО 19. След блудните митарства пристигнахме до митарството на ересите, където се изтезаваха човеците за неправилните им мнения по въпросите на вярата, а също за отстъпление от православната вяра, за недоверие към истинното учение, съмнения във вярата, кощунство и други подобни. Това митарство преминах, без да ме задържат, и ние вече бяхме недалече от небесните врати.

МИТАРСТВО 20. Но преди да стигнем входа в Царството Небесно, посрещнаха ни злите духове от последното митарство на немилосърдието и коравосърдечието. Изтезателите от това митарство са особено жестоки, но най-вече князът им. Той е сух и унил на вид и в ярост задушава с немилосърден огън. В това митарство без всякаква пощада се изпитват душите на немилосърдните. и ако се окаже, че някой е извършил много подвизи, спазвал е строго постите, прекарвал е цели нощи в молитва, съхранил е сърдечна чистота и е умъртвил плътта си с въздържание - но в същото време е бил немилосърден, немилостив, глух за молбите на ближния си - той се низвергва от това митарство долу, бива заключен в адската бездна и не получава прощение навеки. Но ние, по молитвите на преподобния Василий, който навсякъде ми помагаше с добри дела, преминахме и това митарство безпрепятствено.

С това свърши поредицата от въздушни митарства, и ние с радост доближихме портите небесни. Те бяха светли като кристал, и наоколо се виждаше неописуемо сияние; в тях сияеха слънцеобразни юноши, които като ме видяха водена от Ангелите към небесните врати се изпълниха с радост от това, че, закриляна от милосърдието Божие, съм преминала въздушните митарства. Те ни посрещнаха любезно и ни въведоха вътре.

Какво видях и чух там, Григорие, аз не мога да ти опиша! Бях доведена до престола на непристъпната Божия слава, Който бе окръжен от Херувими, Серафими и множество воинства небесни, които възхваляваха Бога с неизказани песни; аз паднах по лице и се поклохих на невидимото и недостъпно за човешкия разум Божество. Тогава небесните сили запяха пресладка песен, възхваляваща Божието милосърдие, което не може да бъде превишено от човешките грехове, и се чу глас, който нареди на водещите ме Ангели да ме отведат да разгледам обителите на светиите, също и всички мъки на грешните, и после да ме оставят на покой в обителта, приготвена за блажения Василий. По тази заповед ме разведоха навсякъде, и аз видях преизпълнените със слава и благодат селения и обители, приготвени за любещите Бога. Водещите ме ми показаха поотделно и обителите на Апостолите, и обителите на Пророците, и обителите на Мъчениците, и обителите на Светителите, и особените обители на всеки чин светии. Всяка такава обител се отличаваше с необикновена красота, а по дължина и ширина бих могла да сравня всяка обител с Цариград, ако (обителите) не бяха още по-красиви и нямаха множество пресветли, не с ръце изработени стаи. Всички, които бяха там, се радваха на моето спасение, посрещаха ме и ме целуваха като прославяха Бога, Който ме избави от лукавия.

Когато обиколихме тези обители, заведоха ме долу в преизподнята, и там видях нетърпимите страшни мъки, които са приготвени в ада за грешниците. Като ми ги показваха, водещите ме Ангели говореха: "Виждаш ли, Теодоро, от какви мъки те избави Господ, по молитвите на свети Василий!" Аз чувах там вопли и плач и горчиви ридания; едни стенеха, други озлобено възклицаваха: горко ни! Имаше и такива, които проклинаха деня на своето рождение, но нямаше кой да ги съжали. Като свършихме да разглеждаме местата на мъченията, Ангелите ме изведоха оттам и ме доведоха в обителта на преподобния Василий, като ми казаха: "Сега преподобни Василий прави помен за тебе". Тогава разбрах, че съм дошла в това място на упокоението четиридесет дни след разлъчването ми с тялото".

Йеромонах Серафим Роуз
Откъс от "Душата след смъртта"

Православието като философия на живота

Православието като философия на живота

Св. Юстин Попович


Предговор към сръбското издание
1. Увод
2. Християнската философия на прогреса
3. Християнска философия на културата
4. Християнска философия на обществото
5. Светосавска философия на ценностите и стойностите
6. Християнска философия на просветата

Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).




Предговор към сръбското издание

Това е една рядка книга от рядък писател. Авторът Юстин (Благой) Попович се родил на Благовещение, 1894 г. във Враня от баша Спиридон и майка Анастасия. Своето образование той получил в Богословската академия "Св. Сава" в Белград, в Оксфордския университет и накрая в Атина, където защитава докторска степен по богословие. Познал рано суетата и преходността на земния живот, той се замонашил рано. Като монах Юстин се отдал изцяло на богословието, поради което не желаел да приеме епископското достойнство, което му предлагали. Работил повече от година като учител по богословие (Карловци, Призрен, Битоля) докато най-накрая намерил мястото на своето призвание професор по богословие в Белградския университет. След края на Втората световна война бил принуден да напусне катедрата си и столицата и да се оттегли в един малък манастир, където и сега като молитвеник и постник, продължава неуморно духовната си и книжовна дейност.

Първият труд на Юстин Попович бил посветен на Достоевски. Студията била писана в Оксфорд на английски език, а по-късно преведена и отпечатана на сръбски. Тя била истинска духовна и литературна сензация. По преценката на специалисти този труд е една най-добрите студии въобще за гениалния руски писател.

С йеромонах д-р Ириней Джорджевич, по-късно епископ Далматински, Юстин Попович дълги години работел като редактор в "Християнски живот". Сътрудничил и на "Християнска Мисъл", едно наистина елитарно религиозно-философско списание. Тогава се появили два големи тома на неговия капитален труд "Догматика на православната Църква", която го направила прочут в целия православен свят.

Но по наше мнение, този най-нов труд на Юстин Попович "Светосавието като философия на живота" надминава всичко, което този велик духовник е написал досега - като национално съзнание и църковност, като простота и ярка словесност, и, най-важното, като твърда християнска убеденост и младежки плам, който привлича неудържимо.

Юстин е безпощаден в критиката си към Европа, защото "няма съмнение, казва той, цяла Европа е минирана с вулканични противоречия, които ако не бъдат разрешени, може скоро да експлоадират и окончателно да унищожат европейската култура". Но след подробнен и остър анализ на европейската култура и измислените сурогати на християнството (хуманизъм, позитивизъм, еволюционизъм и др.) авторът всъщност не предвижда унищожаване на тази култура, но по-скоро плаче над нейния гроб.

Какво следва от това? Че учението на св. Сава - светосавието е за сърбите, но не само за тях. То не е друго, а православие, предадено чрез сръбския опит, изявявано в богоугодни личности и най-напред в св. Сава Неман. Терминът "Светосавие" е създаден в наше време от младите професори и студенти от Белградския богословски факултет и вече се е наложил в употреба при сърбите. Но в тази Юстинова книга Светосавието за първи път се представя систематично като пълна и завършена философия на живота. "Св. Сава е най-мъдрият и най-голям сръбски философ."

Забележително е, че тези лекции са били адресирани към сръбската образована младеж и студенти, и че са четени по време на немската окупация - време на незапомнено мъчение на сръбския народ от страна на пет външни врагове и два вътрешни. Както Готлиб Фихте по време на страданията (макар и леки) и униженията на немския народ от страна на Наполеон, оправдавал и окуражавал своя народ със своите знаменити "Беседи към немския народ", така и Юстин с тези свои беседи един единствен докато е траела Втората световна война през цялото време е повдигал духа и националната гордост на сръбската младеж като наследница и ностелка на най-светлата и най-възвишена философия на живота в целия свят. Тия беседи на сръбския духовник, пълни със сърдечна свежест, интелектуална сила и изключителна смелост, ще бъдат винаги добре дошли за сръбската научна младеж, никога не ще остареят. Те ще бъдат духовна храна и за бъдещите поколения, пътепоказател и защита от всяко объркване и негативност; като дъждобран и като чадър ще предпазват народната душа от страх и отчаяние по време на тежки бури и от злоупотреби на свободата когато слънцето грее в мирни времена.

Сръбският народ все още живее в конвулсиите на мъка и болка, но живее, ще живее и ще пребъде. Нека тази рядка книга от рядък писател да му помогне да живее по-пълноценен, по-светъл и по-силен живот.

Америка, 1953 г.
Еп. Николай




1. Увод

Какво чудо е да си човек, и то двояко чудо: да бъдеш човек в такава огромна и загадъчна вселена. Вие не чувствате ли това? Не го ли виждате? Представете си, че до този момент не сте съществували и сега в тази ваша младежка възраст, с това ваше съзнание, с тези ваши усещания, с тези сетива, изведнъж някой ви изведе от небитието в битие и ви спусне в тая зала. Как бихте се почувствали? Погледнете, навсякъде около вас е светлина. Какво бихте помислили за нея? Няма съмнение, за вас тя би била нещо необикновено, фантастично, истинска драматична изненада. Ами цветовете, толкова цветове около вас какво бихте си помислили за тях? Та и те са всеки за себе си всички заедно нещо много чудно, много фантастично, много драматично. Ако пък се разгледате един друг! Какво бихте помислили за себе си и за другите около вас? чудни, необикновени, фантастични създания: всичко е изненада след изненада, чудо след чудо!

Излезете ли от тази зала на улицата, вижте: над вас дълбоко, безкрайно, синьо небе, около вас вървят хора, фучат автомобили, преминават трамваи, подскачат деца, кретат старци... Как бихте се чувствали и какво бихте помислили за всичко това? Изненада след изненада, нали? Чудо след чудо, нали? Пък и още слънцето пламти над вас, полека клони на запад и изчезва и виж, тъма покрива всичко; а от тъмносините небеса нахлуват рой звезди... Какво е всичко това? Чудо след чудо... безброй чудеса... Вече сте уморени от тях; а нещо се разлива у вас, смалява самосъзнанието ви, стеснява самоусещането и вие потъвате в някакъв мрак, в някаква тъма, нещо като че ли ви тегли към несъществуващото. Бихте викали за помощ, но, безпомощни, вече не усещате себе си като себе си, като живо същество... Сънят ви е овладял... Сънят? Какво е това сън? Не е ли връщане в небитието? Но виж, ти си се пробудил от съня. Отново си се втурнал в битието, от небитието в битието. И ти идва на ум: щом човек може да спи и сънува, не е ли и той самият от същото естество, от което е и сънят?

Господа, вгледайте се в човешкото око... Какъв любознателен немирник е то, неуморно лети от предмет на предмет, от цвят на цвят. А мисълта? Още по-голям немирник и от окото; непрестанно в движение, във вихър, в полет, в полет към...? Мисълта какво чудо! Да мислиш? О, това е такова изкуство; несъмнено: изкуство над изкуствата. А чувството? То е такава чудотворна работилница, най-чудната във всички светове... Обърнете внимание на мисълта: как възниква у вас, как се ражда, как идва? Откъде идва тя: отнякакви непрогледни мрачини или от някакви светли дълбини? Мисълта, това е най-тайнственият непознат в теб. А чувството? друг непознат, не по-малко тайнствен от първия. А инстинктът? Той е някакъв мрак в мене, който бяга от всяка светлина; а те хваща, тегли те в някакви дълбини, в някаква непрогледна тъмнина. Къде най-много присъства човек, къде го има най-много: в мислите, в чувствата или в инстинктите? По всичко личи най-малко в тялото (т.е. в инстинкта б.пр.), повече в мислите, най-много в чувствата.

Да можеш да мислиш, това е чудо, нали? Да можеш да чувстваш, това е друго чудо, нали? Да можеш да виждаш, това е трето чудо, нали? Да можеш да чуваш, това е четвърто чудо, нали? Впрочем, кое е това, което да не е чудно у човека и в света около него? Ако човек поне малко сериозно разгледа света около себе си и света в себе си, не може да избяга от налагащите се факти, които всички заедно се събрат в една мисъл и в едно чувство: този свят и като цяло, и в единичното е безкрайно чудо за всяко мислещо същество и преди всичко за човека. Иска или не, човек е като някакъв жив фотоапарат, който снимайки света и със сетивата, и със сърцето и с душата, с цялото същество усеща, че светът е не само непрекъснат, но и безкраен филм на драматични чудеса.

А ние? Ние сме изгубили това усещане за света, понеже от малки постепено сме привиквали към този свят, към явленията му. А всъщност, няма нищо по-фантастично от действителността, от нашата земна действителност. Моля ви, вгледайте се само в нищожното цветче на теменужката или в мъничкото оченце на лястовицата. Нима по своето устройство не са нещо по-фантастично от всичко, което хората могат да си представят? И най-фантастичният роман на Жюл Верн не е приблизително тъй фантастичен, както едно мъничко цветче, а какво остава за целия свят...

Колкото повече човек размишлява върху този загадъчен и интересен свят, толкова повече го преследва мисълта дейсвителността на този свят е по-фантастична от всичко най-фантастично и по-загадъчна от всичко най-загадъчно. И най-богатата човешка фантазия, макар и да е повдигната на квадрилионна степен, не би могла да си представи по-фантастичен и загадъчен свят от този, в който ние хората живеем.

Представете си, че този свят не съществува. И някое надсветовно Същество, по своята всемогъща воля и необяснимо желание ви определида да създадете свят по свой замисъл . При това, ви се оставя пълна свобода и на идеите, и на действията. Най-висшето Същество би ви снабдило с материала, необходим за създаването на света. Дали бихте се решили да бъдете архитект на такъв свят? Какво бихте поставили като основа, какво бихте донесли като материал, какво бихте определили като цел? Какви създания бихте измислили, в каква сфера и атмосфера бихте ги поставили? Дали на някои бихте дали мисли и чувства, или вместо мисли и чувства бихте им дали нещо друго? Може би в някои бихте внесли тъга, болка, сълзи, любов? Колко сетива, например, бихте дали на същество, което би приличало на човек? Не бихте ли сгрешили, ако му дадете по-малък брой сетива, отколкото има човек; и още повече да сгрешите, ако му дадете повече? А какво би станало, ако вместо едно сърце, бихте му поставили в гърдите десет? Когато детайлно изготвите и подробно разработите плана на своя свят, сигурни ли сте, че не сте пропуснали нещо основно? О, сигурни сте, сигурни сте и вие, и аз, че ще пропуснете нещо, поради което вашият свят би се разрушил още преди да стане готов.

Да бъдем конкретни: вие най-напред бихте поставили на вашия свят основи. Ала на какво бихте поставили тях самите? Вижте, нашата планета стои във въздуха като на основи! А въздухът стои в безвъздушното пространство! А безвъздушното пространство на някакви невидими частици, които науката нарича атоми. А атомите на електрони. А електроните на фотони. А фотоните на нематериален етер! А нематериалният етер на нещо още по-нематериално и невидимо! И така до безкрай. Така човешката логика и чрез науката, и чрез философията, и чрез изкуството жадно се хваща от по-малката загадка за по-голямата, потъва от едно невидимо в друго, докато не потъне в кой знае какво невидимо! Недейте поради това да осъждате човешката логика. Та тя по самата си природа не е в състояние да си представи края на онова,което е невидимо, а това означава на онова, което е безкрайно. И нашата логика, и нашата планета, и нашият космос, всичко това е заобиколено с безброй невидимости и с безмерни безкрайности. Всички наши знания за света и човека, всички наши предсказания за тях се обобщават в едно знание и едно предсказание. Това знание, това пророчество гласи: този свят стои и съществува върху невидими неща, които нямат нито брой, нито край...

Да! На вас се предлага божествена чест: да бъдете творец и архитект на нов свят. Имате ли за това достатъчно въображение, достатъчно ум, достатъчно сърцатост, достатъчно сила? Ето една подробност: за мълнията трябва да съедините огън и вода. Това е парадокс, нали? Но няма как, върху такива парадокси почива този свят. Те са тук, навсякъде около нас, без значение, че ние, хората, ние, бедните бозайничета, почти нищо не разбираме от всичко това. Нали наше бозайническо величество има право да се сърди, че не са ни питали, когато са сътворявали такъв свят? Но, ето, удава ви се случай да получите удовлетворение, моля, създайте свят според ваша идея и план.

Ако за вашата човешка сила е трудно да създаде вселена, тогава от големия, космически свят слезте в нашия по-малък земен свят. Може би ще можете да станете архитект на един такъв мъничък свят. Защото нашият земен свят в сравнение с вселената е не просто по-малък, а е безкрайно по-малък, до невидимост по-малък. Великият съвременен астроном, професор в Кембриджския университет Джеймс Джинс твърди, че нашата планета спрямо вселената е като "милионна част на пясъчно зърно спрямо цялото количество пясък на всички морски крайбежия на целия свят.".

Вгледайте се обаче сериозно и в този наш тъй мъничък земен свят. И тук за вас всичко е твърде тайнствено и твърде загадъчно. Във всичко се крие нещо необикновено и от всичко струи нещо невидимо. И човек не може да се отърве от натрапващия се въпрос: но кое е най-важното на този свят? И ако сериозно, сериозно до самоотверженост е размишлявал за това, трябва да отговори: в този видим свят най-важно е онова, което е невидимо, неосезаемо, незабележимо. Ето, радият е най-страховитата сила, но сила невидима. Гравитационното привличане държи и поддържа в чудесен порядък безбройни слънчеви системи, но и то е невидимо. И клетият homo sapiens с тъга или с неудоволствие признава: основа на всичко видимо е нещо невидимо. Всяка видима твар със своите най-вътрешни нерви е свързана с нещо невидимо... О, кажете ми как се извършва преходът от видимото към невидимото? И отново, как става преходът от невидимото във видимо? Как невидимите фотони, праелектрони и електрони се сгъстяват и дават този видим, този осезаем, този материаленсвят? Всичко, което е видимо в света, е безкрайно по-малко от онова, което е невидимо в света и около него. "Най-новите проучвания на астрономите показват, че небесните тела планети, комети, звезди които почиват в матералния етер са само кажи-речи едно малко, едва забележимо материално островче в космоса.Материята, както са показали изследванията на немския астроном Рим, е само изключение във всемира. Отношението на материалната маса на всички небесни тела спрямо цялото материално пространство във всемира е еднакво на отношението, което съществува между главичките на дванадесет топлийки и цялото пространство на германската държава. Материята, следователно, е изключение и в космическото пространство, както е изключение и в атома."

Хабл счита, че обема на космоса възлиза на около 380 000 000 000 000 билион, билион, билион, билиона кубически мили. Джеймс Джинс вярва, че в тази вселена има толкова звезди, колкото са песъчинките по всички крайбрежия на Земята. Но това в сравнение с общия обем е като капчица от проливен дъжд, който би валял цял ден над Лондон. "А не бива да забравяме при това, казва Джеймс, че една средна звезда е около един милион пъти по-голяма от Земята. Масата на Слънцето според Едингтон е 2 000 000 000 000 000 000 000 000 000 тона, а цялото количество материя в цялата вселена възлиза на 11 000 милиона, милиона, милиона слънца. И въпреки всичко, това огромно количество материя заема само един много малък дял от непрогледното пространство на вселената. Човек би помислил, казва Джеймс, че пространство, което съдържа толкова огромен брой звезди, би било страхотно претъпкано. Напротив, космическото пространство е по-празно, отколкото можем да си представим. Да предположим, че само три мушици живеят в цяла Европа; дори и в тоя случай въздухът на Европа би бил по-пренаселен с мушици, отколкото космическото пространство със звезди, поне в ония дялове на космоса, които са ни познати.

В последна сметка: невидимото е сърцевината на видимото, същината на видимото. Видимото не е нищо друго, освен черупка около невидимото. Безбройни са формите, в които се облича невидимото. Облича се и се преоблича. Видимо е слънцето, но невидима е силата, която го затопля. Видими са многобройните съзвездия, но невидима е силата, която мъдро ги движи и води през безкрайните пространства, за да не се сблъскват. Видим е магнитът, но силата му е невидима. Видима е земята, ала нейното притегляне е невидимо. Видими са океаните, но невидима е силата, която ги възспира. Видим е славеят, но невидима е жизнената сила, която го държи да съществува. Видими са много създания на земята, но невидима е силата, която ги привежда към живот и ги поддържа в границите на живота. Видима е тревата, видимо е растението, видимо е цветето, но невидима е силата, която от една и съща земя произвежда разновидни треви, разнообразни цветя, различни плодове.

Така изглежда светът около човека. А какво да кажем за самия човек? О, в него се разиграва най-интересното и драматично съревнование между невидимото и видимото. Тук невидимото и видимото са се прегърнали със силна прегръдка, прегръдка, която няма край нито на тоя, нито на оня свят. Вижте, човек жертва видимото си тяло заради известни убеждения на своята съвест. А пък съвестта е нещо невидимо. Ако не е така, покажете ми да я видя с очи. Човек отива на смърт заради някаква мисъл, заради някаква идея. А пък мисълта е нещо невидимо, идеята е нещо невидимо. Ако не е така, покажете ми да ги видя с очите си. Майката със своето тяло брани детето си, когато е в опасност и жертва видимото си тяло. Заради какво? Заради любовта. А пък любовта е нещо невидимо. Ако не е така, нека майките ми покажат тази тяхна любов да я видя с очите си. Какво е това мисъл, какво е това чувство, какво е това съвест, покажете ми да ги видя с очите си в тяхната самостоятелна и веществена очевидна действителност! Но вие не можете да ми ги покажете, понеже всичко това по своята природа е невидимо.

Значи онова, което е най-важно в човека, е невидимо. И друго: всъщност човек живее с онова, което е невидимо у него. Когато това невдимо напусне човека, тогава тялото умира. Ако не е така, тогава и мъртвецът, поне докато е на мъртвешкия одър, би могъл да изпълнява жизнени функции, тъй като има същите сетива, същите физически части както живия човек. Само едно няма няма душа в тялото, душа, която държи тялото живо, душа, която чрез очите гледа, чрез ушите чува, чрез сетивата действа, чрез мисълта умува. Тая невидима душа е и изворът на целия човешки живот. На вас може би не ви харесва, че душата е невидима? Но и от тялото си какво виждаме? Само кожата, а всички главни жизнени функции функциите на нервите, сърцето, белия дроб, черния дроб, мозъка, всичко това е скрито от очите ни. В тялото ни се извършват невидими чудеса. За това е гениална мисълта за човека, на известният биолог д-р Алексис Карел във вече знаменития му труд: "L’homme cet inconnu". Мисълта гласи: "Всеки от нас е само редица от привидности, през която пътува непонятна реалност la realie inconnaissable. Човекът е наистина нещо, което най-малко познаваме. Д-р Карел казва: "Трябва откровено да признаем: от всички науки, науката за човешкото същество среща най-големи трудности.

Нека бъдем искрени: и трите свята космосът, земята и човекът представляват сами по себе си някакви невидими сили, облечени в материя.Където и да погледнем откриваме, че светът е пълен с непознати и невидими неща. Но ако сме логически последователни и духовно смели хора, ще доведем до край мисълта си. Аз това и искам: и трите видими свята космос, земя и човек са само проекция на невидимото във видимото. Видимата природа е материална проекция на нематералните, невидими Божии мисли . А човекът? Човекът е същото и нещо далеч по-висше от това човекът е видима проекция на невидимото Божие лице.

Всяко нещо в този свят е рамка, в която Бог епоставил по една Своя мисъл. А всички неща заедно съставляват прекрасна мозайка на Божиите мисли. Вървейки от предмет на предмет, ние вървим от една Божия мисъл към друга, от една Божия фреска към друга. А като вървим от един човек към друг, ние вървим от една Божия икона към друга. Защото ако Бог в нещата от този свят е вложил Своите мисли, то в човека е поставил Своя образ, Своята икона. В Свещеното Писание е казано: "И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори." (Бит. 1,27).

Виж, превеликият Бог е поставил образа Си, иконата Си в човешкото тяло, направено от пръст. Затова всеки човек е малък бог в тяло от кал. Да, малък бог с тяло от кал. Тази боголикост е онова, което издига човека над всички същества и неща, над всички ангели и архангели, издига го до самия Бог. Бог не изпраща нито един човек в този свят без Своя образ. Затова всеки човек е богоносец от утробата на майка си. На тайнствената граница между двата свята стои благият Господ Христос и обдарява с прекрасния Си образ всяка душа, която изпраща в този свят (вж. Йоан 1:9). Затова всеки човек по природа е христолик, по природа е христоносец.

Господа, зад плътната завеса на видимото се простира безкрайността на невидимото. Всъщност няма рязка граница между видимото и невидимото, между тукашното и отвъдното, между природното и свръхприродното. Във всичко, навсякъде и чрез всичко видимо и невидимо царува и владичества Той чудесният и тайнствен Бог и Господ, Богочовекът Христос. Той е излял Своите божествени блага във всичко видимо и невидимо, всички те от безкрайно малкото до безкрайно голямото имат своя божествена ценност. Това важи в особена степен за човека. Понеже е обдарен с боголика душа, в него като в малък свят се съдържат всички божествени ценности. В това се състои божественото величие и божествената неприкосновеност на неговата личност.

Божественото величие и божествената неприкосновеност на човешката личност е основна истина в нашия човешки свят. Поради това всеки човек е наш брат, наш безсмъртен брат, понеже всеки човек има Божия образ в душата си и поради това има вечна, божествена ценност. Ето защо нито един човек не бива да се смята за материал, за средство, за инструмент. И най-незначителния човек представлява абсолютна ценност. Затова като срещнеш човек, кажи си: виж, това е малък бог в тяло от кал, виж това е един мой мил, мой безсмъртен брат и вечен събрат.

Господа, какво правя аз? Само представям християнската философия на св. Сава за света. Моля ви, потопете се в Растковото усещане за света, вникнете по-дълбоко в него . Кажете, какво усещане за света е имал малкия Растко Неман? Няма съмнение, много силно, много сложно, много драматично и във всяко отношение безкрайно и безконечно. Неговото сърце, както и вашето, се е мъчило над прекрасните тайни на света. Той е нашият пръв истински философ, понеже пръв от нашия народ най-силно и най-сложно, и най-драматично е усетил какво чудо е светът и всичко, което е в света. Растко е станал философ още щом е почувствал това и е наранявал младото си сърце с въпросите: какво е светът, какво е човекът? какъв е смисълът на света, а какъв на човека? Поставиш ли си тия въпроси, вече си философ; отговориш ли им по растковски, тогава си истински философ.

Но знаете ли кога Растко най-дълбоко е усетил, най-прозорливо е съгледал и най-драматично е преживял тайната на света и човека? Когато Христос го повел и превел през този свят. Тогава му се открила вечната тайна на света и човека и е изгрял божественият им смисъл. Под топлия му поглед, съгрят от молитвата и любовта, всяка твар е отваряла цветчето си и разказвала божествената си тайна, и Растко видял, че всяка твар е тайнствено скривалище, увлекателна таителка на Божии мисли. И неговите възхитени очи говорили на развълнуваното му сърце: чуй, от всяко нещо звучи по една Божия мисъл, а от всички неща заедно звучи божествена симфония от Божии мисли, мисли величествени, мисли вечни. Вселената е вълшебен храм, в който обитава Бог чрез мислите Си, а човекът е свещеник в този храм, свещеник и първосвещеник. Всяко цветче е благоуханна кадилница пред Бога, а всяка птичка развеселен член на всекосмическия хор, който незамлъкващо славослови Твореца на световете.

Ти не усещаш ли това? Довери се на Растко и ще усетиш. Вземи го за водач през този чуден свят. Тръгни с него от едно нещо до друго, от едно същество до друго и съгрят от неговото усещане за света, ще усетиш, несъмнено ще усетиш тази основна растковска истина за света: всяка твар е пазителка на една Божия мисъл; оттук всяка твар е малко Божие евангелие, защото проповядва Бога, защото е неуморен Божий вестител. Неразрушимата същина на всяко нещо е Божията мисъл, която е в него, мисъл на Божията Мъдрост, на Божия Логос. Оттук всичко се стреми, гравитира към Бога, към Божия Логос, понеже със своята логосна същност създанието чезне по Бога, стреми се към Бога. Божиите мисли са като светли зрънца, разсеяни по всички твари, и всяка твар излъчва логосна светлина, и всички лъчи от всичките твари водят и отвеждат към вечното и неугасимо Слънце: Бога Логос Христос Господ.

Логиката на света? Има ли този свят логика, светът във всички свои части и в своята всеобхватна цялост? Да, има: Бог Логос е единствената логика на света; в Логоса е и логиката, само в Логоса. За сръбската душа това е открил и утвърдил нашия първи истински философ Растко. Но този Логос на света не е някакъв измислен, абстрактен, трансцендентен, платоновски, безличен логос, но исторически реална, вечна Божествена Личност - Бог Логос, който е станал човек, станал тяло, станал материя, и по този начин е влязъл в нашия регистър, в тукашното,в земната действителност, и в сферата на човешката история е живял и действал като Богочовека Иисус Христос. С помощта на този Бог Логос св. Сава е съгледал цялата божествена логика и божествена логичност на света, видял е тайната на света в цялата й божествена величественост и всеценност, и с цялото си същество е усетил онова, което и св. апостол Павел е усетил: "Всичко е от Христа и за Христа." А това означава: всичко в света, от ангела до червея, от слънцето до атома, има свой логос и своя логика и то божествен логос и божествена логика; а още и това неизбежно допълнение: всичко в света съществува заради тия божествени логоси и заради тази божествена логика. Без това, светът би бил алогосно и алогично чудовище.

Свети Сава пръв от сърбите е изградил в себе си святото, евангелско усещане за света. В това усещане, в тази философия за света Бог Логос е не само център на всички същества и твари, но е и творческа, и животворяща, и кохезивна, и синтетична, и промислителна сила у всички същества и у всички твари. Всичко излъчва логос, понеже всичко е логосно и логично. Всичко има свой божествен смисъл, божествена цел, божествена ценност, всичко освен греха, освен злото. Защото в този свят само грехът е безлогосен, безлогичен, безсмислен. Грехът е черната сила, която обезсмисля света, лишава съществата и тварите от логоса, който е в тях. Бог Логос е влязъл с въплъщението Си в този свят, за да го ологоси, да изгони от него греха и неговата безсмисленост, да зацарува в него божествен смисъл и да бъдат приложени божествени ценности. Само унищожителят на греха в света може да осмисли и просвети света. А това е единствено Той, единствено Богочовекът Христос. С въплъщението Си Той е влязъл в греховния свят, та с Божеството Си да очисти света от греха и злото, с Божеството Си да го осветли, с Божеството Си да го просветли и с Божеството си да го осмисли. И наистина, Богочовекът единствен между човешките същества божествено мъдро, божествено съвършено, божествено пълно е обяснил тайната на света и човека. Това с цялото си същество и в най-голяма степен е преживял Свети Сава. Но как го е преживял? Чрез евангелската святост. Понеже само на човек със свят евангелски живот се открива божествената тайна, божественият смисъл, божественият логос, божествената логика на света.

Господа, вникнете по-дълбоко в християнското усещане на света и вие ще усетите с цялото си същество онова, върху което се крепи света, негов темел е Бог Логос. Само на такава основа може да се съгради човешкия свят, пълен с божествена логика, божествен смисъл, божествена мъдрост, божествена вечност. Основният камък на всичко вечно-човешко е поставен веднъж завинаги това е Господ Христос. Отхвърли ли се Христос отхвърлена е основата на света, изваден е темелът изпод градежа на света и всичко мигом се сгромолясва в хаос, в безсмислица, в лудост, в дяволски водевил.

Какво е материята според християнската философия за света? Материята е нещо божествено, нещо логосно, тъй като и тя е възникнала чрез Бог Логос. Поради това материята излъчва логосна светлина и божествена логичност. А и съвременната наука твърди, че материята излъчва някаква надслънчева светлина. През всичко и от всичко, което ние хората наричаме материя, се излъчва, прозира, просиява Логосът. Света се озарява от Бога Логос, Божествената Светлина, Божествената Логика, Божествения Разум. Затова въплътеният Бог Логос е казал за Себе си: "Аз Съм светлина на света." Към това прибавете и следното: светът живее чрез светлина, понеже е изтъкан от логосна светлина; животът е живот на божествената светлина, затова въплътения Бог Логос е казл за Себе си и това: "Аз Съм светлина за живота." И светът е свят чрез Логоса, и животът е живот чрез Логоса. Логосът е и в атома, и във вселената; от върха до дъното всичко е от Него, всичко е в Него, всичко е чрез Него. И самото съществуване има логосен характер, понеже, "всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало" (Йоан 1:3). Всичко, което съществува, е една цялост божествено логосно и божествено логично. За свети Сава материята и целият материален свят е прозрачен воал, през който той вижда Бога и усеща Бога. Така науката през твърдата и сгъстена материя вижда електрони и фотони. В света на материята зад всички видими появи се таи невидимата Божия сила. Всяка твар е извор, източник на тази сила. Колко чудеса има само в една капка вода, а колко повече в слънцето, звездите, съзвездията, а какво остава за Твореца на всички тези чудеса! Човешкото око не може да гледа слънцето, а камо ли Твореца на толкова слънца!...

Господа, евангелската святост прави човешката душа безкрайна с божествена безкорайност и светият човек божествено дълбоко вижда света, божествено силно усеща неговата тайна, божествено високо разсъждава за света. За свети Сава всяка твар е малко богоявление, понеже всяка твар със самото си съществуване радкрива Бога. Нима листенцето на теменужката не е едно малко богоявление?Нима лястовичето око не е едно богоявление. А зеницата на твоето око нима не е още по-голямо богоявление и от едното, и от другото? Помислете: Растко съзерцава тайната на световете. Пред него минават в безкрайни редици милиарди твари, големи и малки, и във всяка от тях по едно богоявление, голямо или малко. И всички тези богоявления се събират в едно огромно, всеобхватно богоявление: Богочовекът Христос. И ти заедно с Растко си казваш: да, всяка твар е свързана с Твореца! Да, всяка твар е богогласна! Да, всяка твар е богоявление, да, този свят е непрекъснато и незамлъкващо богоявление. Чрез него Бог обявява и мъдростта Си, и любовта Си, и силата Си, и истината Си, и правдата Си, и добротата Си, и красотата Си...

Само дребните, души не могат, понеже не искат, да се потопят в божествените дълбини на света и там да намерят неговата божествена логика и идея, и мисъл, и смисъл. Повърхностни паразити, те постоянно остават на повърхността на света, поради това и не могат без праха на света. Прахът е затулил очите им и не виждат нито Бога, нито нещо Божие. Обявили са творението за първо и последно битие, за първи и последен живот, за първа и последна истина. А това е идолопоклонство и извор на всяко идолопоклонство, било то духовно или физическо.

Господа, вие се запознахте с основата на християнската философия за света: светът е богоявление. А второто основно нещо е, че човекът е богослужение. Богоявлението е природа на света, а богослужението е цел на света. Чрез света Бог радкрива Себе Си. На богоявлението човекът отговаря с богослужение. В света, който е богоявление, целият човешки живот от начало до край, трябва да бъде непрекъснато служение Богу, непрекъснато богослужение. Основното занимание на човека в този свят, в този грандиозен храм Божий е служението на Бога, богослужението. Естествено и логично е в тази вселена, в този храм Божий да се живее, като се служи Богу. Тъй като този свят е богоявление, естествено е човек да бъде богослужение. Според християнското схващане човек не е нищо друго, освен свещенослужител, богослужител. Той непрекъснато служи Богу: и с мислите си, и с усещанията си, и с думите си, и с делата си, с една дума с целия си живот.

Господа, християнската философия за света съдържа две основни начала. Първото е: светът е богоявление, а второто: човекът е богослужение. Целия живот на свети Сава в този свят е изграден на тия две начала: неговият живот е бил непрекъснато служение Богу, непрекъснато богослужение. Според него целия свят представлява величествен храм Божий, в който се извършва непрекъснато богоявление. Най-добре и най-съвършено се служи Богу, когато се живее според Евангелието на Богочовека Христос. Свети Сава с цялото си същество е мислил и чувствал, и действал, и живял според Христовото Евангелие и така е станал и навеки е останал най-мъдрият, най-големият сръбски философ, който най-пълно и най-съвършено е разкрил на сръбската душа вечния божествен смисъл на света и човека.




2. Християнската философия на прогреса

Съществува някакъв космически заговор против нашата планета, понеже никъде във вселената не се умира, освен на земята. Остров на смъртта, единнственият остров, на който се умира, това е нашата мрачна звезда. А над нея, около нея и под нея кръжат милиарди звезди, на които няма смърт, на които не се умира. От всички страни бездната на смъртта обкръжава нашата планета. Кой е този път, който тръгва от земята и не се сгромолясва в бездната на смъртта? Кое е това същество, което може да избегне смъртта на земята? Всички умират, всичко умира на тоя ужасен остров на смъртта. Няма по-тъжна съдба от земната, няма по-отчаяна трагедия от човешката. Защо се дава живот на човека, когато отвсякъде е заобиколен със смърт? Примките на смъртта са разпрострени навсякъде; върху човешките пътища е хвърлен мрак. Като огромен и чудовищен паяк смъртта е изплела около почернялата ни от сажди звезда гъсти мрежи и в тях улавя хората като безпомощни мухи. От всички страни людоедски заплахи обгръщат човека и той няма накъде да отиде, понеже смъртта го е затворила отвсякъде. Защо се дава на човека съзнание, когато то навсякъде и във всичко се натъква на смърт? Защо се дава чувство на човека? Дали за да усети, че гробът му е баща, а червеите братя. След измъчения Иов всеки от нас вика към гроба: ти си ми отец, а на червеите: вие сте ми майка. Съзнанието е тъжен и страшен дар на човека, но много по-тъжен и много по-страшен дар е чувството. А сетивата? Защо са даден сетвата на човека: дали за да му бъдат пипала, с помощта на които на всяка крачка в историята на човешкия род да напипва смъртта? Изратете мисълта си на този остров на смъртта, за да ви намери смисъла на човешкото съществуване и тя ще се върне при вас отчаяна и тъжна, цялата посипана с хладната пепел на смъртта. Пратете чувството си и то ще се върне при вас изпонаранено и обрулено по непроходимите клисури на смъртта. Протегнете едно ваше сетиво до края на което и да е същество в историята, и то като негов край, като негов завършек несъмнено ще напипа смъртта.

Господа, смъртта е най-очевидната, най-общовалидната действителност в света. Всъщност, последна, завършена действителност на човешкия живот на земята е смъртта. Кажете, нима смъртта не е последна действителност и моя, и ваша? Всички ние сме заразени със смъртта, всички без изключение.Бацилите на смъртта са прояли всички тъкани на нашето същество; всеки от нас носи в себе си хиляди смърти. Нашата планета непрекъснато се опустошава от хроничната епидемия на смъртта. Няма медицина, която може да ни спаси от тази епидемия; няма карантина, където хората биха могли да се очистят от микробите на смъртта. Какво е човешкият живот на земята, ако не постоянно конвулсивно откопчване от смъртта, борба със смъртта, и най-накрая поражение от смъртта? Защото в медицината, в науката, във философията ние не побеждаваме самата смърт, а нейните предтечи- болестите и слабостите. И то ги побеждаваме частично и временно. Какво са триумфите на науката, философията, техниката пред страшния факт на всеобщата смъртност на всичко човешко? Нищо друго, освен врява на объркани и наплашени деца. Ако има трагедия в световете, то нейният център е човекът. Трагично е да си човек, о! Несравнено по-трагично, отколкото да бъдеш тигър или овца, змия или птица, охлюв или комар. Но колкото човек и да се напряга да превъзмогне трагедията на човешкия живот, той трябва да чувства и съзнава, че постоянно остава затворник в неотварящата се тъмница на смъртта, тъмница, която няма нито прозорци, нито врата. Раждайки се на този свят, човек от първия момент вече е осъден на смърт. Утробата, която ни ражда, не е друго, освен родна сестра на гроба. Излизайки от майчината утроба, човек вече стъпва на пътя, който води в гроба. По който и път да върви на този остров на смъртта, човек най-накрая трябва да добере до гроба. Всеки човек е залък, който в края на краищата бива погълнат от ненаситната смърт, "всеядицата смърт"9. Какво ни остава, о жалки роби на смъртта? Единствено протестът чрез горчива усмивка и спазмите на немощното сърце.

Господа, по дългия и страшен път на историята у човека се е наслагвала и натрупвала толкова много смърт, че тя е станала единствената категория, в която се движи и съществува целия човешки живот, в която животът се появява, преминава, а може би и завършва. През историята човека се е породило едно убеждение: ако в този свят има нещо необходимо, то това е смъртта. Това убеждение е станало кошмар за всяка историческа епоха. Страховитата реалност на смъртта е принудила човечеството да формулира това убеждение в догмата: смъртта е необходимост.

Тази безмислостна догма се е предавала в наследство от баща на син, от човек на човек, от поколение на поколение. Ако човек без предразсъдъци погледне в историята на този чуден свят, трябва да признае, че този свят е огромна воденица, която непракъснато мели редици от хора, от първия до последния човек.Мели мен и теб, приятелю, и всички нас, докато един ден или една нощ не ни смели. Кажете, може ли човек да бъде спокоен и да приеме този свят без бунт, когато е притиснат между два воденични камъка във воденицата на смъртта, които ще го мелят, докато не го смелят напълно? Може ли мухата да бъде спокойна в мрежата на паяка и мишката в капана? От ужас на човек му се струва, че животът е някакво страшно привидение и мрачно заточение. Изглежда така сякаш някой ни е изпратил на заточение в отвратителна призрачна действителност, а ние сме от същата материя, от която е и привидението. На човек му е достатъчен само един поглед, за да види, че нашата планета е поле на привидения, поле, постлано с човешки черепи. И още: поле, което е обгардено от всички страни със смърт. А вселената? Това не е ли огромна, огромна, херметически затворена гробница, в която хората като отчаяни къртици непрестанно ровят и по никакъв начин не могат да пробият?

Многоликата история на човешкия род не е нищо друго, освен гръмогласно утвърждаване на смъртта. Всичките й бури и ветрове, затишия и подвизи, всички нейни творци и борци, свидетелстват едно, само едно: смъртта е необходимост; всеки човек е непременно и неминуемо смъртен. Това е краят на всяко човешко същество, това е завещанието, което непременно оставя след себе си всеки жител на нашата планета. Предците са оставили това завещание на всеки от нас. В него са само тези три думи: смъртта е необходимост. Кажете, господа, може ли човек стакова завещание да бъде спокоен и щастлив във воденицата на смъртта? Възможен ли е, логичен ли е, оправдан ли е, нужен ли е прогрес в света, в който смъртта е най-непреодолимата неизбежност? А този въпрос значи: има ли смисъл такъв свят, такъв живот, такъв човек? Въпросът за прогреса е въпрос за смисъла на живота. Ако във воденицата на смъртта е възможен смисълът на живота, възможен е и прогресът. Отговорът на този въпрос е възможен единствено чрез отговора на въпроса за смъртта. С решаването на проблема за смъртта всъщност се решава основния проблем. Опосредствено и непосредствено, всички проблеми в крайна сметка се свеждат до проблема за смъртта. Който реши този проблем, решил е главните проблеми на човешкото съзнание и съвест. Чрез този проблем се изпробват всички богове и всички хора. Ако някой реши този проблем, това значи, че той е истински Бог и няма други богове, а и не ни трябват.

Поставете проблема за смъртта на съвременната позитивистка наука. За да реши проблема за живота и смъртта, науката е мобилизирала всичките си сили, ала всичките й напъни се стигат до едно заключение: в света владеят естествени закони, които са необходими и неизменими; и смъртта е естествен закон, затова е необходима и неизменима; в такъв свят и такъв човек смъртта е необходимост. Науката облича в тайнствената дума необходимост отговора си на страшния проблем за смъртта. Но с това тя не решава проблема, а само го констатира и потвърждава. С такъв отовор науката потвърждава положението, че смъртта е необходимост. Но, господа, точно това положение е и най-голямото проклятие за човешкия род. Следствието от този догмат на съвременната наука е, че ако смъртта е необходимост, тогава човешкият живот няма смисъл; необходимостта си остава необходимост; човечеството е осъдено на постоянен sratus quo ante, т.е. осъдено на постоянна смърт, тъй като смъртта е необходимост за всички хора. "Вярваме, е съобщил неотдавна известният астроном Джейм Джинс, професор от Кембриджския университет, че вселената не е постоянна, непроменлива система. Тя живее със свой живот, пътува, както и всички ние, по пътя, който води от раждането до смъртта. Защото науката не знае за никаква друга промяна, освен промяната, която се състои в стареенето, и за никакъв друг напредък, освен напредъка към гроба. В светлината на днешните ни знания сме принудени да вярваме, че цялата материална вселена е само един пример за това, макар и на огромна степен."10

След като смъртта е единственият естествен завършек за човека, пък и за смата вселена, тогава истински прогрес в основата си е невъзможен; не само невъзможен, но и ненужен. Защото за какво ми е прогрес, който се състои в това тържествено да ме изпрати от люлката до гроба? Това е като да те осъдят на смърт, а палачът да намаже меча с мед, за да ти е по-сладко, когато ти отсече главата с него... За какво ми е прогрес, за какво ми е живот, защо ми е всичкя труд и работа, и длъжности, и любов, и омраза, и култура, и цивилизация, когато умирам целият без остатък? Всичко това, пред което хората се кланят: прогрес, култура, цивилизация, работа, длъжност, морал, отечество, роднини всичко това са вампири, които изсмукват кръвта, които смучат, смучат...

Господа, трябва да сме искрени: ако смъртта е необходимост, тогава този живот едно подигравателно дарение, най-отвратителния присмех и главно: ужас, непоносим ужас... Необходимостта на смъртта за науката е неотстранима и непобедима. Това означава,че науката не може нито да изнамери, нито да даде смисъл на живота. Пред проблема за смъртта е безсилна и самата наука. Мнозина казват,че науката е сила, науката е мощ. Но кажете: нима е силна тази, която е безсилна пред смъртта, която всъщност е сила? Нима има мощ тази, която е немощна пред смъртта, която всъщност има мощ? Силна е тази, която побеждава смъртта. Казват, че науката е човеколюбва. Но за какво ми е това човеколюбие, когато оставя човека в смъртта, когато е безсилна да го предпази от смъртта? Човеколюбие е да победиш смъртта. И друго няма.

Господа, поставете проблема за смъртта на която и да е философия, стара или нова. Вижте, логиката на всички философии се свежда до един принцип: категориите на човешкото мислене доказват невъзможността за победа над смъртта; смъртта е логична последица от тлеността на човешкото същество, поради това смъртта е неизбежна необходимост... Такъв отговор ме подтиква да попитам: как философията може да даде смисъл на човешкия живот, когато по такъв начин решава съдбовния проблем за смъртта? Всъщност, различните философии не са нищо друго, освен аритметика на песимизма. Когато човек от ръба на гроба погледне света, тогава нито една философия не може да му заслади горчивата тайна на смъртта.

Поставете проблема за смъртта на европейската хуманистична култура. Наивната европейска култура мнозина е окрилявала с надежи. Но тези крила са слаби, за да могат да издигнат човека над смъртта. Смъртта веднага ги съсича безмилостно. И културният човек се чувства трагично безпомощен пред страшния факт на смъртта. Застани на ръба на гроба си и премери културата на везните на своята съвест; виж, че тя е по-лека и от нищото. Пред смъртта тя се свива в сгърчена нула. Смъртта полека разяжда и бутва надолу в своята мрачна бездна всичките й придобивки . Нима културата, която не е в състояние да победи смъртта, наистина притежава онази сила, която мнозина й приписват? Каква е ползата за човека от това, че е културен, културен във воденицата на смъртта, която днес -утре ще смели и него, и културата му?

Поставете проблема за смъртта пред нехристиянските религии. Всички те се мъчат с него; и при решаването му или го заобикалят, или го отричат, или го прескачат. Най-типични от тях са браманизмът и будизмът. За браманизма смъртта е, както и целят видим свят: майя, измамна дествителност, небитие, неекзистенция. Проблемът за смъртта спада към някакъв вид самозвани реалности, които си заслужава да бъдат превъзмогнати със силата на собствената воля. Целият видим свят е свят на привидения, които се превръщат в нереални фантоми. Обяснявайки по такъв начин проблема за смъртта, браманизмът не го решава, а го отрича. А будизмът? Будизмът достига върхът на отчаянието; той е не само философия, а и религия на песимизма. Тайната на небитието е по-приятна от горчивата тайна на битието. Смъртта е освобождение от оковите на това страшно чудовище, което се нарича свят. След смъртта блаженството е нирвана. Така будизмът не решава, а прескача проблема за смъртта, не побеждава смъртта, а отчаяно я проклина. По подобен начин и другите религии недават отоговор на проблема за смъртта.

Господа, истинската стойност на всяка наука, всяка философия, всяка религия, всяка култура ще намерите, ако ги разгледате в контекста на смъртта. И чрез науката, и чрез философията, и чрез многобройните религии човек се опитва да победи смъртта, но не успява... Човекът е сам, а около него потайно мълчи безбрежният океан на смъртта...Заробен от смъртта, човек вика от дълбините на сърцето си и никой не му отговаря, никой от хората, никой от боговете. И ако нещо промърмори науката, или философията, или културата, то това е слаба наркоза, която не може да притъпи ужаса от смъртта на пробудената човешка душа. Вижте, че няма изход за човека и човечеството от проклетата воденица на смъртта. Нашата намръщена планета има и твърде много центробежни сили за всичко, което е смъртно, а и за човека. Цялото напрежение от болката, ужаса, трагедията се събира в един гръм, гърмана смъртта, срещу който няма гръмоотвод. Смъртта е върховно зло, което събира в себе си всичк злини; върховен ужас, който събира в себе си всички ужаси; върховна трагедия, която събира в себе си всички трагедии. Пред това върховно зло, пред този върховен ужас, пред тази върховна трагедия изпада в отчаяние от безсилие целия човешки дух и целия човешки род... Прогрес? Какво представлява човешкият прогрес, ако не прогрес към смъртта, прогрес към гроба? Всеки прогрес във воденцата на смъртта завършва със смърт.

Господа, цялата дейност на човешкия род през историята свидетелства и твърди едно: че за човека е невъзможно да победи смъртта. Но ако това е последното и окончателно заключение, за какво тогава да живее човекът? За какво да създава история, да участва в нея, да се бори за нея? Историята на човешкия род, която не е нищо друго, освен немилосърдна, тиранична диктатура на смъртта, не е ли насмешка над човешкото същество и неговия прогрес? Да не се самозалъгваме, че смъртта е триумф на тиранията и трагизма, и уви пир на иронията и комизма... Жалко и комично същество е човекът, след като му е съдено да живее във воденицата на смъртта, да гледа как тя безмолостно мели човек след човек, поколение след поколение и усеща как и самия него постепенно смила, докато не го смели докрай... За нещастното и осмяно същество, което се нарича човек, е абсолютно невъзможно да победи смъртта. Тогава какво? Има ли изход? Да, има. Това, което е невъзможно за човека, се е оказало възможно само за Едно Същество във всички светове. Кое ли? Богочовекът Христос. Богочовекът Христос е победил смъртта. С какво? Със Своето възкресение. И с тази победа е решил проклетия проблем за смъртта; решил го е не теоретично, не абстрактно, не априорно, но със събитието, с преживяването, с факта, с историческия факт на възкресението Си от мъртвите.

Господа, няма събитие, не само в Евангелието, но и в човешката история, което така силно, така убедително, така неоспоримо да е засвидетелствано, както Христовото възкресение. В целокупната си историческа действителност и мощ християнството е основано на факта на Христовото възкресение. Съссвоята всепобедна сила то се е наложило като център на християнството. Ако християнството може да се сведе до едно събтие, то това събтие е Христовото възкресение. Ако християнството има начало във времето, то започва не от Витлеем, а от Възкресението. Основа на християнството е Христовото възкресение. То е основен факт; ако не се тръгне от него, не може да се разгадае таинствената Личност на Иисуса Назарянина. Със Своето възкресение Господ Христос е обяснил Себе Си и Своята Богочовешка Личност на света. До възкресението Си Той е учил за вечния живот, но едва след възкресението доказал, че Той наистина е живот вечен. До възкресението Си Той е учил човеците за победата над смъртта, но едва след възкресението победил смъртта и дал на хората сили, та и те да побеждват смъртта и в душата, и в тялото си. С една дума:цялото Христово учение едва в Неговото Възкресение добива своето опитно, експериментално потвърждение и обяснение.

Без Христовото възкресение християнството не може да се обясни. Моля ви, с какво ще обясните смелата проповед на апостолите за Възкръсналия Христос, онези същите апостоли, които поразени и уплашени от голготската Христова смърт, страхливо избягали от Него? С какво ще обясните, с какво? Единствено с възкресението Христово. Ако Христос е умрял и не е възкръснал, с право пита свети Иоан Златоуст кой би се решил да Го проповядва като Бог и Спасител? Кой би тръгнал след Него, кой би отишъл за Него на смърт? Ако Христос не е възкръснал, кой би въодушевил апостолите тези немошни, отчаяни и наплашени бегълци да проповядват един мъртвец; и каква награда са могли да очакват от мъртвеца, каква почест? Та те са избягали от Него, Живия, щомкато е бил хванат; а след смъртта Му нима биха могли да застанат така смело зад Него, ако Той не е възкръснал? Не, не! Те не биха могли, нито биха посмяли да измислят Христовото възкресение, ако то не се случило. Много пъти докато е бил жив Спасителят, им говорел за Своето възкресение, но те не разбирали нищо. Затова ако Христос не е възкръснал, те, гонени от целия народ, пропъждани от град в град, би трябвало най-накрая да се откажат от Него и да престанат да издигат гласове за някакво Негово възкресение. Ако възкресението Христово не се случило действително, а са го измислили апостолите, на какво са могли да разчитат, проповядвайки една такава измислица? Дали на силата на своите думи? Но те били неуки хора. Дали на богатство? Но те не са имали нито торба, нито тояга, нито обуща. Дали на знатен род? Но те били бедни и родени от бедни. Дали на знаменит роден край? Но те идвали от незнатни села. Дали на своята многобройност? Но те били само единайсет. Дали на обещанията на Учителя? Но ако Той не е възкръснал, тогава и останалите Му обещания не биха били достоверни за тях. И как биха могли да укротят народния гняв? След като храбрият Петър от страх пред слугинята се отрекъл от Христа, а и всички останали, виждайки Го вързан, страхливо се разбягали, как тогава биха посмели дори да си помислят да отидат по всички краища на света и навсякъде да посяват една измислена проповед за възкресението? След като единият се уплашил от слугинята, а останалите само от вида на оковите, то как тогава са могли да устоят пред царе, владетели и народи, мечове, нагорещени казани, разпалени пещи, безброй видове смърт, как ако възкръсналия Господ Христос не ги е подкрепял с Божествената Си сила? Да, всичко това е вършила силата на възкръсналия Богочовек.

Без Христовото възкресение не би могло да се обясни не само апостолството на апостолите, но и мъченичеството на мъчениците, изповедничеството на изповедниците, светителството на светителите, чудотворството на чудотворците, не би могла да се обясни вярата на вярващите, нито любовта на обичащите, нито надеждата на надяващите се, нито който и да е християнски подвиг. Ако християнската вяра не е вяра във Възкръсналия, и поради това във вечно Живия и Животворящ Богочовек Христос, кой би въодушевявал през вековете милиони хора да вярват в Христа, да Го обичат, да живеят в Него; кой би ги ръководил чрез евангелските добродетели и подвизи? С една дума: ако няма възкресение Христово, не би имало и християнство; Христос би бил първият и последният християнин, който е издъхнал и умрял на кръста, а заедно с Него и Неговото учение и Неговото дело. Тогава биха били истина думите на злочестия Ницше: "Първият и последен християнин е разпънат на Голгота."

Господа, възкресението на Богочовека Христос е първият радикален преврат и първата истинска революция в историята на човечеството. То е разделило историята на две части. В първата част е господствал девизът: смъртта е необходимост; във втората започва да господства девизът: безсмъртието е необходимост. Христовото възкресение разделя човешката историяна две; преди него истинският прогрес е бил невъзможен, след него той става възможен. От факта на Христовото възкресение се родила философията на възкресението, която неопровержимо показва и доказва, че необходимост е не смъртта, а безсмъртието; не победата на смъртта, а победата над смъртта. Въз основа единствено на този факт и на живота, изграден върху Христовото възкресение, е възможен истински прогрес.

Практическото убеждение и философската догма: смъртта е необходимост, е връх на песимизма. Тази догма има своите следствия в принципите: грехът е необходимост, злото е необходимост. Но и философията на Възкресението има свои следствия; етапи: безгрешността е необходимост, доброто е необходимост. След като възкресението на Богочовека Христос е факт, събитие, преживяване, тогава не съществува нито една богочовешка добродетел, която не би могла да стане факт, събитие, преживяване в човешкия живот.

Фактът на Христовото възкресение не е ограничен нито от времето, нито от пространството; във всяко отношение той е безкраен и безконечен, както и самата личност на Богочовека Христос. Това е събитие със общочовешко значение. Той се разраства в многомилионния живот на всички християни, тъй като християните затова са християни, защото с вярата във Възкръсналия Господ Христос стават членове на Богочовешкото Му тяло Църквата. Църквата е непрекъснато и безкрайно продължаване на едно събитие, на един факт Христовото възкресение. Тя е нов организъм, нова реалност, безкрайна, безконечна, безсмъртна. Тук няма граници нито временни, нито пространствени. Фактът на Христовото възкресение е основа на Църквата, основа на християнството и на всеки християнин. Ако човек не съгражда върху него, съгражда живота си на движещ се пясък, защото всички основи освен тази не са нищо друго, освен движещ се пясък.

Със Своето възкресение Богочовекът е разкъсал порочния кръг на смърта: извършил е преминаване от смъртта към безсмъртието, от времето към вечността. Чрез Неговата Личност това преминаване е извършил и човекът, но не като човек, а като Богочовек. Затова възкресението е централен факт: от него се извежда и до него се свежда същността на цялото християнство, на целия християнски живот. От човека се иска едно да усвои този факт, да преживее това преживяване, да възкреси себе си от гроба на всичко онова, което е смърт, като чрез вярата съединява душата си с възкръсналия Господ Христос.

Христовата победа над смъртта е направила възможен безкрайния прогрес на човека и човечеството към божествено съвършенство. Всъщност истинският прогрес се състои в победата над смъртта, в обезсмъртяването на душата и тялото, в спасението от смъртта, а това ще рече: в спасението от греха и злото, които са единствените източници на смъртта. Ако смъртта е завършек на човека и човечеството, тогава всички стремежи на човека към прогрес са най-проклетото и най-подигравателното свойство, което някой е вложил в човека, за да му се надсмее колкото се може по-злосттно. В този случай, най-добре и най-последователно е да замреш в отчаяна инерция и да извършиш самоубийство, понеже животът би бил непоносима тирания и нетърпима насмешка.

Мнозина не признават възкресението, не признават победата над смъртта, а говорят за прогрес. Но всички тези прогреси, били те научни, или философски, или в изкуството, или културни, не са нищо друго, освен концентрични кръгове, вписани в кръга на смъртта. Прогрес, който изневерява и пуска човека в смъртта, не е прогрес, а фалшификат на прогреса. Ако прогресът не е в състояние да осмисли живота и смъртта, да обезсмърти човека и човечеството, тогава това не е прогрес, а маскиран регрес. Такива са всички прогреси, освен прогресът, основан на възкръсналия Богочовек. Ако смъртта не е победена и безсмъртието не е осигурено с възкресение, тогава няма истински прогрес в страшната воденица на смъртта, тогава всички хора без изключение са роби на смъртта, лакеи на смъртта, мливо на смъртта. Ако е така, тогава защо живеем за воденичарите на прогреса във воденицата на смъртта? Затова, че да ме смели в последна сметка целия, без остатък воденицата на смъртта?... Да, да, всеки прогрес, коийто не се основа на безсмъртието на човешката личност, представлява наивни и фантастични приказки и легенди, които нещастният жител на тази планета сънува. В чии обятия? В отвратителните обятия на змея-смърт.

Думата прогрес буквално означава всяко движение напред. Чрез разпостранната си дейност: религиозна, философска, научна, техническа, икономическа човешкият род очевидно се движи напред, върви напред към какво? Няма съмнение към смътта като последна реалност. Родени във воденицата на смъртта, отраснали в нея, хората, всички хора със своите прогреси най-накрая биват смляни от смъртта. Разгледайте тайната на човешкия прогрес и ако разумът ви не е приспан с морфина на наивния хуманизъм и сърцето ви не е упоено с опиума на културното идолопоклонство, вещопоклонството, вие би трябвало да откриете, че човечеството чрез целия си прогрес бърза към едно, прогресира към едно към смъртта. Зад всеки наш прогрес стои смъртта. Това е най-сигурната цел на човешкия прогрес. А след като прогресът завършва със смърт, не е ли смешно да го наричаме прогрес? По-разумно е да го наричаме регрес, кобен регрес, тъй като отвежда всичко в небитието, в несъществуването, в нищото. Ако не искаме нарочно да залъгваме и малкото съзнание, което имаме в сърцето си, тогава трябва да съзнаем и усетим, че няма истински прогрес без победа над смъртта, без осигуряване на безсмъртие на човешката личност, без осигуряване на вечен живот. С други думи: за човека и човечеството не съществува прогрес без Богочовека Христос, единствения Победител на смъртта. Защото прогрес е само онова, което побеждава смъртта и осигурява безсмъртие на човешката личност. Всичко онова, което не побеждава смъртта и не осигурява безсмъртие на човешкото същество, е регрес, фатален регрес, който осъжда човека на смърт, от която няма възкресение. Тъй като Богочовекът Христос е единственият Победител на смъртта, то Той е и единственият Основател и Творец на единствено истинския прогрес, богочовешкия прогрес; а човекът и всичко, което е човешко, прекалено човешко, всъщност е регрес. Дилемата е много ясна: човека или Богочовека, смъртта или безсмъртието?... Приятелю, ако поне веднъж сериозно си се запитал: какъв е смисълът на моя живот, който така неуморно бърза към гроба, прогресира към смъртта ти би могъл данамериш отговор на въпроса си само във възкръсналия Господ Иисус. Ако пък личния си проблем си разширил за цялото човечество и в безсънни нощи и шумни дни сериозно си се питал: какъв е смисълът от съществуването на човешкия род и какво всъщност е човешкия прогрес, от всички факти ти би могъл да извлечеш само едно заключение, че прогрес е всичко, което отвежда към Христа и възкресението, защото осигурява бъзсмъртие за човека и човечеството; регрес е всичко, което отдалечава от Христа и възкресението, понеже тласка и човека, и човечеството към смърт, кйм небитие. Стремежът към Христа е виталната сила на прогреса, защото с нея се побеждава смъртта и смъртността, т.е. греха и злото, и осигурява безсмъртие и вечен живот.

Единственият смисъл на човешкото съществуване във воденицата на смъртта е личното безсмъртие на всяко човешко същество. Без това, за какво ни е прогрес и усъвършенстване, за какво ни е философия и култура, защо ни е добро и зло, за какво ни е Бог и свят? Да се усетиш безсмъртен още живеейки в тялото, е блаженство, което може да се намери и осигури само с Богочовека Христос. Развиването на усещането за безсмъртие и неговото превръщане в съзнание за безсмъртие е работа на Христовия човек в този живот. Мисля, че Евангелието на Спасителя не е друго, освен практическо напътствие как човек може себе си, смъртния, да преработи в безсмъртен. Практикувайки евангелските добродетели, човек побеждава всичко, което е смъртно у него; и доколкото живее по евангелски, дотолкова по-силно изтласква от себе си смъртта и смъртността и израства в безсмъртност и вечност. Да усещаш Господ Христос в себе си е същото, както и да се чувстваш безсмъртен. Това усещане за безсмъртие извира от усещането за Бога, понеже Бог е извор на безсмъртието и вечния живот.

"Какво е безсмъртието?" пита великият християнски философ св. Исаак Сирин и отговаря: "Безсмъртието е усещането на Бога." Да усещаш Бога значи да се усещаш безсмъртен. Бог и безсмъртие са взаимно свързани. Едното е невъзможно без другото. Да усещаш Бога в себе си постоянно, във всяка мисъл, във всяко усещане, във всяка постъпка, това е безсмъртието. Да придобиеш това усещане за Бога означава да си осигуриш безсмъртие и вечен живот. Следователно само от вярата в Бога, от усещането за Бога произлиза и усещането за личното човешко безсмъртие.

Богочовешкият прогрес се състои в това да развива и усъвършенства у хората това усещане за личното човешко безсмъртие, тъй като до края в най-голяма степен развива у тях усещането за Бога. Човек притежаващ Христовата вяра живее с усещането и съзнанието, че всеки е безсмъртен и вечен и поради това не може да бъде предмет на ничия експлоатация и тирания. Усещането за безсмъртие идва от усещането за Бога, а усещането за Бога не търпи греха, а го изгонва от човека, тъй като грехът прведизвиква смърт. Ако у човека е живо усещането за Бога, с него е живо и усещането за безсмъртието, което се бори неуморно с всичко онова, което умъртвява човека а това е грехът, всеки грях и всяко зло.

Господа, вгледайте се в основните принцпи на европейския хуманистичен прогрес, в неговата метафизика. Нима не виждате, че хуманистичната култура систематично притъпява у човека усещането за безсмъртие, докато съвсем не го притъпи, и човекът на европейската култура решително да твърди: тяло съм и само тяло. А това значи: смъртен съм и само смъртен. Така хуманистична Европа е завладяна от девиза: човекът е смъртно същество. Това е формулата на хуманистичния човек, това е същината на неговия прогрес. Най-напред несъзнателно, а после систематично у европейския човек чрез науката, философията, културата е насаждано съзнанието, че човекът е смъртен целият без остатък. Това съзнание постепенно се е оформило в убеждение, което гласи: смъртта е необходимост. Смъртта необходимост! Има ли нещо по-ужасно, по-оскърбително и по-подигравателно: най-големият враг на човека е необходим на човека! Кажете, има ли в това някаква логика? Да не би европейският човек, задушаван и млян във воденицата на смъртта, да е изгубил и последната капка разум и е започнал да бълнува?... Хуманистичният човек е страшно опустошен, тъй като от него е прогонено и съзнанието, и усещането за личната безсмъртност. А без това нима човекът е човек? Европейският човек е феноменално ограничен и смален, и сведен до части и отломки, понеже от него е изгонено всяко усещане за безкрайност и безконечност. А без безкрайността може ли човек въобще да съществува? И ако може да съществува, има ли смисъл неговото съществуване? Нима без това усещане на безкрайността той не е мъртва вещ между вещите и мимолетно животно сред животните? Позволете ми следното парадоксално сравнение: аз мисля, че някои животни са по-близо до вечността и безсмъртието в своите желания от човека на европейския хуманистичен прогрес. Повяхнал, закърнял, овеществен, дегенерирал, хуманистичният човек е напълно прав, като обявява чрез своите мъдреци, че човекът е произлязъл от маймуна. Веднъж изравнен с животните по произход, защо да не се изравни с тях и по морал. Принадлежейки към животните, звяр по същността на битието си, той им принадлежи и по морал. Все по-често в модерното правосъдие грехът и престъплението се смятат за неизбежност в обществото, за необходимост на природата. След като в човека няма нищо безсмъртно и вечно, то всяка етика в крайна сметка е сведена до прищявки на нагона. И хуманистичният човек в етиката се е уеднаквил със своите предци маймуните и зверовете и в живота му се наложил принципът: homo homini lupus (човек за човека е вълк).

По друг начин не би могло и да бъде, тъй като само на усещането за човешкото безсмъртие можеда се основава по-висш морал от животинския. Ако няма безсмъртие и вечен живот нито у човека, нито около човека, тогава за човека-животно е съвсем естествен и логичен животинският морал; тогава да удем и да пием, защото утре ще умрем (1 Кор. 15:32).

Господа, релативизмът във философията на европейския хуманистичен човек е трябвало да даде резултат релативизъм и в етиката; а релативизмът е баща на анархизма и нихилизма. От тук, в края на краищата, цялата практическа етика на хуманистичния човек не е нищо друго, освен анархия и нихилизъм. Защото анархията инихилизмът са неизбежна, крайна, апокалиптична фаза на европейския хуманистичен прогрес. Идейният анархизъм и нихилизъм, идейното разложение е трябвало да се прояви в практическия анархизъм и нихилизъм, в практическото разпадане на европейското хуманистично човечество и неговия прогрес. Нима ние не сме свидетели на този процес, който опустошава европейския континент? Резултатите от европейския прогрес винаги ще бъдат анархизъм и нихилизъм.

Господа, европейският човек е глупав, щом може без да вярва в Бога и безсмъртието на душата, да вярва в прогреса, в смисъла на живота и да работи върху това. За какво ми е прогрес, когато той ме обрича на смърт? За какво са ми всички неща, всички съзвездия, всички култури, когато от тях ме дебне смъртта и най-накрая ме улавя? Където има смърт, там със сигурност няма прогрес. А ако го има, той е прокълнат прогрес към воденицата на смъртта.

Тази безпътица на европейския хуманистичен прогрес е усетил и художествено изразил в своята трагедия "Rossum’s universal Robots" изтъкнатият чехословашки писател Карел Чапек. Между неговите герои Алквист и Елена се води следния диалог:

Алквист: Нана, има ли някакъв молитвеник?

Елена: Има един огромен.

Алквист: И в него навярно се намират молитви за разни случаи в живота? Против природни бедствия? Против болести?

Елена: Да, против изкушения, против наводнения...

Алквист: А против прогреса няма ли?

Елена: Сигурна съм, че няма.

Алквист: Е, жалко.

Господа, срещу хуманистическия човек и неговия прогрес стои Христовият човек със своя богочовешки прогрес. Основното начало на богочовешкия прогрес е: човек е истински човек единствено с Бога, единствено с Богочовека; с други думи: човек е искински човек единствено с безсмъртието, т.е. с преодоляването на всичко смъртно и всяка смъртност, с победата над смъртта. Като побеждава в себе си греха и злото, Христовият човек преодолява смъртта и смъртността в своето съзнание и чувства и съединява себе си с Единствено Безсмъртния с Богочовека Христос. Христовият човек като се съединява с безсмъртния Богочовек, вече е безсмъртен, още в този свят получава безсмъртие: неговият ум вече мисли с мисъл Христова, мисъл безсмъртна и вечна; а сърцето му вече усеща в себе си живота Христов, живот безсмъртен и вечен...

В очите ви като че ли се чете въпросът: как се постига това в тази проклета воденица на смъртта? Ето как: с вяра във Възкръсналия Господ Иисус. Човек повярва ли от все сърце и искрено във възкръсналия Богочовек, в душата му веднага се ражда чувството за безсмъртност, за възкресение, усещане, че смъртта е победена, а с нея и греха и злото. Това усещане за личната безсмъртност въодушевява и потиква християнина към евангелски подвизи и той с радост изпълнява заповедите Христови, и с възхищение преминава жизнения път от небитие към всебитие, от смърт към безсмъртие. Съединявайки се с Христа човек се чувства безсмъртен и безкраен с цялото си същество. Така трагичнят принцип на хуманистичния прогрес смъртта е необходимост, се заменя с радостния принцип на богочовешкия прогрес безсмъртието е необходимост.

Богочовешкият прогрес има своя богочовешка нравственост: целият човешки живот има своето ръководство и сила в Богочовека. Добро е само онова, което е Христово; вън от тва няма истинсо добро. Безсмъртието е главно свойство на Христовото добро. Оттук безсмъртието е необходимо в нравствеността на Христовия човек като усещане, като съзнание, като дело, като практика. Да усещаш Господа Христа като душа на своята душа, като живот на своя живот това е и човешката безсмъртност, понеже с това е осигурена безкрайността и безконечността на мислите, чувствата, живота. За истинския християнин безсмъртието е и естествено, и логично, а също и неговата безкрайност. То е, което способства и осигурява безкрайното нравствено усъвършенстване, безкрайния нравствен прогрес към Бога, у Когото се събира цялото съвършенство. Поради това е съвсем естествен, логичен и оправдан категоричния императив на богочовешкия прогрес: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесния ваш Отец (Мат. 5:48).

Христовият човек върви по пътя на божественото съвършенство, побеждавайки с помощта на евангелските добродетели греха и злото у себе си и в света. Той винаги се стреми напред от добро към по-добро, от малко към по-голямо, от по-голямо към най-голямото. При това той никога не спира, защото застояването означава духовна смърт. Чрез всяка чиста мисъл, чрез всяко свято чувство, чрез всяко добро желание и блага дума човекът напредва към възкресението, към безсмъртието, към вечния живот.

Побеждавайки греха и смъртта, Христовият човек преминава в този живот три главни етапа на християнското развитие: раждане в Христа, преображение в Христа, възкресение в Христа. Крайната цел на неговата борба е да възкръсне с Христа. А това значи да победи смъртта. Значи, ти вече си победилсмъртта, ако с душата си си повярвал във възкръсналия Богочовек, защото Той е казал: "Който вярва в Мене, има живот вечен, ... преминал е от смърт в живот..."

Щом повярва във възкръсналия Богочовек, човек започва да става човек, защото се освобождава от греха и смъртта и придобива усещане за безсмъртие. Грехът е болест, която притъпява, чувството за безсмъртие, и човек не достига до живия и истинен Бог нито с чувство, нито с мисъл.Такъв човек е осакатен, той е получовек. Христос е победил греха и смъртта с възкресението Си, за да разбуди човека за безсмъртие и вечен живот, да оживи и обнови слабото му и притъпено чувство за безсмъртие и той да усети Бога и вечния живот като смисъл на човешкия живот и на земята, и на небето.

Всъщност, Църквата е божествена работилница, в която непрестанно се обновява и укрепява човешкото чувство и съзнание за лично безсмъртие и безкрайност. Нима молитвата не прави душата безкайна, съединявайки я с Бога? Нима любовта не обезсмъртява душата, въздигайки я до Бога? Нима милосърдието, добротата, смирението и праведността не обезсмъртяват човека, пренасяйки го в царството на Христовата Истина? Да не се самозалъгваме: чрез всяка евангелска добродетел човек побеждава по малко смъртта у себе си, докато най-накрая напълно я победи и си осигури безсмъртие и живот вечен.

При богочовешкия прогрес човекът постоянно върви с Христа като по Божи път чрез Божията истина към вечния и безсмъртен живот. А всичко това е дарувал на човешкия род Богочовекът Хирстос със Своето възкресение. Цялата истина в света, смисълът на всички творения цялата радост на всички същества са дадени на човешкия род чрез възкресението на Богочовека Христос. Затова Христово то Възкресение е най-съдбоносното събитие в историята на света, от него зависи непреходната, божествената стойност не само на отделния човек, но и на всички хора.



Господа, аз ви изложих в общи линии християнската философия на прогреса. Какво е прогресът? Преодоляване на смъртта и победа над смъртта, т.е. преодоляване на злото и греха, победа над злото и греха, а чрез това- осигуряване на безсмъртие за всяка душа и за народната душа като цяло. С други думи прогресът е да се придобие Господа Христа, да се живее с Него, в Него и за Него, и по този начин да се преодолее греха и смъртта в самите нас и в ближните. Богочовешкият прогрес се осъществява с практикуването на богочовешките, евангелски добродетели. Защото с тях се надмогва смъртта и се обезсмъртява душата, обезсмъртяват се мислите, обезсмъртяват се чувствата. В личността на светиите виждаме осъществен богочовешкия прогрес. С христожадуващи подвизи те от смъртни са преобразували себе си в безсмъртни, от преходни в непреходни, от несвети в свети. За тях чудесният Господ Иисус е бил всичко навсякъде: всичко в душата, в сърцето, в живота, всичко в народа, всичко в държавата. Без Христос и животът, и сърцето, и душата, и народът, и държавата не са нищо друго, освен смърт, от която няма възкресение. Осветявайки и просветявайки себе си с живот в Христос, светиите съграждат истински прогрес чрез победата над смъртта, над злото, над греха, над тъмнината. Затова няма смърт нито за личността им, нито за делата им, а във всичко, което е тяхно, се е изляло божествено безсмъртие и вечност. Побеждавайки чрез евангелските подвизи всичко грешно и смъртно в себе си, светиите са постигнали безсмъртие и вечен живот и са станали наставници и учители по пътя, който води от смърт към живот. Европейските културтрегери непрестанно ни предлагат на нас, православните, хуманистичния прогрес, който систематично убива ущането за безсмъртие у човека и народа, изравнявайки човешкото същество със смъртните насекоми и животни. Ала ние имаме в светиите непогрешими и неустрашими водители на богочовешкия прогрес, които претворяват душата ни в безсмъртна и вечна, с денонощни молитви невидимо я водят през шумната воденица на смъртта и я въвеждат в царството на Христовото безсмъртие и вечност, където всички съвършенства и всички радости живеят заедно. Само предвождани от светиите в борбата с греха и смъртта ние непрестанно ще вървим към победа, от победа над греха към победа над смъртта и само така в човекоядната воденица на смъртта ще си осигурим безсмъртие и в този, и в онзи свят.




3. Християнска философия на културата

Ние живеем на географска и духовна граница между два свята, между две култури, между Изтока и Запада. Нашата народна душа е изпратена в този тайнстсвен свят и й е казано: живей на острието на меча! Може ли който и да е от нас да живее безопасно върху острието на меча? При такъв живот не е ли необходимо да бъдем постоянно нащрек? От една страна душата ни привлича със своя магнетизъм метежният Запад, а от друга с тайнствената си красота ни примамва спокойният Изток. Под лъскавата повърхност на Запада бушуват вулканични противоречия; под грапавата повърхност на Изтока шумят богожадуващи бездни на духа. И нас ни разкъсват двата свята. Накъде ще тръгнем: на Изток или на Запад? Душата ни трябва да бъде херувимски прозорлива и серафимски чувствителна, за да може да тръгне и върви по пътя, който няма да я доведе до смърт. Не казвай: нека се раздели душата на нашия народ, неко половината да тръгне на Изток, а другата половина на Запад. Приятелю, може ли окото ти да вижда, ако го разделиш? Може ли сърцето ти да усеща, ако го разсечеш? Може ли да просъществува царство, ако се раздели? Самите факти неоспоримо отговарят и неопровержимо свидетелстват: не може. Как тогава душата на нашия народ може да живее и да не умре, да стане безсмъртна, ако се раздели?

Не трябва да се заблуждаваме, положението на нашата народна душа е съдбоносно сериозно; само опортюнист може да се отнася към него несериозно. Основен принцип на народната психология е: всеки индивид носи в себе си не само съдбата на своята собствена душа, но и на народната. Всеки е отговорен за всичко. В тялото на нашия народ душите ни са преплетени помежду си, както корените в земята, от които расте един ствол, едно дърво. У всекиго е душата на всеки, а всички души съставляват един неделим организъм. Ако душата ми е заразена с егоизъм, нима отровната няма да се разлее по целия организъм на народната душа? Ако твоето сърце е заразено със саможивост, нима не си станал гангрена в организма на народната душа, гангрена, която трябва веднага да се отсече?

Свикни с мисълта, че народната душа не е нещо отделно от нас; тя е органично единство от всички отделни души. Каквото и да вършиш, каквото и да мислиш, каквото и да чувстваш твоята работа, твоята мисъл, твоето чувство прониква в душата на целия народ, влиза в нея с всички свои пороци и добродетели, гадости и радости. За здравето на нашата народна душа е отговорен всеки един от нас- и най-големият и най-малкият, и най-ученият, и най-неграмотният, и най-видният, и най-униженият.

Когато нашата народна душа за първи път се е изправила на кръстопътя между двата свята, Св. Сава решително я повел по пътя на Богочовека Христос. Преди него тя е била сляпа; чрез него е прогледала и за първи път е видяла вечната Истина и вечния смисъл на живота. От смъртното той обърнал душата ни към Безсмъртния, от временното към Вечния, от човешкото- към Богочовека. По кой път ще тръгнем, приятели мои, когато душата ни, като красива птица, запърха в клетката на нашето тяло, забърза мъчена от съдбовните въпроси: какво е животът, какво е смъртта, защо се дава живот на човека, след като завършва със смърт? Налегнат ли ни тези страшни въпроси, кой ще ни отговори на тях: дали европейският човек или Богочовекът?

Ако човек не си е задал тези съдбовни въпроси, бъдете сигурни, че още не е излязъл от животинския стадий, още не се е развил в човек. Ако някой счита, че стои по-високо от животните поради това, че разкошно се облича и храни, посочете му животните и растенията. Забележете, нима полският крин не е по-красиво облечен и от славния цар Соломон? Нима не е по-разкошно украсен и от Савската царица? Забележете, нима пчелата не се храни по-добре от всеки богаташ, тъй като се храни с цветя? А когато сериозно се вгледате в някои представители на нашата интелигенция, ще видите, че те още не са излязли от неорганичното състояние, понеже живеят с тяло и за тялото, заради този тленен глинен пашкул на душата.

Който веднъж сериозно се замисли по растовски над тайнственото същество, което се нарича човек, той трябва или като Растко с цялото си същество да повярва в Господа Христа, или да извърши самоубйство, неизбежно да извърши духовно самоубйство, а може би и физическо. Живеейки на съдбоносната граница на културите, нашият човек, сблъскал се със съдбовните въпроси, не може да се помири, докато решително не тръгне или по пътя на европейския човек, или по пътя на Богочовека. Какво го очаква на единия и какво на другия път? С какво завършва единия и с какво другия път? На какво се основава културата на европейския човек и на какво културата на Богочовека?

Европейската култура се основава на човека като на темел. С човека се изчерпва нейната програма и цел, нейните средства и съдържание. Хуманизмът е нейният главен архитект. Цялата е изградена върху софистическия принцип и критерий: човекът е мярка на всички неща, видими и невидими, и то европейският човек. Той е върховният създател и подател на ценностите. Истина е това, което той провъзгласи за истина; смисъл на живота е онова, което той провъзгласи за смисъл, добро и зло е онова, което той провъзгласи за добро и зло. Казано кратко и искрено: европейският човек е провъзгласил себе си за бог. Нима не сте забелязали, как безкрайно той обича да богува, да богува с науката и техниката, философията и културата, религията и политиката, изкуството и модата да бъде бог на всяка цена, макар с инквизиция и папизъм, макар с меч и огън, макар с троглодитство и човекоядство? Той с езика на своята хуманистично-позиптивистка наука е обявил няма Бог. И воден от тази логика той смело е извел заключението от това: тъй като няма Бог, тогава аз съм бог!

Европейскиятчовек нищо не обича така, както да се представя за бог, макар в тая вселена да е като мишка в капан. За да покаже и докаже, че е бог, той е обявил всички светове над нас за пусти, без Бог и без живи същества. Той на всяка цена иска да овладее природата, да я подчини на себе си, затова е организирал поход срещу природата и го е нарекъл култура. В него е впрегнал своята философия и наука, своята религия и етика, своята политика и техника. Успял е да излъска някое парче от повърхността на материята, но не я е преобразил. Борейки се с материята, човекът не е успял да я очовечи, но тя е успяла да го ограничи и направи повърхностен, да го сведе до материя. И той, обграден с нея, съзнава себе си като материя, само като материя.

Знаете ли кой е победил? Иронята. Защото културата е направила човека роб на материята, роб на предметите. Очевидна е истината: европейският човек робува на предметите, не властва над тях. Самозваният бог раболепно се покланя пред предметите, пред идолите, които сам е направил. В своя поход срещу всичко надприродно, той с придобивките на собствената си култура е заменил всички надматериални стремления: заменил е небето, заменил е душата, заменил е безсмъртието, заменил е вечността, заменил е живия и истинен Бог. Човекът провъзгласил културата за бог, тъй като Понеже на тази помрачена звезда той не може да издържи без бог, без какъвто и да е бог, макар бил той и лъжовен. Такава е мрачната ирония на така устроения човек.

Нима не забелязвате, че европейският човек в своята културомания е превърнал Европа въвфабрика за идоли? Почти всеки предмет на изкуството е станал идол. Нашето време е идолопоклонническо. Никой континент не е така наводнен с толкова идоли, както днешна Европа. Никъде няма такова преклонение пред предметите и никъде не се живее толкова за предметите и заради предметите както в Европа. Това е идолопоклонство от най-лошия вид, понеже това е преклонение пред пръстта. Кажете, нима човек не се кланя на червеникавата пръст, когато саможиво обича земното, пръстеното свое тяло и упорито твърди: тяло съм и само тяло? Кажете, нима европейският човек не се кланя на червеникавата глина, когато за свой идол провъзгласява класата или народа, или човечеството?

Няма съмнение, Европа не страда от атеизъм, а от политеизма; не страда от липса на богове, а от прекалено много богове. Изгубила истинския Бог, тя иска да удовлетвори глада си по Бога със създаването на множество лъжливи богове, идоли. Превърна науката и нейните хипотези в идоли; от религията и нейните представители също е създала идоли; от политиката и партиите пак е създала идоли; от модата и манекените отново са нейни идоли. А над всички тях, на трона на егоизма тя е поставила европейския човек, европейския Далай лама.

В своята същност европейската култура е овампирен фетишизъм, фетишизъм в европейско издание, в европейски костюм. "Чревоугодие за предмети" е характерна черта на европейския човек. Фетишистката метафизика на европейската култура практически се изразява с фетишистката етика. Старият езически фетишизъм се е отличавал с човекоядство. А нима новият европейски фетишизъм не людоедства, само че маскирано, културно ? Нима европейската култура чрез своята наука не е провъзгласила за главен принцип на живота борбата за съществуване? Какво е това, ако не призив за човекоядство? Това не означава ли: човече, бори се за съществуване с всички средства; ако трябва дори с човекоядство! Главното е да оцелееш! Как? Това не е под контрола на съвестта. Животът е кланница, в която по-силния има право да убие по-слабия. Нещо повече: по-слабите хора са материал за по-силните. Тъй като няма нито Бог, нито безсмъртие, тогава на човека всичко му е позволено заради оцеляването. Позволен е грехът, позволено е злото, позволено е престъплението. Позитивната наука е обявила: всичко, което става, става по природни закони. В природата господства законът на необходимостта като върховен закон. Той владее и над хората, и над техните мисли, чувства, стремежи, постъпки. Когато грешат, хората грешат по необходимост. Човече, ти не си виновен, дори за най-голямо твое престъпление не си виновен, защото всичко което вършиш, го вършиш по природна необходимост. Не се учудвайте! не може да съществува грях за човек, за когото не съществува Бог, тъй като грехът е грях пред Бога. Ако няма Бог, тогава няма ни грях,ни зло, ни престъпление.

Метафизическят нихилизъм на европейската култура, изразен в принципа "няма Бог", е трябвало да се появи като практически нхилизъм, чийто принцип е: няма грях, всичко е позволено! Обърнете внимание, със своятафилософия и наука, със своята техника и политика европейката култура систематично изтласква от човека всичко, безсмъртно и вечно, виртуозно парализира в него усещането за безсмъртие, смалява душата му, докато не я сведе до нула.

Трябва да се освободим от Бога това е явното или тайно желание на мнозина строители на европейската култура. Те работят за това чрез хуманизма и ренесанса, чрез русовския натурализъм, романтизъм и волунтаризъм, чрез парламентаризма и революционизма. А по-смелите от тях са създали лозунга: трябва да убем Бога! Най-накрая, най-последователният строител и най-искренният изповедник на европейската култура Ницше, от върха на човекоманиакалната пирамида на егоизма е обявил вестта: "Бог умря!"

Когато няма нито вечен Бог, нито безсмъртна душа, тогава няма нищо абсолютно, нищо ценно, тогава всичко е относително, всичко е преходно, всичко е смъртно. И наистина, абсолютните ценности са отхвърлени, а са се възцарили относителните. Няма съмнение, релативизмът е и логика, и природа, и душа на хуманизма. Айнщайновата теория на относителността е резултат на хуманизма и всички негови философски, научн, технически и политически разклонения. Но не само това: в крайна сметка хуманизмът не е нищо друго, освен нихилизъм.

Немският философ Карл Джоел така очертава кризата на европейския дух: "На нашия светоглед не му достига стремеж към цялостност и абсолютен смисъл. Липсва ни цялостност в убежденията, а най-голяма сила имат убежденията и вярванията. Нашият морал няма велики характери; нашата история няма личности, чрез които се изразява целия народ и цялото време в най-сбита форма. Не ни достига велика поезия, тъй като нашата фантазия, откъсната от световната цялостност, се хваща само за малкото, а в голямото само си играе, понеже нашата пезия вече не носи онова усещане на класиците за света, което е давало на техните стихове по-висш звук и на техните образи вътрешна необходимост. Имаме най-упойващата живопис на тона без мелодия, най-разкошния патос без етос, най-разнообразния инструментариум, илюстрация, режисура, най-веща техника без душа. Имаме най-атративен център, най-богата сцена, най-живо действие без герои, а с масовки и кукли. Имаме режисура като изкуство с най-силни ефекти, изкуство на явленията без същност. Имаме най-богат живот, но той няма мир и заобленост, вътрешна хармония, понеже не му достига цялостен смисъл, помиряване на човека и света. Така кризата на философията става криза на епохата."

Да, хуманизмът не е могъл да не се развие в нихилизъм. Нима може човек да не стане нихилист, когато не признава никаква абсолютна ценност? Ако следвате логиката докрая и вие ще трябва да дойдете до заключението, че релативизмът е баща на анархизма. Щом всчки същества са относителни, тогава нито едно от тях няма право да се налага над другите. Опита ли се, трябва да воюва до смърт. Щом всички ценности са относителни, какво право има която и да е от тях да се наложи като най-голяма и върховна? Въз основа на какво твоята истина, приятелю, измества моята, когато и едната, и другата са относителни? Щом в човешките светове няма нищо абсолютно, тогава не съществува нито йерархия на съществата, нито йерархия на ценностите; съществува само анархия.

И наистина, реалност над реалностите е, че нихилизмът и анархизмът са логичен завършек на европейската култура, неизбежна завършена форма на европейския хуманизъм и релативизъм. Хуманизмът неизбежно се изменя в атеизъм, преминава през анархизмът и завършва с нихилизъм. Ако някой днес е атеист, знай, че ако е последователен, утре ще бъде анархист, а вдругиден нихилист. А ако някой е нихилист, знай, че е стигнал до там от хуманизма през атеизма.

Какво остава от човека, когато душата се извади от тялото му? Труп. Какво от Европа, когато от нейното тяло се извади Бога? Труп. Когато са извадили Бога от вселената нима не е станала труп? Какво е човек, който отрича душата в себе си? Нищо друго, освен униформена глина, ходещ ковчег от глина. Резултатът е поразителен: влюбен в педметите, европейският човек най-накрая и сам е станал предмет. Личността е обезценена и унищожена, останал е човек-предмет. Няма го целият, безсмъртният, боголик човек, а само отломъци, телесната черупка на човека, от която е изгонен безсмъртният дух. Наистина, черупката е изгладена, полирана, но въпреки всичко е черупка. Европейската култура е лишила човека от душа, овеществила го е и го е механизирала. Тя е като чудовищна машина, която погълща хора и ги преработва в предмети. Финалът е затрогващо тъжен и потресаващо трагичен - човекът става бездушен предмет сред бездушни предмети.

Такава е в общи линии културата на европейския човек. А каква е богочовешката култура? На какво почива тя? Тя цялата почива на личността на Богочовека Христа. Бог е станал човек, за да издигне човека до Бога. Това е началото и краят, между които се движи православната християнска култура. Нейният девиз е: Богочовекът във всичко да бъде пръв, да бъде всичко във всичко. Не само Бог, нито само човек, а Богочовек. Тук е олицетворено и осъществено най-тясното единство на Бога с човека. Пълнота и съвършенство на своята личност човек постига чрез съединение с Богочовека. Богочовечеството е единствената категория, чрез която се проявява цялата многостранна дейност на православната култура. Започва се от Богочовека и се завършва с идеален, обогочовечен човек. В центъра на света стои Богочовекът Христос. Той е ос, около която се движи целия свят- и видимия и невидимия. Той е тайнствен център за душата, към който гравитират всички души, гладни за вечната Истина и Живот. Той е извор на всички творчески сили на християнската култура. Тук Бог работи, човекът сътрудничи. Бог твори с човека, човекът твори с Бога; установява се Божие творчество, и то се установява чрез човека. Заради това човек изнася от себе си всичко, което е божествено, прилага го на практика, превръща го в творчество, в живот. В това творчество всичко, което е божествено не само у човека, но и в света, намира свой израз, всичко, което е божествено работи, всичко, което е човешко сътрудничи. Но за да сътрудничи човек успешно на Бога, трябва да привикне да мисли с Бога, да чувства с Бога, да живее с Бога, да действа с Бога. А това ни разкрива целта на християнската култура.

Каква е тя? Целта й е да внесе и осъществи у човека и в света около човека колкото може повече от божественото. Поради това християнската култура е култ към Христа Бога, служение на Христа Бога. В действителност християнската култура е непрекъснато служение на Христа Бога, непрекъснато богослужение: човекът служи на Бога чрез себе си и чрез всички твари около себе си;постоянно прилага Божието в своята работа, във всяко свое творчество; събужда всичко, което е божествено в природата, така че цялата природа да служи на Бога, предвождана от христолюбивия човек.По този начин всички твари да могат да участват във всеобщото богослужение. Понеже природата се подчинява на човека, който служи на Бог.

Богочовешката култура преобразява вътрешността на човека. Промяната става от вътрешното към външното - първо душата после тялото.Тялото е близнак на душата, който чрез душата живее, движи се и съществува. Изтръгнете от него душата; какво остава, ако не миризлив труп? Богочовекът преобразява най-напред душата, след това и тялото. Преобразената душа преобразява тялото, преобразява материята.

Целта на богочовешката култура е да преобрази не само човека и човечеството, но чрез тях и цялата природа. Но как се постига тази цел? Единствено с богочовешки средства. А това са евангелските добродетели: вяра и любов, надежда и молитва, пост и смирение, кротост и милостивост, боголюбие и братолюбие. С практикуването на тези добродетели се изгражда богочовешката култура. Упражнявайки тия добродетели, човек преобразява душата си от грозна в красива, от мрачна в светла, от грешна в свята, от тъмнолика в христолика. И тялото се превръща в рамка, в която поставя христоликата си душа.

Чрез упражнението в евангелските добродетели, човек придобива власт над себе си и над природата около себе си. Изгонвайки греха от себе си и от света, човек изгонва и дивата и разрушителна сила, напълно преобразява и себе си, и света, усмирява природата и в себе си, и около себе си. Светителите са най-добър пример за това: освещавайки, преобразявайки себе си с практикуването на евангелските добродетели, те освещават, преобразяват и природата около себе си. Многобройни са светителите, на които са служил дивите зверове, които със самата си поява са усмирявали лъвове, мечки и вълци. Тяхното общуване с природата е молитвено, благо, кротко, милостиво, нежно, не грубо, не сурово, не неприятелско, не диво.

Не външното, насилствено, механично натрапване, а вътрешното, доброволното, лично усвояване на Господа Христа с непрекъснатото практикуване на християнските добродетели осъществяват царството Божие в душите, осъществяват православната култура. Понеже царството Божие не идва по външни, видими пътища, но по вътрешни, духовни, невидими. "То няма да дойде забелязано е обявил Спасителя. И няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е" (Лук. 17, 20-21), вътре в душата, сътворена от Бога и боголика, в душата, осветена с дух Светий. Тъй като "царството Божие е правда и мир и радост в Духа Светаго" (Рим. 14,17). Да, в Духа Светаго, не в духа човешки. То може да бъде в духа човешки дотолкова, доколкото човек изпълни себе си с Духа Светаго чрез евангелските добродетели. Затова първата и най-голяма заповед на християнската култура е: "Първом търсете царството на Бога и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде." (Мат. 6: 33), т.е. ще ви се придаде всичко, което ви е потребно за поддържането на телесния живот: храна, облекло, жилище. Всичко това е само добавка към царството Божие. А културата на Запада търси най-напред тази прибавка. В това е нейното езичество, защото според думите на Спасителя, езичниците търсят най-напред тази добавка. В това е тейния трагизъм, тъй като е похабила душата, грижейки се за предметите. А безгрешният Господ е казал веднъж завинаги: "не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете... Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и неговата правда, и всичко това ще ви се придаде." (Мат. 6:25; 33-33; Лук. 12: 22-31)

Огромен е списъкът от нуждите, които съвременният човек жадно измисля. И за да задоволяват многобройните си безмислени потребности, хората са превърнали тази златна Божия звезда (т.е. земята б.пр.) в кланица. А човеколюбивият Господ отдавна е открил това, което "единствено е потребно" на всеки човек и на цялото човечество. Кое е то? Богочовека Христос и всичко, което Той ноия със Себе си: Божията истина, Божията правда, Божията любов, Божията доброта, Божията святост, Божията безсмъртност, Божията вечност - всички Божии съвършенства. Ето, това е "единственото потребно" на човека и човечеството, а всички останали потребности, сравнени с него, са почти ненужни.

Когато човек истински сериозно се замисли над тайната на своя живот и света около себе си, тогава трябва да дойде до заключението, че потребност над потребностите е да се отрече от всички потребности и решително да тръгне след Господа Христа, да тръгне и се съедини с Него чрез упражняването на евангелските подвизи. Не направи ли това, човек остава духовно безплоден, бежизнен; душата му се изсушава, разпилява, разпада и той постепенно умира, докато накрая не умре напълно. Защото божествените уста са изрекли: "Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките, който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод, защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят (Йоан 15: 4-6).

Само чрез духовно органично единство с Богочовека Христос човек може да продължи живота си в живот вечен и своето същество в същество вечно. Човекът на богочовешката култура никога не е сам: когато мисли, той мисли с Христос ; когато работи, той работи с Христос; когато чувства, той чувства с Христос. С една дума: той непрестанно живее с Христа Бога. Защото какво е човек без Бога? В началото получовек, а накрая нечовек. Единствено в Богочовека човек намира пълнотата и съвършенството на своето същество, намира своя оригинал, своята безконечност и безкрайност, своята безсмъртност и вечност, своята абсолютна стойност. Господ Иисус единствен между човеците и между съществата е прогласил човешката душа за най-голяма ценност във всички светове, горни и долни. "Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?" (Мат. 16:26)

Всички слънца и звезди не струват колкото една душа. Похаби ли човек душата си в пороци и грехове, не ще може да я откупи, макар да стане господар на всички слънчеви системи... Тук на човека е оставен един изход, само един, и няма друг. Ето го: Богочовекът Христос е единственото осигуряване на човешката душа, осигуряване за безсмъртност и вечност. С предметите душата не се осигурява, но се поробва. Богочовекът освобождава човека от тиранията на предметите. Над Христовия човек нещата нямат власт, а той властва над тях. Той определя истинската им цена, защото ги премерва с Христова оценка. А тъй като спред Христос човешката душа има несравнено по-голяма стойност от всички същества и неща, то Христовият човек посвещава цялата си грижа и внимание на душата. Християнската култура преди всичко е култура на душата.

Човек е велик единствено с Бога това е мотото на богочовешката култура. Без Бога човек не е нищо друго, освен седемдесет килограма кървава глина. Какво са хората без Бога, ако не гроб до гроб? Европейският човек е осъдил на смърт и Бога, и душата. С това не е ли осъдил и самия себе си на смърт, от която няма възкресение? Сведете икрено и безпристрастно баланса на европейската философия, наука, политика, култура, цивилизация и вие ще видите, че те са убили у европейския човек Бога и безсмъртието на душата. Но ако сериозно се вгледате в трагизма на човешката история, вие ще трябва да видте, че богоубийството винаги завършва със самоубийство. Спомнете си за Юда. Той първо е убил Бога, а след това унищожил себе си. Това е неизбежен закон, който владее в историята на тая планета.

Сградата на европейската култура, зидана без Христа, ще трябва да се разруши, предсказва преди 90 години далновидният Достоевски и Гогол преди 100 години... И пред очите ни се сбъдватпредсказанията на славянските пророци. Десет века е зидана европейската вавилонска кула и на нас ни се пада трагичното видение: съзидана е огромна... нула! Настъпила е всеобща бъркотия: човек човека не разбира, душа душата не разбира, народ народа не разбира. Възстанал е човек против човек и царство против царство, и народ срещу народ, па дори и континент срещу континент.

Европейският човек е дошъл до своето съдбоносно главозамайване.Той е повел към върха на своята вавилонска кула свръхчовека и искал с него да завърши своето здание, ала свръхчовекът полудял под самия връх и се сгромолясал от кулата, а и кулата след него се троши и ломи чрез войни и революции. Homo europaeicus трябва да полудее на края на своята култура. Богоубиецът трябва да стане самоубиец. Wille zur Macht (т.е. волята за власт основна категория във философията на Нищше и неговия свръхчовек б.пр.) се е превърнало в Wille zur Nacht (желание за нощ б.пр.). Нощ, тежка нощ е легнала над Европа. Нейните идоли се рушат и не е далеч денят, когато няма да остане камък върху камък от европейската култура, която е изграждала градове, а е разрушавала души, която е обожествявала тварите, а е отхвърляла Твореца.

Влюбен в Европа, руският мислител Херцен дълго живял там, но преди 90 години, в края на живота си, писал:

"Достъчно дълго проучвахме проядения от червеи организъм на Европа; във всички слоеве видяхме пръста на смъртта... Европа се приближава към страшен катаклизъм... политическите революции се рушат под терора на своята немощ; те са извършили велики дела, но не са изпълнили задачата си, разрушили са вярата, а не са осъществили свободата; разпалвали са в сърцата желания, които не са били в състояние да изпълнят... Аз съм първият, който бледнея и се боя от тъмната нощ, която настъпва... Сбогом умиращ свят, сбогом Европа!..."

Пусто е небето, защото Го няма Бога на него; пуста е земята, понеже ги няма безсмъртните души; европейската култура е превърнала робите си в гробове. И тя самата е станала гроб. "Аз искам да отида в Европа, заявява Достоевски, и зная, че отивам при гроб..."

Преди Първата световна война краха на Европа са предусещали и предсказвали само тъжните славянски пророци. След войната това виждат и усещат и някои европейци. Най-смелият и най-искреният между тях несъмнено е Шпенглер, който развълнува света с потресаващата си книга: Untergang des Abendlandes ("Залезът на Запада"). В нея, с всичките средства, които му предлага европейската наука, философия, политика, техника, изкуство, религия, той показва и доказва, че Западът залязва. От Първата световна война Европа се намира в предсмъртна агония. Западната или фаустовската култура, според Шпенглер, е започнала в десети век след Христа, а сега се разпада, докато изчезне напълно в края на двадесет и втори век. След европейската култура, разсъждава Шпенглер, настъпва културата на Достоевски, културата на Православието.

Чрез всичките си културни изобретения европейският човек изведнъж умира. Влюбеността на европейското човечество в себе си е гробницата, от която то не иска и затова не може да възкръсне; влюбеността в собствения разум е кобната страст, която го опустошава. Единственото спасение е Христос, твърди Гогол. "Ала светът, осеян с милиони бляскави предмети, които разсейват мислите му, няма сили да се срещне непосредствено с Христа."

Европейският тип човек е в безизходица пред основните проблеми на живота; Богочовекът ги е решил всички. Европеецът е решил проблема на живота с нихилизма; Богочовекът с вечния живот. За европейския дарвино-фаустовски човек главното в живота е самосъхранението; за Христовия човек самопожертвованието. Първият казва: жертвай другите за себе си, а вторият: жертвай себе си за другите!... Европеецът не е открил проблемът на смъртта; Богочовекът го е решил с възкресението.

С кого ще вървим с европейския човек или с Богочовека? Тръгнем ли с първия, ще се превърнем в мимолетен молец; тръгнем ли с Втория, ще се претворим в безсмъртен творец на богочовешката култура. Практикувайки евангелските добродетели, човекът става непреходен и вечен. Господа, вие продължавате святото дело на светиите, вие осъществявате православната култура, вие изграждате, украсявате, обезсмъртявате и своята душа, и душата на нашия народ. Знаете ли кога? Когато истински вярвате в Господа Христа, когато истински Го обичате, когато истински Му се молите, когато постите, когато правите милостиня, когато изгонвате греховете от себе си, когато истински обичате своя народ, когато благославяте ония, които ви кълнат, когато правите добро на ония, които ви мразят, когато се молите Богу за ония, които ви гонят. С една дума, когато изпълнявате Евангелието Христово.

Знаете ли какво значи да си православен? Това значи непрестанно да се бориш със страстите и греховете у себе си и в света. Бедността се бори със сребролюбието;постът и молитвата се борят с похотта; кротостта се борис гнева; с гордостта се бори смирението; със смъртта се бори безсмъртието. Когато мислиш с чиста и свята мисъл, знай, че осъществяваш християнската култура. Всяко твое благородно чувство, всяко твое евангелско дело, всяко твое добро желание е строител на християнската култура. Свети Сава у нас е най-големият строител на богочовешката, православна култура, понеже двадесет години на Света Гора е преобразявал душата си с евангелски подвизи, и така е превърнал себе си в най-великата, най-безсмъртната и най-завладяващата личност в историята на нашия народ. Той е прокарал за душите ни път от смъртта към безсмъртието, от временното към вечността. Той е повел душата си по пътя на богочовешката, на православната култура.

Няма съмнение, че принципите и силите на европейската култура и цивилизация са христоборчески. Типът на европейския човек се е изграждал дълго, за да може накрая да замени Богочовека Христос със своята философия и наука, със своята политика и техника, със своята религия и етика. Европа си е послужила с Христос "само като мост от некултурното към културното варварство, т.е. от не грамотно варварство във грамотно " (Епископ Николай: "Речи о свечовеку", стр. 334).

Човече, sei stolz und glulcklich, т.е. бъди горд и щастлив наставлява европееца завършителят на европейската култура Ницше. Смирись, гордый человек!, т.е. смири се, горди човече! съветва славянския човек изразителят на православната култура Достоевски. Смири се горди човече, смири се пред вечната Христова истина и правда!

Моите заключения за европейската култура са много песимистични. Но нека това не ви учудва, защото говоря за най-катастрофалния период от човешката история- за апокалипсиса на Европа, чиито действия рушат нейното тяло и нейния дух. Без съмнение цяла Европа е минирана с противоречия, които ако не се разрешат, могат скоро да експлодират и резултатът да бъде унищожението на европейската култура.

Поставени на опасната граница между две култури, нашите души са изправени пред въпроса: Кого да изберем - европейския човек, или Богочовека? От отговора зависи съдбата на нашата народна душа сега и във вечността. Ако изберете Богочовека тогава душата на народ ни ще се озари от незалязваща светлина, е от преходна тя ще стане непреходна; ще се превърне от неславна в славна, от смъртна в безсмъртна, от временна във вечна, от човешка в богочовешка. Изберете ли Него, какво може да ви стори човек? Какво е смъртта? "Смърте, къде ти е жилото? Аде, къде ти е победата?" Изберете ли Него, вие ще застанете сред безсмъртните, сред големите и велики християни, сред главните строители на православната богочовешка култура: свети Сава Сръбски и свети Сергий руски, свети Лесновски ,св. Прохор Пшински, св. Иоан Рилски, свети Серафим Саровски и останалите безсмъртни християни. А когато сте с тях и с техния всепобеждаващ Господ Христос, тогава никой не ще може да ви победи нито в този, нито на онзи свят. Тогава ще бъдете непобедими победители на всичк бойни полета, във всички светове...




4. Християнска философия на обществото
Бел.прев.Тук не става дума, че обществото е механична съвкупност от отделните индивиди, и проблемите му са сбор от индивидуалните проблеми, а че според християнската философия на обществото основните социални проблеми са и основни проблеми на личността, т.е. това са проблемите за истината, смисъла на живота, смъртта, доброто и злото и т.н. (вж. малко по-надолу). Това много ясно би могло да се види в историята на православните християнски държави. В новото време обаче, включително и в тези държави, на преден план застават други проблеми, считани за основни, поради промяната в индивидуалния и обществения светоглед, тяхното материализиране и хуманизиране (=обезверяване). Но според християнската философия на обществото и сега основните проблем си остават същите и за да се хармонизира обществения живот, трябва да се решават тъкмо те, а не някакви други, които са второстепенни, но за съвременността изглеждат основни за материалното задоволяване, за човешките права и т.н.

Ако европейския континент остане забележителен с нещо в исторята на тази планета, то вероятно ще е с това, че умее да измисля многобройни проблеми, а не е в състояние да реши нито в полза на човешкия род. Тук спадат, на първо място, така наречените социални проблеми. Решаването им е станало мания почти на всички европейци. Нозадайте си въпроса: кой ги решава без огън и меч, без инквизиция и клади? Европейският човек стои объркан и смутен пред социалните проблеми, както и пред проблемите на човека. Защо? Защото проблемите на обществото, като се сведат до основните си елементи, са проблеми на личността, само че умножени по броя на всички индивиди, които съставляват обществото.

Човек, заради това, че е човек, е член на социалната общност и внася в нея своето психофизическо съдържание и проблематика. Но проблематиката на човека и човечеството в основата си е една и съща. Проблемите за истината и правдата, живота и смъртта, доброто и злото, безсмъртието и вечността, небето и земята измъчат, както човека, така и човечеството. Но преди всичко човек като индивид и след това човечеството като колектив. Логически се достига до заключението, че който е решил проблема за човека, решил е и проблема за обществото и то за всяко общество, от най-малобройното до най-многобройното, от семейството до цялото човечеството.

При решаването на проблема за човека и на проблема за обществото по хуманистичен начин в Европа се изпада в две крайности: или човекът е недооценяван, малтретиран, незабелязван, отхвърлян за сметка на обществото, или обществото за сметка на човека. А на нас ни се иска пълна правда и за човека, и за обществото. Правда, която винаги би поддържала равновесие между божествените ценности по отношение на човека и обществените непреходни ценности. На нас ни се иска общество, в което ще се съхрани божествената независимост и божественото величие на човешката личност; в което човек няма да бъде подценен, обезобразен, механизиран, роботизиран нито за сметка на класата, на нацията, държавата, културата, цивилизацията, науката, религията. На нас ни се иска общество, в което личността и обществото се допълват, поддържат, растат едно чрез друго и се усъвършенстват едно чрез друго; общество, в което всеки е духовно съединен с всички и всички с всеки, в което всеки живее чрез всички, с помощта на всички, но и всички живеят чрез всеки и с помощта на всеки. А това означава,че на нас ни се иска общество, което само по себе си представлява и е един организъм, едно тяло, а членовете на това общество са органично свързани помежду си: ти си око, той ръка, аз крак, но нито един не може да каже на другия: не ми трябваш, мога и без тебе. За да работи, на ръката й е потребно окото, за да я води и краката, за да я носят; също така и окото, за да вижда, му е потребна ръката, за да го храни и краката, за да го носят, и пак, за да ходят, на краката им е потребно окото да ги води и ръката, за да им сътрудничи. В организма на обществото всички сме органични частици, големи и малки, видими и невидими, ала частици, които живеят една с друга и с помощта на другата всеки сътрудничи на всички и на всеки. Както и тялото: за да расте един косъм на главата, му сътрудничи цялото тяло, но и косъмът със своята особена функция е потребен на тялото, защото пази главата и е мъдър проводник на потта. Разгледайте човешкото тяло. В него имаме най-добрия пример за общество, другарство, сътрудничество, симбиоза, служене на другия, ближния: всяка частица служи на всички, и всички на всяка; на малкия пръст на ръката му служи така финия орган окото, и още по-финия мозъкът, но и пръста служи на окото и мозъка. Колкото по-важен е органът в тялото, толкова по-отговорна работа върши и е слуга на всичко, което в тялото е по-малко от него. Сърцето е най-важният орган в тялото, ала и най-големия слуга на тялото; то непрекъснато служи на всяка молекула поотделно и на цялото тяло заедно.

Не се чудете на това, така е устроено тялото: това, което е по-висше в него, затова е по-висше, за да служи на по-малкото от себе си. Нима не виждате: смирението е главната добродетел, която регулира всички отношения в човешкото тяло: онова, което е по-голямо се смирява пред по-малкото, като му служи; а онова, което е най-голямо най-много се смирява! Така и в нашето въображаемо, идеално общество: по-големият служи на по-малкия, ученият на неукия, мъдрият на простия, богатият на бедния; най-големият е най-голям защото е доброволен слуга на всички. Всичко е по онзи и природен, и божествен закон на Богочовека: "Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга. И който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде слуга." (Мат. 20, 26-27). Защо, защо? Затуй, защото това е закон и за най-съвършения човек, Богочовека Христос, Който "не е дошъл да Му служат, но да послужи." (Мат. 20:28). Наистина, нима има по-голям слуга на човешкия род от кроткия Богочовек? "Аз съм сред вас като слуга", заявава Той на своите последователи, като ваш слуга, който ви служи смирено, учи ви на Божествена Истина, божествена Правда, божествена Любов, Божествена Доброта, Божествена Сила, за да знаете как бихте могли да преодолеете греха, злото и смъртта, и да станете божествено добри, безсмъртни и вечни." Не само като въплътен човек, но и като Бог слово Той непрестанно служи на човеците чрез слънцето, чрез въздуха, чрез светлината, чрез цялата пррода, чрез цялата вселена, служи им постоянно и смирено, само за да ги научи на този върховно космически и върховно-природен божествен закон: по-голямото да служи на по-малкото, и то с радост и благост. Затова и Неговите Богочовешки уста са изрекли този закон следното: "Най-големият между вас нека ви бъде слуга, защото който се възвисява ще се смири, а който се смирява ще се възвиси." (Лук. 22:27) Всъщност цялото Богочовешко Евангелие, от началото до края, не е друго, освен съвършена илюстрация и неопровержимо доказателство на този космически божествен закон, или по-точно, всезакон.

Господа, не ви ли се струва, че по този евангелски всезакон богочовекът решава в същото време идеално и реално и проблема за човека, и проблема за човечеството, и проблема за личността, и проблема за обществото? Защото и човека, и човечеството, и личността, и обществото са не само от един и същ психофизичен материал, но и една и съща цел, една и съща целесъобразност прониква всичко, струи през всичко, което съставлява тяхната същност. Акопът тяхната цел не е същата, тогава между тях зее непреодолима пропаст и тях ги разкъсват непримирими противоречия. Само единството на целта прави възможно идеалното решаване на проблема за човека и проблема за човечеството; на проблема за личността и проблема за обществото. Но какво цел? Навярно не някаква временна, опортюнистична, конюнктурна, утилитарна, но непреходна, безсмъртна, съдбовна цел, която съпровожда човешкото същество през всички светове, в които то се движи. Това е онази безсмъртна цел, която Богочовекът е поставил, черпейки я из боголиката същност на човешката природа. В какво се състои тази цел? Ето в какво: да бъде въплетен Бога с всички Свои божествени съвършенства в човека и човечеството, в личността и обществото.

Нима е възможно това? Възможно е по две неопровержими причини: първо, защото човек е боголико същество; второ, защото Бог Логос се е въплътил в човека и като Богочовек е показал как божествено-идеално е съвършен и човешки-реално е природен човекът, в който се е въплътил бог с всички свои божествени съвършенства. И още нещо: Богочовекът е донесъл и раздава на човеците божествени добродетели и сили, та всеки човек, ако иска, може максимално да въплъти в себе си Бога и божествените съвършенства. Осъществявайки тая цел, хората се претворяват в безсмъртни същества и стават членове на безсмъртното Богочовешко същество: богочовечеството. Както от човека логично и естествено излиза и се развива човечеството, така от Богочовека също логично и естествено излиза и се развива богочовечеството. В това Богочовешко общество хората живеят и се държат като безсмъртни същества, и то по евангелските закони, които важат и в тоз, и в оня свят. А това единствено на тая планета общество на истински безсмъртни и истински богоносци, и ония, които поне се трудят да станат такива, не е нищо друго, освен Богочовешкото Негово тяло светата Негова Църква...

Успокойте се, вече се намираме в светилището на християнската философия за обществото. Това е ново, богочовешко общество, което ни най-малко не прилича на ония, които ви предлага като теория или практика хуманистичната социология на европейския човек. В това богочовешко общество всичко е сведено до животворната личност на Богочовека Христос. Той е най-висша ценност и най-висша драгоценност. Всички останали ценности и индивидуални, и социални произлизат от нея като лъчи от слънце. Не бива да се мамим християнството е христянство само като Богочовешко. В това е неговото изключително значение и ценност, неговата сила. Господ Христос установи като Църква Самия Себе Си, Своята Богочовешка личност. Поради това Църквата може да бъде само богочовешка и в Богочовека. Богочовекът е същина, цел и смисъл, висша ценност на Църквата. Или по-точно, Църквата е не друго, а Богочовека Христос продължен във всички векове. Богочовекът е Глава на тялото на Църквата, единствената Глава. Тялото на Църквата расте с Него в безкрайността на божествения живот; расте с Божий растеж, според мярката на Богочовешката пълнота, защото всичко чрез Него и за Него се създава. С божествената Си сила, Той води тайнствено всички членове на Църквата към обогочовечаване, защото това е смисълът и целта на съществуването на Църквата - с богочовешка вяра и подвизи всички да бъдат доведени до мярката и ръста на Христовото съвършенство, всички да бъдат обогочовечени...

Вие чувствате, аз говоря за православната Църква. Каква е нейната същност? Богочовекът Христос. Затова всичко християнско има богочовешки характер - и съзнанието, и усещанията, и волята, и мисленето, и животът, и обществото. Бог във всичко е на първо място, човекът на второ; Бог води, човекът е воден; Бог работи, човекът сътрудничи. И то не някой трансцендентен, абстрактен, измислен Бог, но Бог от най-непосредствената историческа действителност, Бог, който е станал Човек, живял е в категориите на нашия човешки живот, и във всичко се е показал абсолютно безгрешен, абсолютно свят, абсолютно добър, абсолютно мъдър, абсолютно праведен, абсолютно истинен. Той е станал човек, оставайки Бог, за да даде като Бог на човешката природа божествена сила, която би довела хората до най-тясно богочовешко единство с Бога. И Неговата божествена сила непрестанно действа в Богочовешкото Му тяло Църквата, съединявайки хората с Бога чрез благодатен и свят живот. Защото Църквата е чуден богочовешки организъм, в който чрез сътрудничеството на Божията благодат и свободната дейност на човека се обезсмъртява, обогочовечава всичко, което е човешко, всичко освен греха. В Богочовешкия организъм - Църквата, всеки вярващ е жива клетка, която става съставна част на този организъм и живее с неговата животворна богочовешка сила. Защото според православното разбиране да си член на Църквата означава да се съвъплътиш с Богочовека Христос, да станеш органична част от Тялото Му, с една дума, да обогочовечиш изцяло своята човешка личност.

Господа, това са основните принципи на християнската философия за обществото - във всичко и навсякъде Църквата първо е богочовешки организъм, а след това богочовешка организация. От това логично произтича и нейната богочовешка дейност в света: всичко Богочовешко да се въплъти в човека и в човечеството да се въплъти любовта Христова, правдата Христова, добротата Христова, мъдростта Христова, смирението Христово, въобще всички Христови добродетели. Защото чрез тях Христос се вселява в човека и се въплътява в него. Такъв човек живее с Христа, мисли с Христа, чувства с Христа, работи с Христа. От къде има тази сила? От самия Христос. По думите на св. апостол Павел: "Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява." (Филип. 4,13). Човекът с истинска вяра, живеейки в богочовешкия организъм Църквата, живее винаги в единство "с всички светии" (Ефес. 3,18), които тайнствено му помагат в изпълняването на евангелските заповеди. Затова истинският член на Църквата живо усеща, че има една вяра с Апостолите, Мъчениците и Светителите от всички времена, че те са вечно живи и че всички те са проникнати от една и съща богочовешка сила, един и същи богочовешки живот, една и съща богочовешка истина. В Църквата миналото е винаги и настояще, защото Богочовекът Христос, Който е един и същи вчера, днес и во веки, живее със Своето Богочовешко тяло, със същата истина, същата святост, същата доброта, същия живот. Затова човек с истинска вяра никога не е сам, но винаги е в обществото на всички свети членове на Църквата. И когато обмисля някоя мисъл, той я обмисля със страх и молитвен трепет, защото знае, че в това по тайнствен начин участват всички Светители. Православните затова са православни, защото непрекъснато имат усещането за богочовешка съборност, съгрявайки го и пазейки го с молитва и смирение. Те нкога не проповядват от себе си, никога не се хвалят с човека; никога не остават при голата човечност; никога не въздигат в идол хуманизма. По всичките си пътища те изповядват и проповядват Богочовека, не човека. Техният ръководен принцип е, че богочовешките цели се осъществяват само с богочовешки средства, евангелските цели се постигат само по евангелски пътища. Господ Иисус Христос е и Истината, и Пътят: не само Истина, но и Път, Път, по който единствено се стига до Истината. Ако човек отстъпи от богочовешкия начин на действие, неминуемо отстъпва и от богочовешката идея, отстъпва от Богочовека Христос.

В Западна Европа християнството постепенно се е превърнало в хуманизъм. Дълго и упорито Богочовекът бил смаляван, преиначаван, ограничаван и най-накрая превърнат в човек в непогрешимия човек в Рим, и в също така непогрешимия човек в Лондон и Берлин. Така е възникнал папизмът, който си присвоява всичко Христово; и протестантизмът, който не търси нищо Христово. И папизмът, и протестантизмът поставят на мястото на Богочовека човека като най-висша ценност и най-висш критерий. Изопачен е Богочовекът, Неговото дело и Неговото учение. Дълго и упорито се е трудил папизмът докато замени Богочовека с човека. В догмата за непогрешимостта на папата един човек, Богочовекът завинаги е заменен с преходния "непогрешим" човек. Защото този догмат провъзгласява папата не само за нещо по-висше от човека, но и от светите Апостоли, от светите Отци, от светите Вселенски събори.

С това отстъпление от Богочовека, от вселенската Църква като Богочовешки организъм папизмът е надминал Лутер, създателя на протестантизма. Всъщност, първият, радикален протест в името на хуманизма срещу Богочовека Христа и Неговия Богочовешки организъм, Църквата, трябва да търсим в папизма, а не в лутеранството. Папизмът е наистниа първият и най-стар протестантизъм.

Не бива да се лъжем, папизмът е и най-радикалният протестантизъм, защото е пренесъл основата на християнството от вечния Богочовек върху преходния човек. И е издигнал това в главен догмат, а това означава в главна истина, в главна ценност, в главно мерило за всичко.

Протестантите само са приели този догмат в неговата същност и са го развили в ужасяващи размери и детайли. Всъщност, протестантизмът не е нищо друго освен радикално осъществен папизъм. Защото в протестантизма основният принцип на папизма е приложен в живота на всеки човек поотделно. По примера на непогрешимия папа в Рим, всеки протестант е нов непогрешим човек, понеже претендира за лична непогрешимост по въпросите на вярата. Може да се каже: протестантизмът е вулгаризиран папизъм, но лишен от мистика, авторитет и власт. Свеждането на християнството и всички негови богочовешки истини до човека превръща западното християнство в хуманизъм. Това може да изглежда парадоксално, но е вярно в своята неопровержима и неотменима историческа реалност. Защото западното християнство в същността си е най-решителният хуманизъм, понеже е обявило човека за непогрешим, а богочовешката религия е превърнало в хуманистична. А че това е така говори фактът, че Богочовекът е изтласкан на небето, а на Неговото празно място на земята е поставен заместник, Vicarius Christi папата. Каква трагична нелогичност - на вездесъщия Бог и Господ Христос да се поставя заместник! Ала тази нелогичност се е въплътила в живота на западното християнство - Църквата е превърната в държава, папата е станал владетел, владиците са прогласени за князе, свещениците са станали водачи на клерикални партии, вярващите са прогласени за папски поданици, Евангелието е заменено с ватикански сборници от канонично право, евангелска етика и методиката на любовта са заменени с казуистика, йезуистика и "света" инквизиция. А това значи систематично отклоняване, унищожаване на всичко, което не се покланя на папата, та дори и насилствено обръщане в папската вяра и изгаряне на грешниците за слава на кроткия и благ Господ Иисус!

Господа, тези факти сами се сливат в неопровержимо заключение - на Запад няма Църква, няма Го Богочовека, затова и няма истинско богочовешко общество, общество, в което човек за човека е безсмъртен брат и вечен събрат. Всъщност хуманистичното християнство е най-отявленият протест и въстание срещу Богочовека Христос и всички евангелски, богочовешки ценности и стойности. Оттук лъха любимият стремеж на европейския човек да сведе всичко до човека като основна ценност и основна мярка. А зад всичко това стои един идол - Menschliches fllyumenschliches.12 Сведено до хуманизъм християнството без съмнение е опростено, но в същото време е и опорочено. Тъй като е извършено "приравняване" на християнството с хуманизма, днес тук-там в Европа се появяват мисли за връщане на Богочовека Христос. Призивите на отделни хора в протестантскя свят: "Zuruk zum Jesus! Back to Jesus!" са само немощни гласове в тъмната нощ на хуманистичното християнство, което е изоставило богочовешките ценности и стойности и сега се свива отчаяно и немощно. А из дълбините на вековете отекват горчивите думи на натъжения пророк Йеремия: "Проклет човека, който се уповава на човек!" (...)

В широка историческа перспектива западният догмат за непогрешимостта на човека не е друго, освен опит да се съживи и увековечи умиращият хуманизъм. Това е последната трансформация и прослава на хуманизма. След рационалистичното просвещение на 18 век и късогледия позитивизъм на 19 век, на европейския хуманизъм не му остава нищо друго, освен да се разпадне от безсилие и противоречия. Но точно в този трагичен момент на помощ се притекъл религиозният хуманизъм, който със своя догмат за непогрешимостта на човека е спасил европейския хуманизъм от безмилостна смърт. Но и догматизиран, западният християнски хуманизъм не е могъл да удържи в едно всички пагубни противоречия в европейския хуманизъм, които се стремят към едно - да изгонят Богочовека от земята на небето. Защото за хуманизма главното и най-важното е човекът да бъде най-висша ценност и най-висша мярка. Именно човекът, а не Богочовекът.

Господа, според нашето православно разбиране и съзнание християнството е християнство само с Богочовека, с Неговото богочовешко учение и богочовешки начин на действие. Това е основна истина, с която не могат да се правят никакви компромиси. Само като Богочовек Христос е най-висша ценност и най-висша мярка. Трябва да бъдем искрени и последователни докрай - ако Христос не е Богочовек, тогава Той би бил най-безочливият лъжец, тъй като обявява Себе Си за Бог и Господ. Ала евангелската историческа действителност неопровержимо доказва, че Иисус Христос е по всичко и във всичко съвършен Богочовек. Поради това не можеш да бъдеш християнин без да вярваш в Христа като Богочовек и в Църквата като Негово Богочовешко тяло, Църквата, в която Той е оставил цялата Своя чудна Личност. Спасителната и живоносна сила на Христовата Църква се състои във вечно живата и вездесъща Личност на Богочовека. Всяка замяна на Богочовека с какъвто и да е човек и всяко избиране от християнството само на онова, което се харесва на индивидуалния човешки вкус и разум, превръща християнството в повърхностен и безсмислен хуманизъм. Изключителната важност на храстиянството за човешкия род се състои в неговата животворна и неизменна боговечност, с която то осмисля човечността въобще, като я превежда от мрака на небитието в светлината на Всебитието. Единствено със своята богочовешка сила християнството е сол на земята, сол, която пази човека да не изтлее в греха и злото. Разпилее ли се в разни хуманизми, християнството става блудкаво, безвкусна сол, която не става за нищо, освен да се изхвърли и да я тъпчат хората.

Всеки опит християнството да се уеднакви с духа на времето, с преходните движения и режими на определени исторически периоди, отнема от християнството оная специфична ценност, която го прави единствената богочовешка религия в света. В православната философия за обществото принцип над всички принципи е: Богочовекът Христос да не бъде приспособяван към духа на времето, а обратното - духът на времето да се приспособява към духа на Христовата вечност, Христовата боговечност.

Само така Църквата ще може да съхрани животворната и неизменна Личност на Богочовека Христос и да остане Богочовешко общество, в което хората са приятели и живеят чрез божествената любов и правда, молитва и пост, кротост и смирение, боголюбие и братолюбие и другите божествени добродетели.

Според християнската философия за живота и света, и човекът, и обществото, и народът, и държавата трябва да се приспособяват към Църквата като вечен идеал, а Църквата по никакъв начин да не смее да се приспособява към тях, и още по-малко да им робува. Народът има истинска стойност само дотолкова, доколкото живее с евангелските добродетели и въплъщава в историята си богочовешките ценности. Което важи за народа, важи и за държавата. Целта на народа като цяло е същата, каквато е и целта на отделния човек - да въплъти в себе си евангелските правда, любов, святост, да стане "свят народ", "Божий народ" (I Пет. 2,9-10; 1, 15-16), който със своята история проповядва божествените ценности и добродетели.

Какво е народ без евангелски добродетели? Сбор от живи мъртъвци. А държавата? Институция за разоряване на народната душа и нейните вечни ценности. Питам ви, народът има ли колективна съвест, народна съвест? А държавата има ли съвест? И народът има народна съвест, и държавата има държавна съвест - това е Църквата и нейното Евангелие.

Ако разширим тази мисъл и я изразим конкретно, тя ще гласи: съвестта на народа са неговите светии. И тази съвест постоянно отправя към всички хора през всички векове една молба, един съвет, един завет: нека за всички вас - бедни и богати, млади и стари, грамотни и неграмотни, свещеници, учители и войници, работници, министри и владици да ви бъдат закон евангелските добродетели! Ако бъде така, народът ще надвие всяка смърт и нищо не ще му навреди, нищо, нищо, нищо.




5. Светосавска философия на ценностите и стойностите

Когато човек се събуди от съня, който спи в тленното си тяло и прогледа, тогава ще усети, че материята и материалните неща около него са дотолкова реални и действителни, доколкото духът му ги съзнава като такива. И бързо стига до парадоксалното съзнание за хората като особени същества, стига до извода, че външната материална действителност се осъзнава с помощта на човешкия дух, който нито е материален, нито има свойствата на материалната действителност. Напротив, той е нещо което не може да се анализира със сетивата, нито да се покаже като някаква трансубективна (надсубективна) материална действителност. Но макар че не може да се схване в рамките на материалната действителност и да се контролира от сетивата, духът въпреки своята невидима същност е мерило за всички видими реалности в света на материята. И колкото по-дълбоко се замисли човек, толкова по-неудържимо усеща и съзнава, че мисълта на духа, макар и неосезаема, невидима, нематериална, все пак е по-действителна от всички т. нар. обективни реалности в областта на надсубективната материя.

Нещо повече, всяка действителност основава своята реалност на мислите на духа, който сам по себе си е нематериален. С помощта на нематериалното, невидимото и неосезаемото хората и усещат, и съзнават, и преценяват онова, което е материално, видимо и осезаемо. В това е преимуществото, загадката и величието на човешкия дух. И събудилият се човек, воден от своя нематерален, невидим дух през тайните на материалния физически свят, все повече открива, че духът му е неговата най-голяма и непосредствена реалност, а с това и неговата най-голяма ценност. В такова разположение човек скоро ще усети неоспоримата истинност на думите на Спасителя за човешката душа като висша реалност и ценност, реалност по-реална от целия видим свят, и ценност по-ценна от всички слънчеви системи: "Каква полза за човека, ако прдобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?" С други думи, във видимия свят няма ценност, която да е равна на ценността на човешката душа, или ценност, с която душата може да се оцени и изплати, тя струва повече, отколкото всички светове заедно.

В действителност, целия си живот във времето и пространството човек основава на невидими неща, т.е. на душата, на нейните мисли, на нейната съвест. В света на видимите реалности и събития човек се ориентира с мисълта си - с нея мери и преценява всичко, с нея, която и за самия него е невидима. Тогава е още по-естествено и логично, че с нея се ориентира и в света на духовните реалности и духовните ценности, които са нематериални и невидими, както и тя самата. Мисълта е това, което опознава, свързва и съединява човека не само със света на видимите матерални реалности, но и със света на невидимите, духовни реалности. Дори и крайните сенсуалисти в гносеологията не могат да отрекат това.

Трябва да признаем едно - човешкият дух е чудотворна лаборатория, в която по необясним начин сетивните отпечатъци се прераждат в мисли.

Човекът? Та човекът е най-чудната и най-съвършена работилница, в която непрестанно се извършва тайнствено преливане от видимото в невидимото и от невидимото във видимо, както и преливане от естественото в свръхестественото и от свръхестественото в естественото. Понеже ние хората наричаме естествено онова, което е видимо и осезаемо, а неестествено онова, което еневидимо и неосезаемо. Разгледайте човека - във видимото и осезаемо тяло живее невидима и неосезаема душа. Нима той не е в същото време и естествено и свръхестествено същество? Нещо повече, онова, което е естествено в него, живее с онова, което е свръхестествено в него - тялото живее чрез душата. Когато човек мисли една мисъл, какво става с него? Прекрачва границите на естественото и влиза в сферата на свръхестественото; и с цялото си същество усеща, че невидимото и надестествено в него е наша най-непосредствена реалност, наша най-несъмнена емпирия, наша първа даденост. Всъщност с помощта на онова, което е свръхестествено в нашата природа достигаме до съприкосновение с естественото и съзнаваме онова, което наричаме видима природа. Ние хората сме първо свръхестествено, а след това естествено същество, защото в нас свръхестественото е сърце на естественото, сърцевина на естественото, същност на естественото.

Виждали ли сте чудотворец? Ето, всеки човек е чудотворец, защото у всеки непрестанно се извършва претворяване на природното в надприродно и на надприродното в природно. Например, мисълта за милостиня, докато е в душата ти, е нещо невидимо нематериално, надприродно; осъществиш ли я, ти вече си станал чудотворец - претворил си невидимото във видимо, надприродното в природно. Или ти обичаш родителите си: като вътрешно усещане твоята любов е нещо невидимо, нематериално, надприродно, но щом я приведеш в грижа и страдание за родителите си, ти вече си извършил чудо - претворил си невидимото във видимо, надприродното в природно.

Което важи за човешката мисъл и усещане, важи за всичко, което е човешко - с всички свои постъпки, дела, с целия си живот човекът е чудотворец, защото претворява невидимото във видимо, въплътява надприродното в природно. В своя живот човекът непрекъснато проектира, трансубективира своя невидим дух в своя видим природен свят и по този начин непрестанно въплъщава надприродното в природно.

Откъде са тези мощ и сила у човешкия дух? От това, че самият той е въплъщение на Божия образ, защото е създаден по Божий образ. Да се живее означава да се въплътяват божествените сили, стаени в боголиката човешка душа. Като въплътява тези сили, човекът свиква с главния, централен факт в човешката история - въплъщението на Бог Слово, на Господа Иисуса Христа. Нима не виждате, че животът на всеки човек поотделно и на всички хора заедно е само увод, и подготовка за това най-съдбоносно действие на човешката драма - Боговъплъщението? Защото смисълът и целта на човека и на човешкия род е да въплъти у себе си Бога и всичко, що е Божие.

Господа, сериозният наблюдател на света от която и страна да подходи към материалната реалност, ще усети присъствието на безкрайна тайнственост във всички явления. Това е данъкът, който всеки мислител трябва да плати на загадъчната мистерия на света. Без съмнение, правилната ориентация в този загадъчен свят зависи от духа на човека или по-точно казано, от природата на духа. А човешкият дух разкрива своята природа чрез опита, който придобива чрез дейността си. От този опит блика стремежът на човешкия дух към безкрайното във всички негови прояви - в знанието, в живота, в съществуването. Човешкият дух неуморно копнее за безкрайно знание, за безкраен живот, за безкрайно съществуване. А чрез всичко това той иска едно - да преодолее преходността, крайността, ограничеността и да постигне непреходност, безкрайност, безграничност.

Във всички култури и цивилизации мъките на човешкия дух се сливат в един гигантски устрем - да се победи смъртта и да се постигне безсмъртие и вечен живот, да се постигне на каквато и да е цена.

Нима всичко това не ни насочва към въпроса: откъде е този копнеж на човешкия дух към безкрайното? Какво е това, което тласка човешката мисъл от проблем към проблем, от безкрайност към безкрайност? Ако този копнеж към безкрайното може да се припише на слабия човек, тогава защо го притежават и най-самостойните мислители? Нещо повече, у тях той е развит в сложна проблематика. Всичко това показва, че копнежът към безкрайното е заложен в самата природа на човешкия дух. Природата на самото съзнание се стреми към безкрайно знание; природата на самото усещане се стреми към безкрйно усещане; природата на самия живот се стреми към безкраен живот. Целият човешки дух и чрез съзнанието, и чрез усещането, и чрез волята, и чрез живота иска да е безкраен, а това означава безсмъртен. Гладът за безкрайност, гладът за безсмъртие е исконен, метафизичен глад на човешкия дух. Движен от него, човешкият дух е търсел безкрайността и безсмъртието в многобройни религии, философии, науки, в подвизи и мъки. С една дума, човешкият дух желае безкрайност, желае безсмъртие на всяка цена и по какъвто и да е начин.

Очевидно е, че веществената природа не е могла да наложи на човека този копнеж, защото самата тя е ограничена и не съдържа у себе си стремеж към безкрайното. Също така очевидно е, че и човешкото тяло не може да вложи в човешкия дух този копнеж, понеже самото то е ограничено. Остава един единствен възможен изход - човешкият копнеж към безкрайното е заложен в самата същност на човешкия дух. Създаден по образ Божий, човекът целият е обхванат от този копнеж. Защото Божият образ у човека, неговата боголикост е онова, което копнее за безкрайните Божии истини. Вътрешно присъща на човешкия дух, тази боголикост потиква човека богожадуващо да се стреми към всички Божии безкрайности. Естествено е за боголиката душа да жадува за Бога, като за своя първообраз.

Това заключение не е произволно, но изцяло се основава на фактите, защото опитът на човешкия род свидетелства за този мощен и тайнствен копнеж на човешкия дух към безкрайност, безсмъртие, към вечния живот, било на този или онзи свят. Ако се облегнем на всеобщия опит на човешкия род и сведем човека до неговите основни компоненти, навярно ще открием следното - копнежът за безсмъртие е основното в човешката същност и на него се основава целият човек.

Създавайки човека по Свой образ, Бог е вложил в неговото същество копнеж към божествената безкрайност на живота, към божествената безкрайност на съзнанието, към божествената безкрайност на съвършенството. Неизмеримо големият глад на човешкото същество може да се задоволи и засити напълно само с Бога. Обявявайки като главна цел на човешкото съществуване в света съвършенството на Бога: "Бъдете съвършени, както е съвършен и вашият Отец небесен." (Мат. 5,48), Господ Христос е отговорил на основното изискване и потребност на боголикото и богожадуващо човешко същество.

Боголикият характер на човешката природа има двоен смисъл: първо, той определя същността на човешкото същество; второ, той отрежда целта на човешия живот - придобиването на Бога с Неговите безкрайни съвършенства. Боголикостта е върховна същност на човешкото същество, според която и върху която човекът трябва да развива и изгражда себе си в този свят. В човешкото същество Бог е първи, а човекът втори. С други думи, човекът е създаден като потенциално богочовешко същество, чиято задача е, воден от боголиката душа да уподоби себе си във всичко на Бога и така действително да изгради себе си като богочовеко същество, т.е. същество, в което човекът е напълно причастен на Бога и живее в Неговите божествени, безкрайни съвършенства. Ала вместо боголикостта на човешката душа да прониже целия емпиричен свят, човекът отделя от своя дух всичко Божие и се втурва в тайните на този свят без Бога, т.е. без своя естествен пътеводител.

В същността си падението на човека се състои в това, че той е въстанал срещу богообразното устройство на своето същество, изоставил е Бога и Божието и е принизил себе си до материята, само до едната човечност.

Със своя пръв бунт срещу Бога човекът донякъде е успял да откъсне Бога от себе си, от своето съзнание, от своята воля и да се ограничи само в човешкото у себе си, в чистия хуманизъм. Страшно е да се каже, но хуманизмът всъщност е главното, първоначално човешко зло. В името на този първичен хуманизъм човекът е изтласкал Бога в свръхчовешката трансцендентност и е останал сам. Но въпреки всичко това човекът не е могъл да обезбожи себе си напълно, изцяло да заличи боголиката същност на своя дух. Тя се е запазила в неговия хуманизъм, където се проявява като копнеж към безкраен прогрес, към безкрайно знание, към безкрайно усъвършенстване, към увековечаване. Съзнателно и несъзнателно, във всички хуманистични борби, които води, човек се стреми да си върне изгубената боголикост. И отчасти успява, успява толкова, колкото е потребно за да усети и осъзнае, че сам по себе си, в своята обезбожена човечност, не може никога да възстанови духа си, да събере отново богообразието на своето същество.

Чрез своите хуманистични носталгии човекът всъщност стене по Богочовека. Затова появата на Богочовека Христос на този свят е била естествена, логична и необходима. Защото само Той заличава мъките на човешкия дух, на болния и обезбожен хуманизъм. Единствено Той утолява глада на боголикото човешко същество - глада за безкраен живот, глада за безкрайна правда, глада за безкрайна истина, глада за безкрайно добро и въобще глада за всяка безкрайност. Най-важните потребности на човешкото същество веднъж завинаги са удовлетворени в личността на Богочовека Христос. Той освобождава възможностите за богочовечество у човека, които са ограничени от тиранията на богоборческия хуманизъм и им дава сила да се осъществяват в своята безсмъртна пълнота. Човекът, ръководен от Богочовека,превръща Бога в своя норма за всичко. В този тайнствен свят той живее с Него и така постига съвършенството и идеалния синтез на Божието и човешкото, на духовното и вещественото, на тукашното и отвъдното.

Появата на Богочовека Христос в човешкия свят нито от онтологическо, нито от психологическо, нито от историческо гледище е изненада. Напротив, появата му е задоволила основните стремежи и потребности на човешкото същество - стремежа и потребността от божествено съвършенство и вечен живот. Богочовекът не само, че не е нещо неестествено и ненужно за човека, но напротив, Той е по-потребен за човека от всичко друго, както Сам всеистинният Бог и Господ Иисус Христос е обявил, че Той е "единствено потребния" (Лук. 10,40-42).

Защо? Затова защото Той най-съвършено и естествено, най-целесъобразно и най-логично е разрешил проблема за Бога и човека.

Как? Като нипоказва в Себе Си реално, земно-реално Бога - абсолютната Истина, абсолютното Добро, абсолютната Правда, абсолютната Любов, абсолютната Мъдрост - в съвършено единство с човека. А заедно с това и чрез това ни показва и човека в неговата безгрешност и съвършенство. Богочовекът еднакво реално е разкрил и Бога в Неговото съвършенство, и човека в неговото съвършенство. Ако историята на човешкия род се разгледа безпристрастно, трябва да се признае, че сред хората няма по-добър човек от човека Иисус. А това означава, че няма и по-добър Бог, защото Иисус само като Богочовек е бил и остава най-добрият човек, т.е. човек без грях, без зло. Само като такъв, като Единствения Безгрешен, Христос е можел смело да пита най-лошите си неприятели: "Кой от вас може да Ме обвини в грях?" (Йоан 8,46). И никой от тях не е могъл да посочи какъвто и да е грях в Него. А човек без грях е най-идеалният и най-реалният човек, защото само като такъв той е истински съвършен, безсмъртен, вечен.

С въплъщението на Бог Слово в човешката природа влязла всесъвършената Мъдрост Божия, всесъвършената Логика Божия, всесъвършения Ум Божий. "И Словото стана плът." (Йоан 1,14). Това означава - всички трансцендентни Божии ценности станаха иманентни на човешката природа, защото са сродни на същността на боголиката човешка душа. Всички вечни Божествени ценности, въплътени в човека, в края на краищата се сливат в една неизмерима и ненадмината ценност - Богочовека Христос. Затова Богочовекът е първата и най-голяма, най-основна ценност в човешкия свят. Защото нищо не е по-човешко от Господа Христа, Който олицетворява в Себе Си идеалното съвършенство на всичко истински човешко. И не само това, но Той като Богочовек е най-съвършеният синтез на Божието с човешкото, на тукашното с отвъдното, на естественото с надестественото, на реалното с идеалното, на физическото с метафизическото. В Богочовешката личност на Иисус Христос е постигнато най-радикалното, най-логичното, най-пълното единство между тукашния и отвъдния живот, а чрез това: единство между съзнаването на тукашното и отвъдното, единството между усещането на човешкото и божественото. А това означава, че и човешкият живот, и човешката мисъл, и човешкото усещане са преодолели бездната, която зее между човека и Бога, между този и онзи свят. Затова Христовият човек живо усеща единството на този свят с другия, единството на Бога с човека, единството на естественото с свръхестественото. Той силно усеща и ясно съзнава, че в него е извършен преход от смъртното в безсмъртното, от временното във вечното. Усещането на вечния живот дава възможност и осигурява на Христовия човек и вечност на мислите, и безсмъртие на усещанията.

Но макар че по този начин Христовият човек е усъвършенстван и развит до божествени безкрайности, той все пак не губи своята човечност, своята индивидуалност, но остава човек, само че човек съвършен, обогочовечен. Едва в Богочовека Христа човекът е издигнат на най-висшата степен на съвършенство, на върха над всички върхове. Защото никой не е прославил човешката природа и човешкото същество така, както Богочовекът Христос. В Неговата Богочовешка Личност е осъществена най-голямата правда, възможно най-голямата правда за човека. Никъде в нищо човекът не е принизен за сметка на Бога, нито Бога е ощетен за сметка на човека, макар че човекът е неизмерно възвеличен, възвисен и прославен от Бога.

Няма съмнение, че проблемът за доброто и злото е един от най-тежките и мъчителни за човешкото съзнание. Но и той е окончателно и напълно решен от Богочовека Христос. И то решен не теоритично, диалектически, но в своята същност, прагматично, богочовешки. Защото Господ Христос в целокупния Си живот е показал Себе Си като въплъщение на безкрайното, съвършено и абсолютно Добро в човешкото естество. И най-проницателното око не би могло да намери в Него ни най-малко зло, защото Той "не стори грях, нито се намери лъст в устата Му." (I Пет. 2,22). Пък Той не само "не извърши грях", но въобще "грях в Него няма" (Йоан 3,5).

Едва когато имаме в лицето на Богочовека Христа абсолютното божествено Добро в границите на човешкото същество, на човешката природа, едва тогава от Него и чрез Него човешкото съзнание определено знае и човешкото сърце определено чувства що е добро и що е зло. Добро, вечно добро е всичко, което е Христос в Своята богочовешка реалност, всичко което е богочовешко. Като Единствен безгрешен и всесилен Господ Иисус Христос е дал на човешката природа благодатни сили да може до съвършенство да успява в божественото добро, да побеждава греха и злото до окончателна победа. Затова Богочовекът Христос е най-висшата ценност във всички светове, в които се движи човешката мисъл и чувство.

В цялата своя история човекът се проявява като особен вид същество с това, че неуморно търси основната и главна истина, истината, на която стоят и заради която съществуват всички светове, дори и човешкият. В това търсене на истината човек е решавал проблема за истината и митологически, и философски, и теистически, и атеистически, и структуралистически, и материалистически. И не го е решил, защото го е решавал в категориите на чистия, обезбожен хуманизъм. Едва в чудната личност на Богочовека Христос се яви цялата вечна Истина без остатък. И проблемът за истината е решен с появата на абсолютната божествена Истина в границите на човешката природа. Затова от устата на Богочовека Христос е излязло най-смелото заявление, което някога е правило човешко същество за себе си: "Аз съм Истината" (Йоан 14,6). А това означава: Богочовекът Христос е истина като личност в собствената Си богочовешка пълнота и реалност.

Но онова, което най-вече прави Богочовека Христос ценност над всички ценности е, че Той пръв и единствен напълно реши проблема за живота и смъртта, реши го прагматично, реално, показвайки в Богочовешката Си личност въплътени и въчовечени безсмъртието и вечния живот. А това разкри и доказа със Своето възкресение от мъртвите, във вечния живот на Божеството. И въобще, целият Богочовешки живот на Господа Христа до Възкресението и след него е очевидно доказателство, че Той наистина е олицетворение на безсмъртието и вечния живот, а с това и господар над смъртта. С възкресението Си Той завинаги дари на човешката природа победа над смъртта, а с възнесението Си безсмъртен живот във вечността на трислънчевото Божество. Затова единствен Той сред хората е имал истински думи за Себе Си: "Аз Съм възкресение и живот" (Йоан 11, 25).

В човешкото съзнание тайната на света се състезава (по неразгадаемост б. пр.) с тайната на човека. Непрозирен мрак покрива цялото творение и човешката мисъл никак не може да разбере защо съществува такъв свят в такъв вид. Само озарен от светлината на Богочовека Христос, светът разтваря цветчето на своето същество и своя истински смисъл и стойност. Затова Спасителят е казал за Себе Си: "Аз Съм светлината за света" (Йоан 8, 12). В Богочовека и Неговата светлина човек е прогледал и е открил истинския смисъл на света. Някаква божествена разумност и целесъобразност пронизва цялата твар. Разумност, зададена от Самия Господ Христос като вечен Логос Божий, поради което и е казано в Светото Евангелие: "Всичко, което стана, чрез Него стана" (Йоан 1, 3). Тази логосност (т.е. разумност б. пр.) и логичност на света и на всичко сътворено става видима едва в светлината ва въплътения Бог Слово. Човешкото съзнание само когато се просветли със светлината на въплътения Бог, може да види божествения, логосен смисъл на тварите и да се убеди в истинността на апостолските думи: "Всичко чрез Него и за Него е създадено" (Кол. 1, 16). Това означава, че смисълът на всяка твар поотделно и на всички твари заедно, е да осъществят в себе си Богочовешката истина и правда до последна възможност. Небето и земята няма да преминат, докато на тях не се изпълни целият закон на Бог Слово. В Богочовека Христос е започнало оздравяването на творението, възвръщането на творението, което се е разболяло от наличието и действието на греха и злото. (Мат. 5, 18; Рим. 8, 19-23).

Понеже Господ Христос като Богочовек е най-висша ценност, Той като такъв е и най-висш критерий за всички истински ценности. В този свят никое същество, по-низше от Богочовека, не може да бъде истинско мерило за ценности, когато най-висшата ценност е Личността на Богочовека. Човекът не може да бъде критерий, защото е далеч по-низша ценност от Богочовека. Като висша ценност Богочовекът е най-добрият критерий за всичко Божие и човешко, и в този и в другия свят. Историята на тази планета не познава нито по-добър Бог от Христос, нито по-добър човек от Христос. Богочовекът едновременно съвършено е явил Бога и съвършено е явил човека. Поради това няма Бог без Богочовека; нито има човек без Богочовека.

Що е истина? - попитал Пилат въплътената Истина и е поискал с ушите си да чуе онова, което с очите си не е видял, като че ли не една и съща душа с неговите уши е слушала и с неговите очи е гледала.

Всъщност Богочовекът Христос е истина не като дума, не като учение, не като деятел, но като всесъвършена и вечно жива Богочовешка личност. Единствено като такава Личност Той е и критерий за Истината. Затова Богочовекът е казал за Себе Си не само: "Аз Съм Истината", но и "Аз Съм Пътят" (Йоан 14, 6), т.е. път към самата Истина, мерило на самата Истина, същина на самата Истина. Мерило на Истината е самата Истина, а Истината е Богочовекът Христос. Поради това всичко, което не е от Него, не е от Истината. Извън Неговата Богочовешка личност Истината е онтологично невъзможна.

В християнството Истината не е дискурсивно понятие, нито теория, нито учение, нито сбор от учения, но живата богочовешка Личност историческият Иисус Христос. До Христос човеците са налучквали Истината, но не са я имали. С Христос като с въплътен Бог Слово вечната Божествена Истина влиза в този свят. Затова е и казано в пресветото Евангелие: "Истината произлезе чрез Иисуса Христа" (Йоан 1, 17).

Що е живот, истински живот и мерило на живота? Пак Личността на Богочовека Христос, а не Неговото учение, отделено от Неговата чудотворна и животворна Личност. Никога никой от хората не е смял да каже: аз съм живот, защото всеки е смъртен. А Богочовекът е казал: "Аз Съм животът" (Йоан 14, 6). И с право е казал, понеже с възкресението Си е победил смъртта и Се е показал вечно жив с възнесението на небето и със сядането отдясно на Отца. Поради това Богочовекът е Живот и мерило на Живота. Всичко, което не е от Него, е смъртно. В Него животът става личностен и логичен, защото има божествена вечност. Като вечен Божествен Логос, Той е живот и всеживот, понеже животът е живот с Него. Където Него Го няма, там животът се превръща в смърт, защото Той е единственият, Който прави живота жив. Отпадането от Него, който е Живот, винаги завършва с умиране и смърт. Поради това в Него, като Логос и Логика на живота, се намира единствено възможното логическо оправдание на човешкия живот в категориите на времето и пространството.

Вечният живот се храни и поддържа с вечното добро и с вечната правда, и с вечната истина, и с вечната мъдрост, и с вечната светлина. И когато Спасителят е обявил: "Аз Съм живот", със самото това Той е обявил за Себе Си и следното: "Аз Съм Доброто, Аз Съм Правдата, Аз Съм Истината, Аз Съм Мъдростта, Аз Съм Светлината. Тъй като Той е всичко това наведнъж, то Той е и най-висшето мерило на всичко това. Със Своята всесъвършена Личност безгрешният Богочовек е в човешкия род единствения непогрешим критерий на живота, доброто, правдата, истината, мъдростта, светлината.

И така, Богочовекът е най-висшата и най-съвършенна ценност, единствената вечна ценност, а с това и поради това висш и съвършен критерий, единственият вечен критерий на истината, живота, правдата, светлината, доброто и смъртта.

Какво ще стане, когато тази християнска философия на ценностите се обърне с лице към западната философия на ценностите? Ще стане въстание и преврат, въстание срещу основния принцип на западната философия - "човекът е мярка на всички неща", и преврат в цялостното схващане на живота и света. Срещу този хуманистичен принцип се изправя евангелският принцип - Богочовекът е мярка на всички същества и неща. Богочовекът е олицетворение и въплъщение на всички божествени и човешки съвършенства, затова той е върховна ценност, всеценност, и непогрешимо мерило на всички ценности. Само като живее с Него и според Него, човек придобива всички непреходни ценности и става способен да мери всички същества и неща с непогрешима, евангелска, богочовешка мярка.

Кажете, коя е тази наша родна историческа ценност, която пряко или косвено да не води началото си от св. Сава? А всички негови ценности, от първата до последната, се извеждат от Христос и се свеждат до Христос. Светосавието и като като сбор от идеи и като сбор от методи, извира от Христос и Неговото Евангелие.

Когато в славния немански период сме избирали коя да бъде най-висшата ценност на нашата народна душа и история, чрез св. Сава и останалите свети Немани сме избрали Христа Бога и Неговото Евангелие. Така Христос със Своето Евангелие е станал главна определяща и творческа сила на нашата история. Припомнете си съдбоносното Косовско решение - чрез св. княз нашият народ избрал Царството небесно и всенародната жертва за него. Нима това Косовско решение и жертва не е предопределено от светосавския дух, от светосавието? Да, то е и естествена и логична последица от светосавската философия на ценностите. Косовското благовестие не е нищо друго освен евангелието на св. Сава, продължено през вековете. Вижте, то се предава от едно сръбско поколение на друго. Ето как звучи то у майка Ефросина:

Сине Марко, едничък на майка,
Да не беше ми рана моя клета,
Недей, сине, да огрешаваш душата.
Недей, сине, да говориш криво,
Ни по бабите, ни по братенците
Но по правдата на Бога истинен.
По-добре главата си да изгубиш,
отколкото душата си да огрешиш.

Всичко това ни е от св. Сава. В тази песен неговата философия на ценностите е намерила затрогващ израз - безсмъртната човешка душа е висшата ценност; главното е да не се огрешиш за нея, па макар и да си укоряван от родители и от близки, и от целия свят; душата не ще се огреши, когато живее по правдата Божия, когато за нея правдата Божия е тази, която определя всички човешки отношения - роднински, лични, социални, народни, общочовешки.

Всичко безсмъртно, велико и славно в нашата история е създадено с Христовото Евангелие. То се предава чрез всички истински християни, чрез всички създатели и пазители на християнските ценности и идеали. При всички исторически безпътици то е било непогрешим пътепоказател; във всички тъмнини слънце; във всички скърби утеха; във всички смърти спасение; във всички робства- извор на оптимизъм; във всички кризи съвет. Какво означава според Евангелието да си християнин? Това означава: Да считаш Богочовека Христа за най-висша ценност и да Го обичаш повече от всичко, винаги при дилема да избираш Царството небесно, а не земното и всичко да решаваш "по правдата на Бога истинен", па макар всички демонски сили да бъдат срещу теб.




6. Християнска философия на просветата

Просветата е факт, който в историята на човешкия род свидетелства за едно - човекът е несъвършено и полвинчато същество. Всички философии, всички религии, всички науки, всички култури свидетелстват за това. Човекът е нещо, което трябва да бъде завършено и усъвършенствано. Поради това главната цел на просветата е да усъвършенства и завърши човека. Ала безмилостно се налага въпросът: как да се усъвършенства и как да се завърши човека?

От която и страна да погледнем, човекът по своето същество е отворен към другите същества и светове. В никакъв случай той не е затворената монада на Лайбниц. Със своя живот и физически, и психически човек съзнателно и несъзнателно, волно и инстинктивно, ала непрестанно вплита себе си в грандиозната тъкан на космическия живот. Просветата, ако е истинска, трябва да тръгне от този очевиден факт като от логична основа. А когато в историята на човешкия род търсим съвършения и завършен човек, тогава в съзнанието ни изниква въпросът: кой е съвършен и завършен човек, кой?

Дали Платон? Но поради яркото съзнание за своята несъвършеност и полвинчатост Платон се е уподобил стрела, устремена към горните светове, световете на вечните идеи и идеали. Значи той не е съвършен и завършен човек.

Дали Буда?Но преследван от безмилостно усещане за своите човешки несъвършенства, Буда е пренесъл целия стремеж на човека към съвършенство в отвъдното царство на вечното безчувствие - Нирвана. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Мойсей? Но, преследван от тежките неволи на своя народ и от своята безпомощност, Мойсей постоянно вопие за помощ от небето, и безсладостната горчивина на своето човешко същество заслажда с пророчески видения за бъдещия Месия и Спасител. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Мохамед? Но измъчван от кръвожадността на своя пъкъл и от сладострастието на своя рай, Мохамед преследва тази планета, като с меч и огън осъществява пророческите си сънища, фанатично -възторжено газейки през труповете на неправоверните. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Кант? Но измъчван от несъвършенството на човешкото същество, Кант е извадил всичко човешко от тесния пашкул на рационалистичния критицизъм, за да го хвърли в бездната на ирационалните "неща в самите себе си" и така го е оставил на милостта или жестокостта на неизвестното, непознатото, страшното. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Шекспир? Но в своята ненаситна жажда към Съвършеното и Завършеното, Шекспир е преживявал човешкото несъвършенство в безброй демонични трагедии; повел човешкото същество към горните светове, той го оставил на тамошните пътища очудено и объркано. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Гьоте? Но широко и задълбочено преживявайки драмата на човешкото същество, в която Мефистофел играе главна роля, Гьоте със своя предсмъртен вик: Licht, mehr Licht! ("Светлина, повече светлина!") е показал колко нещастен е напуснал този свят. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Толстой? Но в своето постоянно и безпощадно воюване с несъвършенството и незавършеността на човешкото същество, Толстой е стигнал до такова душевно неспокойство, че преди смъртта в непоносима агония на духа е побягнал от дома си, с намерението да избяга от самия себе си, от своето тъжно несъвършенство и трагична незавършеност. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Ницше? Но усещайки с вулканична сила трагичното несъвършенство и непоносимата незавършеност на човешкото същество във всички измерения и реалности на този свят, Ницше в необуздания си стремеж към висшия, съвършен и завършен човек е полудял. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

И така от първия до последния човек - тъжна редица от несъвършени и незавършени хора. А сред тях Той, тайнственият и чудесен Богочовек: божествено съвършен и човешки реален. Неговото човешко добро е божествено съвършено и завършено. Неговата човешка любов е божествено съвършена и завършена; така също и Неговата правда, и Неговата милост, и Неговата вечност, и Неговата красота всичко е човешки реално, но и божествено съвършено и завършено. Не се чудете на това: всичко човешко Той е преобразил в Божие, усъвършенствал и завършил с Божието. С една дума, в Него целият човек е божествено усъвършенстван и божествено завършен.

Вие не вярвате? Опитайте да си представите по-съвършен Бог от Христос или по-съвършен човек от Него. Но вие няма да успеете. Защото нито индивидуалната, нито колективната човешка мисъл може да си представи по-съвършен Бог от Христос или по-съвършен човек. И изключителното и единствено по рода си във всичко това е, че всички божествени съвършенства в Христос са човешки реални и конкретни. И божествената истина,и божествената любов, и божествената правда, и божествената доброта, и божествената красота в Него присъстват като най-очевидни човешки реалности и земниконкретности. Няма съвършено добро, нито съвършена истина, нито съвършена красота, които човек да не намери въплътени в Неговата личност и осъществени в Неговия живот. Затова Той е този съвършен и завършен човек, когото човешкият род, човешката мисъл, човешкото сърце търси чрез своите религии, философии, науки, изкуства, култура. Отнесено към просветата, това заключение би гласяло: Христос е този идеален човек, когото човешката просвета търси като своя цел, като свой смисъл, като свой идеал. С Него и от Него ние, хората знаем що е истински човек, що е идеален човек, що е съвършен човек. В Него имаме образец, по който всеки човек може да работи върху себе си, стремейки се да бъде идеално добър, идеално праведен, идеално съвършен и завършен човек. И то без огромни, непреодолими трудности, защото Той на всекиго, който се труди, дава божествени сили, за да може всичко Негово да направи свое - и Неговата божествена правда, и Неговата божествена истина, и Неговата божествена любов, и Неговата божествена добрина.

Господа, ние вече ние вече стигнахме до главния въпрос в християнската философия за просветата. Вгледайте се сериозно и обективно във вътрешната архитектоника на християнската просвета - и планът, и изграждането, и програмата, и душата, и духът, всичко е евангелско, всичко е богочовешко. Всички нейни ценности са божествени, всичките й методи евангелски. В нея Бог винаги е на първо, а човекът на второ място: човекът живее и мисли, усеща и работи чрез Бога. А това значи: човекът се просвещава чрез Бога. И то не от някакъв абстрактен, трансцендентен, наднебесен, платоново-кантовски бог, но от Бог с непосредствено земна реалност и човешка конкретност, от Бога, Който е станал Човек и в категориите на човешкото ни е дал всичко, което е божествено, безсмъртно, вечно. Поради това от човешкия род само Той, Богочовекът Христос, има правото да изисква от хората божествено съвършенство: "Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесния ваш Отец." (Мат. 5, 48) и да постави това божествено съвършенство като цел в живота, като цел на просветата и като цел на културата, като цел на цялостната човешка дейност. Но изисквайки това, Той в същото време дава на хората всички потребни средства и сили, с помощта на които хората могат да осъществят тази цел, да постигнат това божествено съвършенство.

А кои са тези средства и сили? Светите евангелски добродетели - вяра и любов, пост и молитва, кротост и смирение, милосърдие и доброта, надежда и търпение, правда и истина. Осъществени, тези добродетели създават свят човек. А това означава съвършен и завършен човек. Такъв човек знае и истинския смисъл на света, и истинския смисъл на живота, и с цялото си същество работи за осъществяването на поставената цел във всички области на човешката дейност. Изтъкан от светите добродетели, той постоянно черпи безсмъртни сили от вечно живия Богочовек. Затова се усеща безсмъртен и вечен още в този свят; затова и във всеки друг човек вижда безсмъртно и вечно същество. Евангелските добродетели са проводници на божествена светлина; всяка от тях довежда до човека струя от тази светлина. Затова светецът сияе, свети и просветлява. Той носи в себе си "Светлината на света" (Йоан 8, 12); тя му осветява целия свят, и той вижда неговия вечен смисъл и неговата вечна ценност. Светлината на света в същото време е и "Светлина на живота" (Йоан 8, 12); тя осветява пътя, който води човека в безсмъртие и живот вечен. В нашия човешки свят светлина и живот са синоними; както са синоними тъмнина и смърт.

Просветата е само проекция на светостта, излъчване на светлина; светителят свети и с тази светлина просветява, просвещава. Просветата по своето същност е обусловена от светостта и затова истински просветен всъщност е само светецът13. Без светител няма просветител; без святост няма просвета; без просветление няма просвещение. Светостта е святост чрез божествената светлина. Истинската просветеност не е друго освен излъчване на святост; само светителите са истински просветени. Защото са поели божествената светлина с цялото си същество, осъществявайки евангелските добродетели и с това са отхвърлили от себе си мрака на греха и тъмнината на порока. Евангелската святост, евангелската праведност живее и диша светлина, излъчва и твори светлина. И светейки, тя в същото време освещава и просвещава. Това ни показва и самата етимология на думата "просвета", която идва от църковнославянската дума просвещение, а свят значи светлина и просвета значи просветление.

Да, просвета всъщност означава просветление и то просветление чрез освещение със Светия Дух, с Христовия Дух, като Творец Носител и Подател на святост и светлина. Поради това,че са осветени и просветени от Духа Светаго, светците са просветители. Затова в съзнанието на християнските народи Църквата и училището са неразделни - те съществуват и живеят, и растат заедно, като си помагат взаимно.

Просвета без святост, просвета без освещение от Духа Светаго, просвета без усъвършенстване на човека в Богочовек, просвета без Бог, е измислила Европа в своето хуманистично идолопоклонство. Все едно е дали това идолопоклонство се проявява в обожествяването на папата или в обожествяването на културата, науката, цивилизацията, техниката, политиката, модата. Във всичко това един е главният стремеж - и човекът, и обществото, и светът да се уредят без Бога, без Христос. Така и в просветата главното е да се просвети човека и човечеството без Христа Бога. В тази насока хуманистичната просвета си е поставила за цел създаването на нов човек. Планът за тоя нов човек е класически прост и едноизмерен - у новия човек не трябва да присъства Христа, нито нещо Христово. И Европа се е отдала на работа - започнала е да прави човек без Бога, общество без Бога, човечество без Бога.

Ренесансът е влял надежда в много сърца. Тъй като папизмът е изсушил европейския човек със своята схоластика във философията и с човеконенавистното си йезуитство в етиката, той е изсмукал творческата жизнена сила на европейския човек. Затова като първа потребност се обявява обновата на европейския човек в хуманистичния дух на стара Елада, за да се предотврати по този начин на неговата смърт. Това може да стане, първо, с отдалечаването на европейския човек от Христос, и второ, с прекъсването на всички връзки с горните, невидими светове.

Появява се Русо: човекът трябва да се върне към природата, а всичко, което е над нея трябва да се отстрани от него; добро е това, което е природно; природният човек е най-добрият човек в това е цялата етика и педагогика на Русо.

Русо е почерпил много от природата и го е пренесъл върху човека. Но възниква въпросът: що е това, което съставя природата на самия човек? Сетивата, отговаря сенсуалистичната философия в лицето на Лок и Юм. Човекът като сетиво това е истинският човек. Цялата природа на човека се извежда от сетивата и се свежда до сетивата. Като се отнеме онова, което не е потребно на човека, тогава остават сетивата, които и правят човека човек.

Ала човекът сведен до сетива, е прекален примитивен, груб, посредствен. Противно на това, рационалистическата философия начело с Декарт и Кант предлага нов тип човек. Това е човекът като разум. Човекът преди всичко е рационално същество, разумът прави човека човек, а всичко останало в човека е прекалено второстепенно, за да претендира за главно място в неговото същество.

Пропуснато е най-главното в човека, протестират волунтаристите във философията, които са предвождани от Шопенхауер и Щирнер; човекът не може да бъде сведен нито до сетивата, нито до разума; той не е нито едното, нито другото; той е на първо място воля. Да, човекът като воля, това е същинският, истинският човек това е новият човек.

В търсене на новия човек, Европа започнала да изследва по-низшите същества от човека и чрез тях да търси човешкия произход. Тя се стремяла да създаде по някакъв начин човек без Бога, като се опряла на животинския свят. С голяма радост и истерия Европа приветствала хипотезата, че човекът е произлязъл от маймуната и от други бозайници.

Тогава в мисловния свят на заболялата и тромава Европа влетял Ницше със своите бури, урагани и земетръси. И с възторга на пророк и пламенен поет той обявил на света своето евангелие за свръхчовека. От Шопенхауеровия волунтаризъм и Дарвиновия еволюционализъм той извел смелото и логично заключение: ако маймуната е преход към човека, защо човекът да не е преход към свръхчовека? Да, човекът е преход и мост към свръхчовека. Да, човекът е нещо, което трябва да се овладее и превъзмогне: "Какво е маймуната за човека? Смях и жалък срам. Същото трябва да бъде човекът по отношение на свръхчовека: смях и жалък срам." Свръхчовекът е смисъл на земята и цел на историята. От какво е съставен свръхчовекът? Съставен е от четири главни принципа. Първият е - трябва да се убие Бога. "Вие сте висши хора, обръща се Заратустра към учениците си, този Бог е бил ваша най-голяма опасност." Ала не бойте се: "Бог умря" обявява Заратустра, няма повече опасности за вас, няма повече пречки за появата на свръхчовека. Втори принцип - не щади ближния; което пада, трябва да се катурне. Трети принцип - главното е волята за власт, безогледна и безпощадна воля за власт. Четвъртият принцип - всичко е позволено; за свръхчовека няма нито добро, нито зло; той живее отвъд доброто и злото, отвъд истината и заблудата, отвъд съвестта и отговорността.

Господа, драмата на хуманизма е завършена - сътворен е новият човек свръхчовекът. От русовския ембрион хуманистичният човек се е развил до свръхчовека; ренесансовият човек завършва със свръхчовека.

Ала какво е всъщност свръхчовекът; от какво е съграден? Само от един инстинкт, инстинкта за самосъхранение. Но предствете си, нима може от един инстинкт да се съгради и най-малката буболечка, а камо ли най-сложното същество на земята човека? Та в целия животински свят, в който има над шестстотин хиляди вида животни, няма нито една мушица, която да е изкована само от един гол инстинкт, та макар това и да е инстинктът за самосъхранение. А Ницше провъзгласява един-единствен инстинкт за свръхчовек. От това всъщност следва, че свръхчовекът е нещо по-низше от човека, "подчовек", а това означава не-човек. Ако щете, свръхчовекът е най-талантливата карикатура на човека на тая помрачена звезда.

Което важи за свръхчовека, се отнася и за всички негови хуманистични предци. Природният човек на Русо не е нищо друго, освен получовек, защото му е отнето всичко, което е над природата. А получовек е същото каквото е и подчовек, понеже в него безпрепятствено са се развили всички природни злини, били те и ласкани от хуманистичната просвета.

А човекът на Лок като сетивност какъв е? Част от човека, прогласена за целия човек А това е вече нов подчовек, ново изчадие на човек. Защото, какво са сетивата без душата? Цигулка с пет струни, ала без цигулар.

А човекът на Кант като разум какво представлява? Частица от човека, обявена за човек. А къде е безкрайният свят на човешките чувства, в които е и нашият рай и нашият пъкъл нима без тях човекът може да бъде човек? Не, не! И кантовският човек е карикатура на човека.

А човекът на Шопенхауер и Ницше като воля, дали повече прилича на човек? Къде е тук душата със своята безкрайност, къде е съвестта, къде е състраданието? И нима без всичко това човек може да бъде човек? Ах, и това е карикатура на човека, още една карикатура.

Разгледайте тази хуманистична изложба на нови хора - получовек до получовек, подчовек до подчовек, не-човек до не-човек, с други думи: карикатура до карикатура. Човече до човече. Нима не забелязвате, че хуманистичната европейска просвета е създала малки човечета и с тях е населила Европа. Човече е природният човек, човече е човекът като сетивност, човече е човекът като разум, човече е свръхчовекът. У всички тях има нещо уродливо; всички са части и отломки от човека, но го няма целият човек в неговата завършеност и пълнота. Ние присъстваме на една трагична изложба - без Бога и чрез хуманистичната просвета европейският човек е дегенерирал в човече, в джудже.

Господа, европейският хуманизъм е изпълнил своята мисия: създал е новият човек, човек без Бог и душа.

Но къде е този нов човек, къде е свръхчовекът? Той не съществува като индивидуална личност, ала съществува като колективна сила, която опустошава Европа чрез хуманистичната философия, чрез хуманистичната наука, чрез хуманистичната просвета, чрез хуманистичната култура, чрез хуманистичната цивилизация. Така се е родил специфичният тип на европейския човек: холбаховският l’hommemachine (човек-машина), homo faber (трудещ се човек), homo technicus (човек на техниката). Това изцяло е човек без Бог и без душа. С други думи, безбожен и бездушен човекробот. А роботът затова е робот, защото не признава нито Бога, нито душата.

Знаете ли кой му подражава в това? Експерименталната психология Psychologie ohne Seele. Това е европейската наука за душата. Наука за душата, която не признава съществуването на душата! Може ли да има по-голям абсурд? Ала този абсурд е "светая святих", в която живее нейно божествено величество - европейската хуманистична Psychologie ohne Seele!... Пред нея като пред непогрешимо божество се кланят многобройните европейски роботи.

Фабрика за роботи, ето в какво се е превърнала Европа от Ренесанса до днес. А роботът е най-ощетеният тип човек. Който има очи да види, може да види - на тази планета не е имало по-беден, по-уродлив и по-нечовечен човек от европейския робот. Срам и позор, вечен срам и позор за Европа, това е нейният "нов човек", човек без Бог и душа, човек-робот.

Тъй като е убил Бога и душата в себе си, европейският човек вече няколко десетилетия върши бавно самоубийство. Защото самоубийството е неизменен спътник на богоубийството... Просветата без Бога е въвлекла Европа в такъв мрак, в какъвто нито един континент не е попадал. В този мрак никой никого не разпознава, никой никого не признава за брат...

Господа, каква е целта на просветата, ако не да просвети човека, да освети всички негови бездни и ями и да прогони от него всяка тъмнина. А човек без Бога, без Христа, без тези неугасими светлини как ще разпръсне космическия мрак, който от всички страни напира върху него и как ще прогони тъмнината от себе си? Въпреки всички свои светилници без Бога човекът е само светулка в безконечния мрак на тази вселена. А неговите наука, философия, просвета, култура, техника, неговата цивилизация - това са мънички свещички, които той пали в тъмнината на земните и космически събития. А какво са тези свещички в безкрайната нощ и пълния мрак на индивидуалните, социални, национални, световни проблеми и събития? Нима вече не са изгаснали, нима над Европа не се е спуснал гъст и тежък мрак, нима не е паднала непроницаема тъмнина?

Чрез доситеевщината тази тъмнина е обхванала донякъде и нас, православните народи. Защото доситеевщината е лекомислена вяра във всесилната хуманистична наука, във всесилната хуманистична просвета, във всесилната хуманистична култура, във всесилната хуманистична техника, във всесилната хуманистична цивилизаця. Под трагичното въздействие на доситеевщината европейската хуманистична просвета е създала у нас конфликт между църквата и училището, който за нашите народи значи и винаги е означавал, катастрофа. Под въздействието на доситеевщината и ние започнахме да се механизираме, да се роботизираме.

Има само един начин, за да избегнем окончателната катастрофа. Кой? Да се приеме християнската просвета във всички училища, от най-низшето до най-висшето, и във всички просветни, народни и държавни институции, от първата до последната. Единствено православната просвета осветява и просвещава с неугасима светлина, с истинска светлина всички светове - и тази светлина е Богочовекът Христос. Нея никаква тъмнина, дори и тъмнината на Европа, не може да угаси, нито да я обземе. Тя единствена прогонва всяка тъмнина от човека и от обществото, от народа и от държавата. Тя, единствената, истинска светлина, осветява до дъно всеки човек и у всекиго ни открива нашия безсмъртен, нашия божествен брат и вечен събрат. Тя е тази, която ни учи, че и проблемът на човека, и проблемът на обществото, и проблемът на нацията, и проблемът на човечеството могат леко и ясно да се разберат и решат само когато и човекът, и обществото, и нацията, и човечеството се поставят в контекста на Богочовека Христос.

Господа, същността на християнската просвета може да се изрази така:

1. Човекът е същество, което в най-пълна степен и най-реално може да се усъвършенства и да придобие завършеност чрез Богочовека;

2. Усъвършенстването на човека чрез Богочовека става с помощта на евангелските добродетели;

3. Просветеният човек у всеки друг човек вижда свой безсмъртен брат и вечен събрат;

4. Всяка човешка дейност - философия, наука, занаяти, земеделие, изкуство, просвета, култура, добива своята непреходна ценност, когато се освети и осмисли с Богочовека;

5. Истинска просветеност се постига със свят живот според Христовото Евангелие;

6. Светците са най-съвършените просветители; колкото по-свято живее човек, толкова по-добър възпитател и просветител е той;

7. Училището е втората половина от сърцето на Богочовека, а Църквата е първата;

8. Абсолютният център на всички идеи и дейности е Богочовекът Христос и Неговият богочовешки колектив - Църквата.



Господа, с това завършвам краткия преглед на философията на православието. Желал бих от всички мисли, които сте чули и от всички чувства, които са ги съпровождали, да оформите в себе си едно убеждение, а именно - Православието е съвършен, върховен живоносен принцип и сила на душата ни, на историята ни, на народите ни, на нашия човек; то е душа на душата ни, сърце на сърцето ни, живот на живота ни. Развито, разлистено, разцъфнало и оплодено в младите души, това убеждение би гласияло - Православието е неизчерпаем извор на всички животворни, творчески сили на нашата народна душа, на нашето народно сърце, на нашия народен живот, на нашия народен прогрес, на нашата народна просвета, на нашата народна култура; с една дума, на нашата народна история. Всичко, което е истински велико, безсмъртно и вечно, и в историята на народите, и в живота на всеки човек поотделно, е такова, само защото е въплъщение на Христовия дух. Оставим ли това, ние ще оставим нашето величие и онова, което ни прави велики, нашето безсмъртие и онова, което ни прави безсмъртни, нашата вечност и онова, което ни прави вечни. А ние ще оставим Христовото, знаете ли кога? Когато ни повлече мътната и тъмна река на европейската хуманистична култура, европейската хуманистична просвета, европейската хуманистична цивилизация, европейската хуманистична религия, европейската хуманистична наука, когато ни повлече и отнесе в мъртвото европейско море. В това море не може да живее нищо Христово. В него постепенно умира душата и сърцето ни, и човекът, и народът. С една дума, умира и отмира всичко, що е Христово. За да не се случи това с нас, днешните потомци на Христовите светии, нужно е всеки от нас да се изпълни с Христовия животворен дух, така че и човекът, и семейството, и обществото, и народът във всички области на живота да работят, творят и живеят с Христовия дух.

Извършим ли това, името ни ще стане безсмъртно с божествено безсмъртие и вечно с божествена вечност, ще бъде написано с незаличими букви във вечните летописи на небето и земята, летописи, които молци не могат да повредят, нито разбойници да откраднат и унищожат.



Книгата се издава с разрешението и благословението на Черногорския митрополит Амфилохий, най-близкото духовно чедо и наследник на отец Юстин.

Манастир "Св. Георги Зограф", Света Гора, Атон
ISBN: 0-7897-0367-X
Твърди корици, 120 страници

Книги от Синодално издателство



Към съдържанието на Православната Читалня
Емайл

Pravoslavieto.com - Българският Православен портал в Интернет
www.Pravoslavieto.com